петък, 30 декември 2016 г.

Владимир Полеганов - "Другият сън"

Владимир Полеганов е от младото поколение писатели, минали през курса по творческо писане на Софийския университет и заедно с автори като Христо Раянов, Йордан Радичков, Зорница Гъркова, Александър Христов и още много, са част от поредицата на университетското издателство „Св. Климент Охридски“ „Нова поезия и проза“.
            С излизането на втората книга на Владимир Полеганов, присъствието на определяните като „новите млади“ става по-осезаемо, особено ако се вземат предвид новите книги и на други, включени в поредицата (например Христо Раянов с „България на три морето“, Стефан Стефанов с „Край до край“). Ако след първата му книга (сборникът с разкази „Деконструкцията на Томас С.“), било то заради издателството, разпространението или ред подобни причини, името му остава непознато за читателите, то сега са налице критериите това да се промени.
            „Другият сън“ е роман, който, според написаното на гърба на книгата, е определен като психологичен такъв, но маскиран като фантастичен. Иначе той носи белезите на диаболистичния фантастичен роман и е видно влиянието от писатели като Светослав Минков, Георги Райчев, Владимир Полянов. Това е черта в писането на Полеганов, която се забелязва още от сборника му с разкази, където читателят става свидетел на попадането в други светове, за каквото става дума и в тази книга.
            В своята същност „Другият сън“ представлява именно това – преминаването на един човек в друг свят, преплитането на две реалности, продиктувано от напредналите технологии, от нуждата на човек да търси, да намира, да се движи непрестанно, за да запълва празнотите в себе си. В тези два свята – единият от които е реалният, а другият, изграден от нуждите на въображението – мракът, тишината, статичността и стремежът към нови светове са основните състояния. Гласовете остават заглушени, светлината постепенно бива обгърната от тъмнината, а движенията, особено в единият свят, - все по-трудни, докато накрая станат напълно ограничени.

четвъртък, 22 декември 2016 г.

ЛИТЕРАТУРНИТЕ НАГРАДИ ЗАД КУЛИСИТЕ

Разговор на Елена Грозданова с Бойко Ламбовски, Валери Станков, Васил Георгиев, Елена Алексиева, Иван Сухиванов, Йордан Ефтимов, Никола Иванов, Пламен Дойнов, Христо Карастоянов
Имате ли впечатления за връзката наградени книги – тираж? Какъв ефект имат наградите върху продажбата?
Пламен Дойнов: При поезията няма вдигане на тиража. През 2012 г. стихосбирката ми „София-Берлин“ спечели Националната награда за поезия „Иван Николов“. Тиражът на книгата беше 1000 броя. При белетристиката, особено при романа, наградата най-често се отразява на тиража. За пример мога да дам „Възвишение“ от Милен Русков. В поезията е достатъчно, ако книгата е отпечатана в тираж 1000 броя, да се продаде отпечатания тираж след наградата.
Ако има постигнато златно сечение – признание чрез награда, чрез критиката, ако авторът е отворен към публиката, тогава има вдигане на тиража. Това е и ролята на наградата – да предизвика интерес.
Елена Алексиева: Някой инвестира в българската литература и наградите могат да бъдат ориентир за това. Основната роля на една награда е не толкова да привлича вниманието към дадена книга или автор, а да поддържа едно високо ниво на литературата, която се пише в България.
Бойко Ламбовски: Наградите в България играят малка роля върху тиража. Ако вземем за сравнение френската награда Гонкур, ще видим, че тя гарантира огромен тираж, преводи в чужбина, гарантира просперитет на лауреата.
Йордан Ефтимов: Като няколкогодишен член на журито на наградата „Хеликон“ съм говорил неведнъж по този въпрос. Една награда не може да има сама по себе си влияние върху продажбите, ако не е свързана с медиализация и ако не е награда, чийто статут да я обвързва с пазара. Да погледнем нещата откъм медиализацията.

четвъртък, 15 декември 2016 г.

Късометражки: Антон Терзиев - "Живот на половини"

Във време, в което романите владеят големи територии от литературното пространство, книгите с разкази, още повече с кратки такива, събуждат любопитство. Като прибавим и факта, че „Живот на половини“ на Антон Терзиев присъства и в летните номинации на награда „Хеликон“ за 2016г., става още по-интересно разглеждането на тази книга.
         Освен на нея, Антон Терзиев е автор и на книгите „Никакъв портрет за художника“ (стихосбирка от 2007г.), „Ърбан йога за начинаещи“ (сборник с разкази от 2008г.), „Местни герои“ (сборник от 2010г.) и „Всичко е включено в цената“ (сборник от 2012г.). Неговата отдаденост към изкуството се изразява не само с книгите, а и с картините му, както и с късометражните му филмчета. Точно на такива приличат разказите му в сборника „Живот на половини“. Освен с размера си, те представят парченца от градското ежедневие на хората и фокусирането на читателското внимание върху детайли, които са важни за посланието на разказваната история, ги прави да приличат на късометражки.

петък, 9 декември 2016 г.

Проблемите в областта на литературните награди

Автор: Елена Грозданова

Жури

Журито и начините на съставяне на жури са един от основните акценти при разглеждането на литературните конкурси. Сред проучените литературни награди се наблюдават няколко практики при подбора и състава на журито:
·         Постоянно жури от авторитети в определена област
На тази процедура залагат при подбора на журито на НЛН „Милош Зяпков“, на Националния литературен конкурс за нов български роман „Развитие“, на наградите „Рашко Сугарев“, „Светлоструй“, „Хеликон“ и при наградата на Портал „Култура“.  От този установен ред на състав на журито следва трайност и отговорност при номинациите и избора на отличените. Като отрицателна черта може да се изтъкне търсенето и налагането на един определен стил на писане, липсата на възможност автор с различен маниер от установения през годините да бъде оценен от жури, което дълго време работи заедно и познава вътрешните си предпочитания.
·         Участие на предишен лауреат като член на жури
Това действие е често срещано при подбора на журито. Наблюдаваме го при редица награди: „Златен ланец“ (лауреатът от 2000 г. Калин Донков е член на журито през 2001 г.; Стефан Цанев печели наградата през 2004 г. и е в журито през 2005 г.), „Хеликон“ ( през 2002 г. лауреат е Алек Попов, а през 2003 г. той е член на журито; Деян Енев е лауреатът за 2004 г., а през 2006 г. е член на журито) и др.

четвъртък, 1 декември 2016 г.

Под линия с Владимир Полеганов

Наскоро излезе втората Ви книга – романът „Другият сън“. Как протече самият процес и от къде въобще тръгна този роман?
В.П.: Романът се появи след като започнах да пиша повест, която в моите представи беше втората в нещо като трилогия. Исках тя да е връзката, преходът от едно произведение към друго (и двете също повести), но в процеса на писане видях, че пространството за историята е по-голямо и повестта няма да е достатъчно широка рамка. Виждах това произведение като коридор без начало и без край и този образ ми помогна да структурирам всичко в романа – от разказаното до буквално показаното (предаване на пряка реч, избягване на нови редове, отделни абзаци).

Смятате ли, че сега, след като и други, участвали в поредицата „Нова поезия и проза“ заедно с Вас, издадоха по още една книга, поколението ви (приемайки не само авторите от поредицата като такова) ще изпъкне малко повече на фона на масовото издаване, защото след дебютните ви книги, то като че ли не успя да заяви присъствието си достатъчно категорично, било то заради издателството, разпространението или други подобни причини?
В.П.: Да, и вярвам, че това ще се случи. Изпъкването и формирането на поколение с разпознаваем глас е бавен процес, особено когато този глас не е естетически хомогенен – ние имаме различни подходи и интереси, но мисля, че успяваме да превърнем тези различия в една функционираща литературна екосистема. За това помагат не само следващите книги на всеки от нас, но и събития, като организираните от Стоян Ненов четения “Новото е странно”, които събират все повече автори. 

„Другият сън“ продължава фантастичната линия от дебютния Ви сборник с разкази („Деконструкцията на Томас С.“). Дълбочината на идеите в романа обаче води до определянето му като психологически такъв, както впрочем пише и на гърба на книгата. Предварително ли беше замислен този психологизъм или е нещо, което се получи впоследствие?

неделя, 27 ноември 2016 г.

Същност и предназначение на литературните награди

Автор: Елена Грозданова 


          Под термина „литературни награди“ се разбира механизмът на присъждане на отличие на определен автор или книга, въз основа на предварително договорени критерии, съблюдавани  от кръг от хора, наречен жури. Литературните награди в своята същност представляват опит да се привлече публичното и медийно внимание върху съвременната литература и определящите литературни тенденции. Те са още една публична трибуна, от която се разграничават и категоризират стойности.
Всяка награда има определен профил, с който съществува на литературното поле. Основните елементи за създаване на облика на наградата са патрон на наградата, адресати, основаване, статут, съставяне на жури и процес на журиране, начин на връчване и начин на отразяването му публично, носител на наградата, парична стойност. Отношенията между тези елементи изграждат скелета на дадена литературна награда, който дори и от широката общественост може да се определи като стабилен или уязвим.
В  разбирането и за съвременна българска култура постепенно се наложи  мнението, че съществува само онова, което може да бъде видяно. За да се види обаче, то трябва да бъде показано. Да разбираме наградите като медиум, означава да ги възприемаме и като форма на културно материализиране, което само по себе си предизвиква интерес за медийно присъствие.

петък, 30 септември 2016 г.

Илия Николчин – „Трусът“

„На тоя свят няма една истина, ами сто истини и всяка крещи, дращи, твърди, че е единствена.“ (Николчин, 2016: 176)

         Съвременната ни литература има склонност към поглеждане в миналото. Това е валидно най-вече за романите. Възраждането може би е времето, което най-силно вълнува родните писатели, съдейки по текстовете, които излизат и които се радват на по-голямо внимание от страна на книжарници, журита в конкурси и най-обикновени читатели. Друг значим период от българската история, който е обект на немалко съвременни (и не само) книги, е социализмът. Това са характерни черти на българската литература, които трябва да се приемат нормално, а не да се търси някаква тенденциозност, макар в стратегията на някои издателства да има точно това. Напълно разбираемо е обаче да се пише за периоди, които са оказали голямо влияние върху народа. Тези отрязъци от време са извор на така наречените големи теми в литературата, каквато тема е обект и на романа на покойния вече Илия Николчин – „Трусът“.
         От предговора на книгата, дело на дъщерите му Миглена и Ива Николчини, става ясно, че романът е завършен през 1975г., но след отказ да бъде издаден тогава и в началото на деветдесетте, той излиза през 2016г., след като е намерен в архивите на писателя, макар и с друго заглавие, което в предговора не се казва какво е.
         „Трусът“ е книга, отразяваща много неща от социалистическото минало, засяга много теми, но в основата е темата за колективизацията и женските бунтове в северозападна България от началото на петдесетте години на миналия век. От предговора също узнаваме, че за написването на романа Илия Николчин напуска работа и отива в селата от Белоградчишкия край, села като Стакевци и Ружинци, отдавайки се на писането. Стремежът да се придаде максимална достоверност на историята, тя да се проучи и провери, отдадеността към своята писателска дейност, намират отражение в творбата.

сряда, 21 септември 2016 г.

Александър Шпатов - "Том 2.0"

Младото поколение български разказвачи, за които е ставало въпрос в други текстове и към които спокойно можем да причислим Александър Шпатов, изградиха свое лице на съвременния разказ, което е различно от това на разказа при вече утвърдените имена като Деян Енев, Алек Попов, Петър Делчев и т.н. Ясно е, че всички теми в литературните произведения са свързани по някакъв начин с живота на хората, но при младите разказвачи са налице случаите, при които преобладава показването на зверските и гнусни черти на хората. В друг случай пък светът в текстовете им става все по-пародиен, иронията и сарказмът намират по-широка употреба, негативизмът от случващото се в държавата – все по-голям. Развлекателният характер на този тип разкази надделява над стремежа за силно въздействие върху въображението, мислите, емоциите и чувствата на читателя. Трябва да се каже обаче, че определяните като „младото поколение разказвачи“ са автори, чиито теми, герои и топоси са свързани най-вече със София и живота в столицата (изключение прави може би Йордан Радичков).        
         Този сборник на Александър Шпатов представлява „оптимизираната версия на историите“ от първите три книги на автора – „Бележки под линия“ (2005), „Разкази под линия“ (2008) и „Календар с разкази“ (2011), - както и един вид доразвитие на „#НаживоотСофия“ (забелязва се и във визията). Някои от разказите са по действителни случаи и са променени при публикацията им в този сборник в сравнение с първите им варианти, видяни са през друга призма, с цел да се извлече максимума от тях, да се стигне до оптималния им вид, за което трябва да бъдат признати усилията на автора и на редактора Татяна Джокова в случая.

сряда, 7 септември 2016 г.

Пътят към Храма, или Теодора Димова като романист

Безспорните качества на Теодора Димова като белетрист се проявяват в романите ѝ „Емине” (2001), „Майките” (2005), „Адриана” (2007), „Марма, Мариам” (2010), „Влакът за Емаус” (2013). И в прозата на авторката (както в драматургията ѝ) тематиката е тясно свързана със ситуацията в България днес, с актуалните проблеми на обществото и на личността, с абсолютизирането на секуларизация и последиците от този процес.
Белетристичните книги на Димова са преведени и издадени в редица чужди страни; у нас интересът на публиката и на критиката към нейните романи не е по-малък от този към драматургията ѝ. В своя студия Иван Станков отбелязва по този повод: „... върху романите на Теодора Димова се написаха доста добри оперативни текстове от хора, които не се хващат да пишат за всеки автор. Книгите бяха посрещнати добронамерено, дори възторжено.” (Станков, 2007: 6). Днес всеки, който има желание, време и средства, може да публикува текстовете си; понякога амбицията и платежоспособността на автора – а не талантът му – са от първостепенно значение. Безспорно писателската кариера на Теодора Димова няма общо с този „модел”; не е случайно, че професионализираните критици, които Станков визира, обръщат сериозно внимание на произведенията ѝ веднага след появата им. Романите на Димова, освен с увлекателния си сюжет, се отличават и с начина на повествуване, а и с особения си „педагогизъм”, както и с множеството референции към Светото писание. Нейните прозаически текстове са конструирани „не по правилата”; на места в тях няма категорично разграничаване между репликите на отделните персонажи, не се спазват основни граматически и стилистически правила, зададени от нормите на българския книжовен език (и заради тези особености на повествованията ги смятат за една от проявите на постмодернизма в съвременната българска литература). Заради специфичната си структура, алегоричността и функционализирането на фрагментарността и „хаосното” романите на Димова определено се осъзнават от читатели и интепретатори като нещо ново и провокативно в рамките на родната художествена словесност.
В тези повествования пътят и пътуването присъстват осезаемо и с различни свои лица, в различни смислови роли.

вторник, 23 август 2016 г.

„Победа на въображението“ – преглед върху книгата „Ами ако? България на три морета“ от Христо Раянов

    Втората книга на Христо Раянов е един сбор от вероятности, които разкриват „истини за българската народопсихопатия“. Става въпрос за разкази, които описват какво би или не би се случило, ако историята или съдбата ни като народ бе различна от това, което познаваме (или са ни внушили през годините). Естествено, разказани с ясната представа, че нищо не може да се промени. Една книга, която е повече за мечтатели, както впрочем се обръща и повествователят към четящия. Заглавието на всеки разказ задава темата, започвайки винаги с „Ами ако“ и по един закачлив, забавен и неангажиращ начин се опитва да намекне или директно да назове някои от характерните черти на българите.
     Обикновено са засегнати моменти и личности от историята (най-вече българската), които са общоизвестни, така че откъм тематика, тази книга не изненадва особено. Задължително обаче трябва да се отбележи, че сборникът на Христо Раянов прави впечатление с начина, по който е подходено към познатите за всички теми и събития. Тук имаме една самоирония, надсмиване над самите себе си като цяло, а също и над самият повествовател (разграничаващ се от автора, като се обръща към него в трето лице), което е много показателно и говори за благородство, за съзряване, както на автора, така и на съвременната българска литература. На места дори се стига до гавра (А и не са много новите книги, в които обвинителният пръст да не е насочен към някого другиго, а да е обърнат към самите нас). Това е един от положителните аспекти на тази книжка. Освен това, тя се оказва доста познавателна и читателите могат или да си припомнят забравени факти от историята, или да научат нещо, което не знаят. Остава се с впечатлението за богата обща култура на писателя, въпреки че все по-честото прибягване до справки с източници от интернет (нещо, което правят все повече съвременни писатели) поставя под леко съмнение общата култура и чистото трудолюбие при създаването на творбите.

четвъртък, 18 август 2016 г.

Теодора Димова и българската действителност от края на ХХ и началото на ХХI век

Днес Теодора Димова е една от най-известните в страната и в чужбина български писателки. Тя е авторка на девет издадени в книги пиеси („Платото”, „Игрила”, „Неда и кучетата”, „Замъкът Ирелох”, „Стопър”, „Кучката”, „Змийско мляко”, „Любовници”, „Невидимите пътища на прошката”), пет романа („Емине”, „Майките”, „Адриана”, „Марма, Мариам”, „Влакът за Емаус”) и два сборника с есеистика (в „Четири вида любов” са възпроизведени публикациите на Димова като колумнист на портал Kultura; „Ороци” съдържа подобни на тези текстове). Първата ѝ книга „Неда и кучетата” е от 1999; последната („Ороци”) става литературен факт през 2015 г; нейни текстове са преведени на руски, немски, френски, чешки, полски... – Димова наистина е едно от представителните лица на най-новата българска литература.
Пиесите на Теодора Димова „... не залежават в чекмеджето, а се реализират в постановки. Освен това носят и награди” (Кръстева, 2004: 25). Драматургичните ѝ произведения присъстват в афишите на ред български театри, а и се играят на сцени по света (оригиналните заглавия търпят вариативни промени при разните режисьорски интерпретации на творбите ѝ). Получавала е признание в национални и международни конкурси (награда на конкурс в БНР, на „Развитие”, награда на „Bank Austria” за източноевропейска литература, награда „Вик”, „Хеликон”, „Христо Г. Данов”[1]); често е гост в телевизионни студия или (като интервюирана) по страниците на печатни медии – мнението ѝ по въпросите, вълнуващи днешното българско общество, интересува аудиторията.

понеделник, 8 август 2016 г.

Пътят и пътуването в българската и в западните култури (кратък обзор)


Странстването, пътешествията – в разнообразни смислови роли, изобразителни решения и функции – присъстват в произведенията на словесното изкуство от всички епохи. Като анализират семантизациите на пътя и пътуването в творбите от далечното и по-близкото минало, съвременните изследователи стигат до пълноценно разбиране на световъзприемането и традициите, на мисленето и въображението, моделирани от и моделиращи съответните култури.
За странствания се разказва още в Античността, в геометричната епоха (VІІІ в. пр. н. е), в най-старите запазени писмени паметници – Омировите  „Илиада”, „Одисея”, „Батрахомиомахия”. Съзнанието, което те документират, свързва пътуването с авантюристичния импулс у човека, с поривите на младостта, също с проявите на доблестта и със защитата на честта, както и с желанието за завръщане у дома след изпълнение на дълга.  Именно във/чрез пътуването героят изгражда своята личност; то нерядко оказва влияние върху съдбата и на другите лица в представяната история. Словесните произведения тогава не се съхраняват на материален носител, единственият начин за възпроизвеждането им е устният – така, благодарение на рапсодите (съшивачките на песни) според някои изследователи, въпросните произведения постоянно се видоизменят, отместват се спрямо първоначалния си облик. Авторството не е категорично доказано и е вероятно познатите днес антични творби, приписвани на една личност, в действителност да принадлежат на друга или на колективен авторски субект.

неделя, 31 юли 2016 г.

По пътя на „Перлите на Ади Ландау” Соня Тодорова

     Заглавието на тази книга, в което попада името Ади Ландау, далеч не е намек, че това ще е главният герой в романа, нито пък на преден план ще изпъкне авантюристичната история на чифт перлени обици. Всъщност самите бижута дори не принадлежат на Ландау. Тази семейна ценност на немска благородническа фамилия бива подарена на един обикновен селялнин, спасил живота на сина на заможния през XVII век Алберт Фон Хас. Алфред Оберле на свой ред разплаща стари задължения с еврейското семейство Ландау. Така започва одисеята на чифт перлени обици, които  твърде дълго ще бъдат разделени, но все пак отново ще се съберат. На пръв поглед предвидим сюжет, предвидима книга. Но за добра сполука – книгата надскача тази предвидимост.
     Книгата е разделена на три глави, в които се ситуират семейно-родовите линии на няколко поколения, и един епилог с функция на развръзка. Авторката ни отпраща в далечния XVII век, за да ни запознае с предшествениците на героите от втора и трета глава: еврейското семейство Ади и Хава Ландау, ратаят Алфред Оберле и съпругата му Герда и заможният буржоа Алберт Фон Хас. Два века по-късно наследниците на семейство Ландау Равид и Адина ще бягат, гонени от войниците на Хитлер; Антон Оберле ще опита да спаси еврейското семейство - благородна постъпка, която коства неговото лично спокойствие и фамилно име; Рудолф Фон Хас - наследникът на някогашния буржоазен род, който през годините не успява да пребори феодализма и израства беден и изпълнен с омраза към евреите, ще ги преследва безмилостно.

понеделник, 25 юли 2016 г.

Новата книга на „един стар летописец“ (Деян Енев – „Гризли“)

       Пушкин е написал в едно свое стихотворение „Я памятник себе воздвиг нерукотворный“ („Аз си издигнах паметник неръкотворен“). Със седемнадесетата си книга Деян Енев просто надгражда над своя паметник, но другото важно е, че той сякаш се стреми да издигне такива на хора, които са минали през живота му, които го заслужават и които биха останали изгубени във времето и спомените, ако той не направи нещо. Такива в тази книга са, както негови близки (баща му и чичо му), така и талантливи поети и писатели, негови приятели, бивши колеги, познати от квартала или случайно срещнати хора, каквито всеки от нас вижда. Това са героите на Деян Енев (което не се отнася само за този му сборник с разкази) - чиито живеене бива определяно и от тях самите като „бутаме някак“, като „кретане“. Те просто „избутват“ времето, за да освободят място на смъртта и незабележимо гледат онези, другите, които се стремят да изпъкнат в обществото, да се изфукат с някоя скъпа придобивка. Разказвачът се причислява към своите герои, чувства се като един от тях. Границата между него и автора на места е напълно заличена и тази книга има основанията да претендира за достоверност, в която не бива да се съмняваме, познавайки творчеството на Деян Енев. От голямата доза автобиографизъм можем да си дадем сметка колко много човешки истории знае и колко много хора познава, особено писатели. Поради което не бива да изглежда чудно, че все повече се затвърждава репутацията му и на откривател в българската литература (приносът му за преиздаването на „Калуня -каля“, за дебюта на Виктор Деков и други).
       И в „Гризли“ Деян Енев не изневерява на познатия стил. Неведнъж е казвано от различни литературоведи, че разказите му не са весели, те не предизвикват усмивка, или поне не заради нещо забавно, а само гримаса върху лицето, отразяваща дълбоко засегнатите емоции. Прави така, че обикновеното да изглежда специално, събужда чувство на носталгия, на болезнена мъка по вече отминалото време, в което са се запечатали спомените от много преживявания и познанства. Старостта е сред основните състояния, а младостта, смеха, веселието, страстта са само далечен спомен, като припомнянето му носи само допълнителна болка в и без друго измъчените души на героите.

вторник, 19 юли 2016 г.

Мирослав Пенков - "Щъркелите и планината"

„Тънка е чертата, сине – рече ми сега дядо, - дето разделя чудотвореца от шарлатанина.“ (Пенков, 2016)


         Още в началото на този литературно-критически преглед на романа трябва да кажа, че авторовата бележка и епиграфът в началото на тази книга смятам за много важни за всеки, който иска в по-голяма степен и по-точно да разбере написаното, да го разтълкува, анализира или изучава. Споменавам това, защото именно в тази авторова бележка са зададени насоките, създава се нагласата, с която да бъде възприеман романът. Неслучайно е и в самото начало. Въздействието, което се получава след изчитането на произведението обаче, води до забравяне на разясненията от автора и епиграфа и могат да се получат някои заблуди.
         „Щъркелите и планината“ е роман за вътрешната трансформация на духа по пътя на собственото преоткриване на човека. В такъв случай Аз-формата на повествованието е съвсем подходящият избор. Етапите, в които се извършва тази трансформация, са седем – колкото са и частите в тази книга. Така се стига до една позната за литературата романова схема, при която в центъра стои един герой, който в конкретния случай бива назоваван и определян като „американче“ и който минава даден път до достигането на „философския камък“.
         Но това, казано по-общо. В конкретния случай читателят заварва героя на път за родния край, за да разреши възникнали проблеми в американския му живот. Налице е първият етап – завръщането у дома, към корените, към самото начало. В този роман домът (селото) на героя, както и други местности, които се споменават и описват, са измислица на автора. Наред с това, плод на авторовото въображение са някои герои (най-вече капитан Коста, по думите на Пенков), както и по-голямата част от приказките и легенди, сред които са тези за нестинарите и за Лада и Атила.

понеделник, 11 юли 2016 г.

Човешкото съществуване като част от цикъла на вечността, разгледано в пролога на романа „Хълмът” на Димитър Кирков

Автор: Теодора Кашилска


Романът „Хълмът” на Димитър Кирков е сплав от разнородни теми, идеи и мотиви. В него са вплетени философско-екзистенциални проблеми за тайните на историята, за смисъла на човешкото съществуване, за живота и смъртта.
Богатата палитра от картини и внушения се представя на читателите чрез интересни и неочаквани сюжетно-композиционни решения. Още в самото начало творбата изненадва с есеистичен пролог, който способства за „проумяване(то) на идейно-художествения замисъл на романа” (Янев 2005), скрит във въпроса: „запетая ли щяхме да бъдем единствено – кратък дъх между два периода, символ на безвремие, на отдих за ума и словото; или само точка, завършваща нещо продължително и важно…” (Кирков 2011: 19). Поставят се проблеми, свързани с цикличността на времето и мястото на човека в историята, които се превръщат в задвижваща сила на цялото романово действие. Преплитането на минало, настояще и бъдеще изковава съдбите на героите, отключва конфликтите и води до прозрения, отнасящи се до смисъла на битието. Търсенето на истината за съществуването поставя въпроса за това, какво послание ще остави човек след себе си, каква част от историята на Хълма ще бъде – мимолетен спомен или ярка следа от миналото.
Идеята за времето като динамично и бързотечащо е заложена още в повествователната форма на пролога – той е изтъкан от детските спомени на Кирков за родния му Пловдив. Белетристът се връща в миналото си, за да разкаже за духа и историята на мястото. Изпълнен с любов и вълнение, той отделя специално внимание на детайлите, с почти фотографска памет обрисува старите къщи, дворчетата, местата за игри, сякаш целия градски пейзаж от миналото се е разположил на дланта му и неговата единствена задача е да го представи на читателите си. Най-яркият образ, който се ражда от спомените, е този на Хълма – величествен, монолитен и загадъчен. Подобно на исполин той е заел своето кръстопътно място на Балканите и става безмълвен свидетел на епохите, които идват и си отиват, но оставят следи по огромното му тяло. Хълмът се превръща в пазител на радостите, надеждите, терзанията и болките на обитателите си. Заемащ ключова позиция в случването на историята, той се оказва лобно място за едни и люлка за други.

сряда, 6 юли 2016 г.

Димитър Герганов „Конспирацията Хазара”

                        

        Димитър Герганов е автор, който има зад гърба си четири книги - „В сянката на боговете” – в три части и „Конспирацията Хазара”. Първите три той сам определя като историческо фентъзи. На пръв поглед това определение звучи като оксиморон. Историческото четиво обикновено следва определена схема, по която се пише, а  фикция не може да си позволи „своеволия”. Тя обслужва историческия роман колкото да създаде достоверна епоха за времето, което описва. Но фентъзито като стил и жанр е нещо съвсем различно. Едното, някак си, напълно изключва другото. Но сам авторът дава своето обяснение за поредицата "В сянката на боговете": „книгата е стъпила върху древногръцката и древнотракийската митологии и има белезите на исторически роман, но поради митологичния елемент, пък може и да се определи жанрово и като фентъзи. Затова бих казал, че това е един нов жанр историческо фентъзи. Защото, когато съм описвал траките, гърците, битките, живота им, бита им съм правил проучвания и съм се стремял да бъде максимално исторически достоверно. По същия начин, когато съм проучвал боговете от гръцкия пантеон и тракийския пантеон също съм гледал да има достоверност, въпреки че е митология. И от там идва ролята на автора. Да пусне своята фантазия и да създаде един свят, в който се случват най-различни неща.”[1]

          Димитър Герганов има рубрика, която е част от литературната програма „Spirt and spirit” - „Костенурката на Ахил”, и водещ на „Пловдивско историческо общество”, което стартира през 2016-та година. Негови гости са историци и хора занимаващи се с културна дейност, с които събеседват за история, литература и архитектурата.

          Герганов използва историческите си познания, внимателно проучва информация от древността, за да поднесе теорията за изчезващите древни народи по нов съвременен, по-актуален начин, като се опита да избегне класическото писане на исторически книги. Това води до интересн стилов хибрид.

          Книгата „Конспирацията Хазара” започва с пролог, следван от  единадесет  глави и епилог. Главният герой Макс Гарбин тръгва по следите на изчезналите хазари. Плодът на авторовия труд (хипотезата за изчезването на хазарите) се реализира в романа чрез публикуването на статия за хазарите, на която никой не обръща внимание. Това всъщност дава основание на героя да заподозре нередност, особено когато започват случайните инциденти и нападения. От тук насетне книгата се плъзга по  криминално и екшън приключението, което предполага възбуден читателски интерес. Книгата обаче, на места, става твърде динамична. Събират се няколко разказа – днешното и миналото, което разказва за времето на самите хазари. И разказът се получава добър. Но романът става твърде претоварен от събития и имена. Трудно читателят проследява какво се случва с героите, които непрекъснато препускат през книгата. Същевременно Герганов успява да запази любопитството. Книгата е страхотно четиво за читателя-любител на бързо разгъващото се действие.

        Основният въпрос, който движи книгата е изчезват ли народите просто така от лицето на земята и какво се случва с нациите, чиито следи отдавна сме изгубили. Интересът и все по-последователното и настойчиво връщане към дрвеността говори за това, че мисълта на човечеството е все още будна и способна да задава въпроси и опровергава удобни отговори.


Автор: Дора Иванова
Под линия, 2016



[1] Димитър Герганов: Важното е човек да бъде себе си, ако му е писано, ще изплува//
http://podtepeto.com/glasove/dimitr-gerganov-vazhnoto-e-chovek-da-bde-sebe-si-ako-mu-e-pisano-shche-izpluva/

петък, 1 юли 2016 г.

Под линия с Надежда Дерменджиева

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Надежда Дерменджиева, автор на сборника с разкази "Без упойка" (УИ "Св. Климент Охридски")

В част от останалите сборници от поредицата „Нова проза“ се виждат сходства чисто като постройка на разказите, като „схема“ и дори в тематично отношение. За мен книгата Ви е различна и са ограничени приликите с другите. Вие самата с какво смятате, че сте по-различна като писател, а и като човек?
         Н.Д.: Смятам, че разказите ми са кинематографични и много динамични. Структурата им е „кръгова“ – читателят стига до там, откъдето е започнал. Не харесвам дълги описания.
 
Несъмнено, писането представлява някакво отражение от вътрешния свят на пишещия. Правилно ли би било да се съди за Вас от текстовете в сборника и до каква степен те са отражение на вътрешния Ви свят?
         Н.Д.: Разказите ми са отражение на света, който ни заобикаля, а не вътрешния ми свят. Споделям някои от собствените си твърдения, но не всички.

Герои на много места обикновено носят името Надежда. Различните интерпретации биха били просто възможност да се даде отговор защо, един вид предположения. Най-точен би бил вашият отговор. Защо и как се е стигнало до това решение с името на героите?

петък, 24 юни 2016 г.

„История с деца“ (Александър Секулов – „Скитникът и синовете“)

        Много неща могат да се кажат за Александър Секулов, що се отнася до заниманията му с литература, като тук се има предвид цялостното разбиране за литература – писане, процесите покрай книгоиздаването, промотиране, критическа дейност и т.н. Той е силно свързан и много отдаден на случващото се в тази област на културата, а и не само. Въобще с цялата си дейност, Александър Секулов е сложил пръст върху пулсиращата вена на българската литература и има ясна представа какво се случва. И опитът, който има и продължава да трупа, му се отплаща в писането, в доусъвършенстването на майсторлъка.
         Почеркът му, смея да твърдя, е разпознаваем и в „Скитникът и синовете“. Нещо, което личи дори и през гланцираните страници на книгата. Но и няма как да се очаква нещо друго, защото той е един от вече утвърдените имена в съвременната ни литература. Писане, зад което се усеща вдъхновение и което вдъхновява. Писане, което слага красивата премяна на българския език и напомня, че има и друго освен опростения начин на изразяване, опитващ се да избяга от клишето, но сам превърнал се в клише. Вижда се умение, увереност и сила, в работата с езика при Александър Секулов. Но и сила, която в някои моменти става необуздана, неконтролируема.

събота, 18 юни 2016 г.

Под линия с Владимир Полеганов

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Владимир Полеганов, автор на сборника с разкази "Деконструкцията на Томас С." (УИ "Св. Климент Охридски")


Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?
         В.П.: Програмата ми беше препоръчана. Записах се, защото имах нужда от пространство, в което да мога да говоря за писането с други хора като мен.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?
         В.П.: За мен имаше смисъл. Тази година и половина промени сериозно отношението ми към собствените ми текстове, представата ми за четене, за редакция и саморедакция.

Подкрепяте ли мнението ми, че книгата може да остане неразбрана от някои читатели?
         В.П.: Напълно. Но това е риск при повечето книги, които използват или направо се впускат във фантастичното.

Личи си, че текстовете провокират въображението, фантазията и дълбоката мисъл на читателите. Какво се крие зад този начин на писане, цели ли се нещо с него или е просто стил?

неделя, 12 юни 2016 г.

Цветелина Георгиева - "Да се наричаш Сахара"


       Присъствието на Цветелина Георгиева в съвременната българска литература е доста ненатрапчиво и скромно. Тя изглежда като един от онези автори, които вероятно няма да откажат да промотират книгата си, ако ги поканиш, но трудно биха тръгнали сами да я размахат пред обществеността. С други думи, Цветелина Георгиева наистина оставя произведенията й да я представят.
         В разказите от сборника „Да се наричаш Сахара“ някои (хора, прочели и писали за книгата) виждат опит да се открие любовното, еротичното в отделните детайли от живота. Но това не е съвсем правилно. Писането на авторката е такова, че при първото им прочитане, много от разказите изглеждат хаотични в своята същност, в смисъла си и посланията, ако има такива. Затова понякога е нужно тяхното препрочитане, за да не изглеждат те като разпилени от вятъра песъчинки в пустинята. Позволявам си тази метафора, заради заглавието и продължавайки мисълта си за любовното в тази книга, може да се каже, че то е по-скоро мираж в пустинята. Но наистина силен, видим и почти истински. Да, има ги и съответните изключения, но те са малки оазисчета, които не са достатъчни, за да се извади заключение за целия сборник. Сборник, който казва достатъчно сам за себе си и за своята създателка.
         Долавя се постмодернистичен полъх от тази книга, който прилича на този от книгите на по-младите съвременни разказвачи. Това не значи, че слагам всички под общ знаменател. Просто стилът на Цветелина Георгиева, много характерни черти за писането й, отварят постмодернистична вратичка, така да се каже. Като се тръгне още от някои заглавия, които са на различни езици  („ZWIRZETA, BIRDS“, „TU CUERPO“, и т.н.), разиграния шрифт на места, конструкцията на някои разкази като текст-игра, препратката към други текстове и прочие. Тук е мястото да се отбележи по какъв начин смъртта присъства в произведенията и какво е отношението към нея. Тя е в почти всеки текст, като пясъка в пустинята, но не е страшна, героите не се плашат от нея. Нещо повече, в разкази като „С ръка в делвата“, „Панделка“, „На кого се усмихва господин Х.“, на смъртта се гледа с насмешка, дори с лека ирония, посрещната е леко подигравателно, но и с достойнство.

четвъртък, 2 юни 2016 г.

Под линия с Христо Раянов

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Христо Раянов, автор на сборника с разкази "Трудният начин" (УИ "Св. Климент Охридски")


Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?
         Х.Р.: Занимавам се с писане, както като хоби, така и в работата си. Магистърската програма „Литературата – творческо писане“ ми се стори най-подходяща за продължаване на образованието ми.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?
         Х.Р.: Програмата ми беше от огромна полза. Преподавателите, колегите, всички книги, за които не бях и чувал, а после прочетох, желанието за преследване на мечти, зараждащата се амбиция да пиша, и то колкото се може по-добре. Дори сроковете (в чисто учебен план) ми бяха от полза за полезно разчертаване на времевия график. Няма нищо в магистърската програма, което да ме е подразнило. Тя ме обогати и ми даде стимул да пиша.

Все повече се срещат трудности в определянето на стиловете, стига се до смесването им, търсят се сякаш и нови подходи към текстовете, нов поглед към историите, които предлагат. Смятате ли, че литературата се е изчерпила откъм теми и формули и постоянно вече се стига до едно припокриване и повтаряне на такива, понякога и умишлено, ако мине?

четвъртък, 26 май 2016 г.

От манастира към книгопечатането – историята на Яков Крайков

                                   
 Книгата на Силвия Томова попълва прзнини в литературната традиция на българския исторически роман и отваря нови полета за тълкуване делото на  един от първите български печатари. Малко познат на читателската аудитория, и като име, и като дело, Яков Крайков изплува от дълбините на историята, за да покори с необикновената си съдба на просвещенски деятел, живял два века преди Паисий. Белязан още в детството си от съдбоносна любов към книгите, след години той ще получи правото със собствен издателски монограм да печата, разпространява и продава по земите на българи и сърби. Известни са  четири  негови книги, две от които издава с помощта на Йероним Загурович. В предисловията на някои от тях, печатарят оставя малко  сведения за себе си. Самият Яков Крайков припознава за свое родно място местността Камена река (Кюстендилско), след това работи като преписвач в Осоговския манастир, а през 1566-та година го заварваме във Венеция като издател – сигурно доказателство за това е първата му книга с молитви „Часослов”, по-късно издава в съдружие „Псалтир” (1569), „Молитвеник” (1570) и отново сам  - сб. „Различни потреби” (1572).
        През XVI век Венеция се превръща в най-големия европейски център на книгопечатането. Основна причина е изключителната търговска мощ, която запазва за града-държава  статута на главна морска сила в Средиземноморието. Собственото производство на хартия и пазарната ориентация на печатната продукция, следващи нуждите на потреблението, също са сред причините за просперитета на книгопечатането. Още тогава се извършва силна комерсиализация на книгата, което я превръща в търговски артикул.Например защото всеки посегнал към този занаят трябва да притежава свой напълно оригинален набор от букви, което наистина струва доста.

събота, 21 май 2016 г.

Под линия със Стоян Ненов

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Стоян Ненов, автор на сборника с разкази "Острови" (УИ "Св. Климент Охридски")


Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?
         С.Н.: Преди години, когато дойде време да завършвам Българска филология, вече бях започнал да пиша усилено и посещавах свободно избираемите часове по творческо писане на Ани Илков. Там научих за магистърската програма и се записах в нея, не виждах по-логично продължение на образованието си. Имахме много енергия, пишеше ни се и участието в тази магистратура вещаеше една интересна и смислена година.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?
         С.Н.: Разбира се. Най-малкото, това беше една работилница, където младите ни мозъци бяха ангажирани интензивно с проблемите на творческия процес. Много приятна среда. Противно на хорските представи, в часовете се даваха много малко директни съвети за писане. По-голямата част беше едно насочване и изграждане на визия за писането на литература като цяло. Не бих говорил за влияние, там направо се градяха основи за по-късна работа.