Под линия с Иван Димитров

         Творческите ти изяви са свързани с литературата, театъра, музиката и отскоро с киното. Но има ли сфера, в която се усещаш на мястото си, в която си уверен и спокоен? Или за теб е важно да изразиш идеите си, вдъхновенията си, себе си, а формата на изразяване се явява средство?

         Иван Димитров: Поставил съм си за цел да се чувствам уверен и спокоен с всичко, което се захвана. Напоследък дори като ходя пеша от едно място към друго (аз много ходя пеша) постоянно забавям темпото, защото човек бърза и е неспокоен най-често по навик. Това не значи, че работя без съмнения и неспокойствия, дори напротив, но съм спокоен в неспокойствията си и уверен в неувереността си. Сега ще правя и фотоизложба със снимки от Япония. Просто като все по-голям любител на работата с пространството най-вероятно ще направя селекцията, когато изложбата наближи в Габрово, защото мястото е Галерия „Орловска 10”. За мен е важно да изразя някакви идеи, но е още по-важно да изразя чувства. Тъй като чувствата се възприемат далеч по-активно от читателя, слушателя, зрителя, отколкото идеите. Трудно някой ще се увлече по идея, която е представена без чувство. За мен формата е именно средство. Вярвам, че всяка книга има определена форма, която е нейната. Повече време ми отнема да открия каква е тази форма, отколкото физическото написване. Просто знаеш ли каква е формата, всичко тръгва и до известна степен се пише само.

         Някои актьори казват, че за тях е по-лесно и удобно да се скриват зад героите си, защото така всъщност по-добре разкриват и преоткриват себе си. Какво ти даде в личен план ролята във филма „Кораб в стая“, помогна ли ти да откриеш нещо за себе си, което чрез писането не си успял?

         И.Д.: Нямам актьорско образование, но съм работил с актьори като драматург и сценарист. Ролята ми във филма беше с много присъствие и с много малко реплики, което беше интересно предизвикателство. В личен план точно в този момент ролята ми даде възможност да се изтегля за известно време за косата по метода на Барон Мюнхаузен, защото в средата на февруари 2015 майка ми си отиде от този свят, репетирахме през юли и през август снимахме. Беше ми много тежко, но когато процесът по филма започна, влязох в активен период. В който основната ми задача беше да се изразявам с тялото си така, както то се държи, когато съм в депресивен период. Хубаво е, когато ти е тежко, да имаш какво да правиш, дори да се затрупаш с работа. И аз имах два такива месеци тогава, а преди това се бях отпуснал. Както и в личен план ми даде възможност да наблюдавам как актьорът гради ролята си, което ми е много полезно като драматург.

         Последната ти книга е сборник с къси разкази („Силата на думите“). Произведенията вътре изглеждат като плод на моментни наблюдения и вдъхновения, но има ли някаква по-особена причина да избереш точно тази форма на разказа?

Иван Димитров - "Силата на думите"

„Дори едно представление без публика може да направи света по-светъл и смислен.“ (Димитров, 2017: 102)

            За културната общественост Иван Димитров не би трябвало да е непознат, тъй като неговите дейности са свързани, както с поезията и прозата, така и с драматургията, а отскоро може да се похвали и с роля в киното. Редом с това, той продължава с литературните си четения или иначе казано с „отглеждането на читатели“, както и той самият се изразява. Така че Иван Димитров е личност, която е силно свързана с културния живот, която иска да се занимава и да прави култура и намира различни и интересни начини да реализира тези свои намерения.

            Сборникът с къси разкази „Силата на думите" е последната му книга, която малко по малко намира своето място в литературното пространство и е потвърждение на тезата, че писането на разкази въобще, е все по-често срещано явление при младите писатели в България, а Иван Димитров, макар и с немалкия си опит вече, е именно такъв. Но споменатото явление е напълно нормално и естествено, имайки предвид начина на живот в днешно време. Много по-лесно и удобно за един млад писател е да създава разкази, поради простата причина, че му е необходимо по-малко време, в което да остане на необходимата честота и съответно много по-бързо читателите улавят трептенията от написаното. Майсторлъкът обаче остава в това да се вложи по-голям смисъл, да се създаде по-силно внушение, но в по-малък обем от текст, в сравнение с романа да речем. Освен това, появата на повече книги с разкази не означава непременно, че те започват да се четат повече.