Под линия с Ирина Папанчева

Ирина Папанчева е родена в гр. Бургас. Завършва паралелка с литературен профил в СEУ „Св. св. Кирил и Методий“, магистратура по „Славянска филология – Чешки език и литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и по „Европейска интеграция и развитие – Европейска политика и социална интеграция“ в Свободния фламандски университет в Брюксел (Vrije Universiteit Brussel).                                     Професионалният й опит включва работа като журналист, редактор, преводач, заместник-кмет на Столична община, правозащитник в българския и европейския неправителствен сектор. В момента работи като Мениджър европейско застъпничество към Фондация Лумос в Брюксел.                  

Автор на детската илюстрована книжка „Аз заеквам“ (ИК „Сиела“, 2005), на повестта „Почти интимно“ (ИК „Кронос“, 2007 г.) и на романите „Анабел“ (ИК „Жанет 45“, 2010 г.), „Перо от пеликан“ (ИК „Жанет 45“, 2013 г.) и „Тя, островът“ (КК „Труд“, 2017 г.). Награда на участниците в конкурса „Южна пролет – 2008“ за повестта „Почти интимно“. “Анабел“ е сред трите номинирани книги в конкурса на Фондация „Елизабет Костова“ и издателство Open Letter Books в Университета в Рочестър за Съвременен български роман (2014).

„Перо от пеликан“ е издадена на английски (Pelican Feather, 2015), френски (Plume de pélican, 2016) и предстои да излезе на арабски.

В своята книга Изкуството на романа Милан Кундера казва, че роман, който не открива дотогава непозната истина за живота е неморален, и че единственият морал на романа може да бъде познанието. Съгласна ли сте с подобна формулировка?

Ирина Папанчева: Милан Кундера е един от любимите ми писатели. Четох с химикал в ръка „Изкуството на романа“ преди години, но съм забравила тази формулировка. Добре казано, но нима има непозната истина за живота? Бих го перефразирала: истината на автора за живота и оригиналното й поднасяне. Виждам моралът на романа в споделяне на личното авторово познание, в честността на автора към себе си...и към читателите.

И в този ред на мисли, каква трябва да бъде според Вас литературата днес? Комерсиална и масова или елитарна? И има ли това някакво значение? А отношение към качеството и?

И.П.: Литературата трябва да отразява авторовите търсения -  естетически, философски, социални - да бъде правдива, да има дълбочина, многопластовост и автентичност. Потенциалът на една книга да достигне широк кръг читатели не означава, че тя няма литературни достойнства, че й липсва качество. Днес това, което прави една творба продаваема често е не толкова качеството й обаче, а маркетингът ок

оло нея. Живеем във време, в което всеки пишещ човек, може лесно да сподели текстовете си. Това е непосилна свобода, основана на парадокс. Никога досега не е било толкова лесно за всеки да публикува написаното. Никога досега не е било толкова трудно да стигнеш до читателите в океана от публикации. От една страна, видимостта определя търсенето, а търсенето определя публикуването на определен тип творби. От друга – читателите са объркани сред наплива от имена и заглавия и трудно се ориентират. Така че във всички случаи – с издател или без, от автора се изисква активно участие в популяризирането на творбите си, което поглъща голяма част от енергията и времето за писане, и е много уморително.

Четете ли критика за своите текстове и пише ли се според вас конструктивна такава?

И.П.: Чета критика не само за моите текстове с интерес. Вълнува ме как са приети и интерпретирани. Любопитна съм да науча какво е провидял критикът  – често идеи и послания, които са се случили спонтанно, нетърсено. Обикновено критиката за книгите ми е конструктивна. Ако критикът посочва слабо място в написаното от мен, това ме кара да се замисля, да преценя съгласна ли съм, мога ли да направя нещата другояче следващия път.

Какво мислите за младите хора, които се занимават с този тип дейност ?

И.П.: Мисля, че е обнадеждаващо, че във времето на бързите комуникации и социалните мрежи има млади хора с интерес и стимул да пишат литературна критика. Но както за един писател е насъщно да чете непрекъснато други автори, така и всеки, който иска да се развива като критик, трябва да чете много – художествена литература и критика. Не всяко мнение за книга е рецензия. Важно е да се подхожда внимателно и с отговорност към тази дейност, защото критиката има мисията не само да даде обоснована обратна връзка, но и да възпитава вкус.

Каква според Вас е ролята на писателя в съвременното ни общество? Може ли да бъде някакъв фактор и коректив посредством творчеството си?

И.П.: Ролята, която повечето издатели се опитват да наложат на писателя (обусловена от пазара и медиите), поне в България, е да развлича и да стимулира повърхностните емоции и сетивата. Да предлага литературно преживяване с качество на бързо хранене, след което не остава нищо. Моето разбиране за ролята на писателя, без значение от жанра, е да предложи своята истина за света, да изгради, със средствата на литературата, вселени, които провокират мисли, чувства и авторефлексии. Но дали тази провокация ще бъде приета и разбрана зависи от чувствителността, отвореността и подготвеността на четящия. Зависи и от критиката и от начина, по който тя възпитава вкусовете и позиционира дадена творба. И не на последно място, зависи от медиите и видимостта, която й дават.

Следите ли процесите в съвременната българска и чужда литература?

И.П.: Следя и откривам автори в съвременната българска и чужда литература. Регистрирам тенденции, където успея. Но не съм запозната с процесите около тях.

Интересувате ли се от „най-младата“ българска литература? И ако да, то какво мислите за нейните представители?

И.П.: За съжаление, до момента не съм имала време и възможност да се запозная с нея. Може би Вие бихте могли да ме насочите към автори и творбите им?

Вие разпознавате ли се като част от литературно поколение?

И.П.: Разпознавам се като част от поколението на прехода, от който всички ние, които живяхме в него, сме белязани. Неизбежно е това да се отрази на възприятията ни за света, на темите и на писането ни. Разпознавам се и като част от постмодернистичното поколение.

Завършили сте Славянска филология, работили сте като преводач, сега работите в Брюксел (което предполага владеенето на поне два чужди езика) и пътувате много. Изкушавали ли сте се някога да пишете художествени текстове на език различен от родния български. Ако да – какво се получи?

И.П.: Въпросът Ви е навременен. След като завърших „Тя, островът“, реших да пиша на английски. Написах първата си пиеса „За един хипопотам“  и сега пиша нов роман. Усещането е особено, свързано с известно отчуждаване от себе си и тъга. Надявам се, че това ще отмине с времето и опита. Взех това решение в отговор на минималистичността на литературното ми присъствие в България. „Тя, островът“ до момента не е получила  почти никакъв отзвук. В родния ми град Бургас книгата липсва в книжарниците, доставя се само по поръчка. Смятам, че тази ми книга, особено, е принос към качествената българска литература. Последвалото я мълчание за мен е индикация, че сериозно се разминавам с литературните реалности и/или разбирания в родината си. Мина времето, когато мислех, че мога да променя неща, които не зависят от мен. Предпочитам да използвам енергията си за по-конструктивни (и потенциално постижими) цели.

Бихте ли превели собствените си текстове?

И.П.: Преведох „Почти интимно“, няколко разказа, а сега и „Тя, островът“. Бих искала да можех да използвам малкото си свободно време за писане, но се случи да платя на преводач и да прекарам дни в редакция на превода... А и не мога да си позволя да инвестирам в книгите си непрекъснато.

Защо Унамуно, защо Фуертевентура? Доколко причините за написването на романа съвпадат с тези на вашата героиня Писателката, и доколко тя е проекция на Вас самата?

И.П.: Писателката отива на Фуертвентура да пише роман за изгнанието на Унамуно там, а открива острова, историите и хората му, сърфа, оказва се въвлечена в сложни любовни отношения и се присъединява към безбройните пленници на магията й. Аз отидох на Фуертевентура да пиша роман за невъзможни любови, сърф и легендата за германските подводничари, на които Франко бил позволил да почиват на острова през Втората световна война. При първото ми посещение на Фуерте, бях впечатлена от екзотиката и различността й от Европа, и от един трагичен инцидент, който се беше случил там. Нахвърлях няколко страници с героите и сюжета на романа, както обикновено правя. Но после започнах да пиша „Перо от пеликан“. Когато се върнах към този роман, реших да освежа впечатленията си и заминах за Фуерте. Тогава се случи може би истинската ми среща с нея и от среда, място, тя се превърна в мястото, където духът ми намира радост и покой. Научих за изгнанието на Унамуно, срещнах документално и реално много от персонажите в романа и обогатих първоначалния си замисъл. Основната линия остана, но я допълних с много други, а островът се вписа живо в книгата заедно с хората, които я бяха обитавали от праисторическо време до наши дни. Метафорично, но и съвсем реално срещнах Унамуно на Фуертевентура и прочетох всичко, което беше написал за нея и над хиляда страници от философските му трудове, преди да се осмеля да го направя герой в романа си. Писмата му от острова и текстовете за Фуерте (с изключение на няколко стихотворения), които влязоха в книгата, не са издавани досега на български.

Дали Писателката е моя проекция? Предполагам героите ни винаги са проекция на нещо в нас, всичките до един.

В текстовете Ви винаги има пътуване, буквално и преносно, пътуване към себе си, към истината, към споделянето. Пътят и движението ли Ви определят като човек и автор?

И.П: Завърших литературната паралелка в СХЕУ „Кирил и Методий“ в Бургас с дипломна работа на тема „Домът и пътят“. Мисля, че това се превърна в темата на живота ми до момента. Страстен пътешественик съм, а когато съм на път в мен се наместват емоции, чувства, мисли. Но в пътуването аз винаги търся това място, което носи вибрациите на дом. Може да е град, може да е кафене или бар, може да е остров... Стигна ли до него, спирам, за да ме настигне душата ми, да притихне и да се разкаже. Другото пътуване, за което говорите, е неизменен фактор в живота ми. Пътувам непрекъснато навътре в себе си към опознаването и трансформирането на аспектите, които ме определят като личност. Тези два вида пътуване се срещат и преливат в писането ми.

В романа се разказва, макар и лаконично, за убийство, за една детска смърт, чиято трагедия преобръща не един живот. Социалната Ви ангажираност е заявявана многократно, но е интересно защо и как присъства тази линия в романа. Може би това е едно сръчкване  на обществото, което много бързо забравя чуждата болка. Цъкаме с език и се възмущаваме, и се молим да не ни се случи, но колкото и да сме съпричастни бързичко се връщаме в комфорта на собствения си живот.

И.П.: Детската смърт в романа обуславя важни житейски решения за една от героините ми и белязва живота й до момента, в който я виждаме на Фуертевентура. Не съм имала други цели и послания, свързани с нея. Героинята ми дойде с тази трагична история.

Установили сте се в чужбина, живеете и работите там. В повечето Ви книги действието се развива извън България, но тя винаги присъства в текстовете Ви. Това носталгия ли е или е начин българският читател да се припознае по-лесно в историите?  Да ги почувства по-близки?

И.П.: Действието в две от четирите ми по-дълги творби се развива почти изцяло („Почти интимно“) или изцяло („Перо от пеликан“) в България. Присъствието й в романите ми не е стратегическо и няма връзка с читателите, а с мен. Въпреки че съзнателно избрах да не живея в родината си, тя е част от най-интимната ми същност, която ражда писането.

Създадохте своята Фуертевентура. Тя, островът е факт и е прекрасен микс от мистика, свободен дух, (не)споделени любови, модерен начин на живот и спряло време, и история. И сега, когато вече живее свой живот, как Ви се струва творението? Доволна ли сте от „изобретеното“?

И.П.: Благодаря за ласкавите думи. Щастлива съм, че написах „Тя, островът“ и съм уверена в качествата й. Пренаписах я четири-пет пъти и махнах около петдесет страници от нея. Митко Новков, с когото избрах да работя отново, допринесе много за идейното оформяне и стилистичното изглаждането на текста. Екипът на КК „Труд“ също свърши чудесна финална редакторска и коректорска работа. Когато книгата излезе, я прочетох отново и открих на две-три места езикови грапавини, които ни се бяха изплъзнали. Вярвам, че това нямаше да се случи, ако бях имала възможност да посветя повече време на последните мои корекции. Но съзнанието, че въпреки силно натоварената ми и изискваща работа в Брюксел, успях да извая този роман, допринася за удовлетворението ми от резултата.

По-рано Ви попитах за пътуването, но освен него силно застъпена във всичките Ви текстове е и темата за любовта. Не е ли твърде клиширано, не е ли демоде? Любовта днес се подменя със скоростта, с която се сменят мобилния или гаджето. Има ли още идеалисти като Кармен, Вашата героиня, която искрено вярва и твърди, че „Любовта трае цял живот. Не трае, когато някой не иска.“ ?

И.П.: Не мисля, че любовта е демоде, нито че днес е много по-различна от вчера. Различно е отношението към нея и към усилията, които изисква. Затова и връзките се разпадат при най-малката трудност. Консумеризмът, идеологията на самодостатъчността и заблуждението, че когато срещнем точния човек, всичко ще е лесно и спонтанно, допринесоха за това. Любовта е решение, посвещение, растеж, взаимозависимост и много, много работа над себе си. Когато тези фактори са налице, тя наистина може да трае цял живот, както казва Кармен, която, за съжаление, не дочака книгата.

Оливие Рубен и неговата картина ли сложиха действително точката на романа? С тяхна „помощ“ ли го завършихте?

И.П.: Завърших романа с помощта на Митко Новков, посъветвал ме да махна онези петдесет страници, които следваха после. J Вярвам в неслучайността, която ме доведе до картината на Оливие Рубен, за да ме съпътства в писането и да рамкира текста ми. 



Под линия, 2017




*Съдържанието на този уеб сайт е под закрилата на Закона за авторското право и сродните му права! 

1