Георги Мишев „Матриархат“

Георги Мишев е едно от утвърдените имена в българската проза от 60-те и 70-те години на 20.в. Неговите творчески успехи бележат висок връх в изобразяването на българското село и промените, които настъпват с новия обществен строй след 1944-та година. Авторът щрихира национални черти от една нова характерология, произлязла именно от сблъсъка между старото и новото време. Разказите „Преброяване на дивите зайци“, „Адамити“, „Бруклинският мост“, „Добре облечени мъже“, „Заслепяващи светлини“, „Понесени от вихъра“, „ЛЧ 13 02“ се появяват отново през 2017 година обединени в една книга под заглавието на едноименната новела „Матриархат“. Темите, които Мишев засяга, са свързани със социалните размествания, колективизацията, новата психология на българския селянин, който къса връзка с патриархалната традиция.

Вяра в човека. Йордан Д. Радичков - "Двеста линейки на час"

         „И винаги отхвърлях тия бръщолевения за невероятния прогрес на човечеството, което всичко можело да сглоби и оправи, но така и не се поспря, за да разбере, че нито може да създаде, нито може да поправи едно забравено и счупено човешко сърце.“ (Радичков, 2018:94)

         Ако трябва да се даде някаква обща особеност в писането на младите автори (и в частност прозаиците), може би това е тяхната социална ангажираност и позиция. Навярно подобно твърдение е валидно за всяко младо поколение в литературата, но все пак времената се променят, животът става различен. А под социална позиция се има предвид именно това – авторовата трактовка на случващото се в живота на едно общество в даден времеви период. И от книгите на младите писатели става все по-видно, че те не са безучастни и не са вгледани единствено в собственото си битие. Забелязва се по-голямо внимание върху живота в големия град и изграждане лицето на града, но Йордан Д. Радичков е ярък пример за по-широк обхват и по-богата гама от проблеми, които текстовете му разглеждат. 

         „Двеста линейки на час“ е третият му сборник с разкази след „Малка човешка мелодия“ и „Игра на гъски“. И сякаш в тази си книга авторът изразява своето послание, своята позиция, по-директно в сравнение с предишните. Има цели монолози на герои, в които това е видно и в които прозира авторът Йордан Д. Радичков. Това е книга, която иска да накара хората да поспрат, да се огледат, да се позамислят за момент за случващото се около тях, за все по-осезаемото отдалечаване от човешката ни природа. Дори нещо повече – тази книга води до надсмиване над абсурдното ни поведение днес, което вече се приема за нормално, за което вече сме си изградили навика не да се противим или променим, а да приемаме, защото така е по-лесно. Затваряме си очите за обезлюдяването на селата, за бедността и мизерията, които стават все по-често явление в българските села. Хора наистина гладуват и мизерстват, докато една определена част от обществото не иска да види този проблем и да направи нещо, поради най-различни причини. Разказите, разглеждащи тези проблеми в „Двеста линейки на час“, не са малко, като сред тях са „Празнична кокошка“, „И сами“, „Селена“.

Под линия със Силвия Томова

Снимка: Мая Любенова

Преди да мина към по-конкретните въпроси за последната Ви книга (романа „Грохот“), в каква литературна ситуация се появява тя и какви отзиви получавате, след като вече е минало известно време от нейното излизане?

         Силвия Томова: Моето впечатление от съвременната българска, а и чужда, литература е фрагментарно. Не мога да прочета всичко, а и не ми е работа, не съм литературен критик. Това, което забелязвам като читател, е че се търсят и имат небивал успех сантименталните книги. Живеем в сурово време, а като че ли то няма отражение в съвременната българска литература, като че ли това, което се случва наоколо, не се забелязва от повечето български писатели. В същото време четящата публика реагира с небивал възторг на четива, които не стигат по-дълбоко от това да създават само естетическа наслада. Ако нещо е написано добре, майсторски, то е добро... А дали зад красивата фраза е зададен философски въпрос, дали се повдига по-сериозни теми за хората и системата, в която живеем, за големите противоречия в настоящето, за социалните колизии, ако щете, като че ли остава на заден план. Обикновено се пише за настоящия миг, така сякаш от него започва светът. А въобще не е така, защото това, което ни се случва днес, е започнало вчера. Именно поради тази причина преди известно време обърнах поглед към историческата белетристика. Чрез историческия роман се опитвам да отговоря на важни за мен, а надявам се и за хората, въпроси. А отзивите за романа „Грохот“ са различни и както всичко на този свят, зависят от нагласата, опита, интересите, та дори и възрастта на читателите. На някои темата им е далечна, не ги интересува какво толкова е станало преди седемдесет и повече години, макар това да касае държавата, в която живеят и в която са родени. Други четат книгата с идеологически очила, макар самият роман да е максимално изчистен от политически внушения. Такива категорично няма. Напротив, политическият контекст по онова време е предаден максимално безстрастно и дори бих казала, хладно. Трети пък търсят „докосващи“ книги, които да ги „разтърсят“... Е, романът ми не е такъв. Като цяло обаче се радвам, че романът намери добър прием сред непредубедената аудитория, която търси нещо повече от просто фраза и просто история. 

Звукът на войната в "Грохот" на Силвия Томова

         Историческият роман в българската литература определено търпи прогрес в последните десетина години. И не само по отношение на броя издадени книги, но и в идейно отношение, в смислово. Случва се да има няколко книги, които да обглеждат един и същ исторически период, но от различни позиции, представят ни различен поглед. Романът „Грохот“ на Силвия Томова представя на читателите именно това – един различен поглед към Втората световна война. Период, за който може да се каже, че има доста нехудожествена литература, но художествена, и то такава, която не стои встрани от военните действия – не съвсем. И точно начинът, по който е погледната войната, е едно от големите достойнства на тази книга. Нещо повече, самата идея да бъде показан целият ужас, който съпътства военните действия, през погледа на един немски военен санитар, на човек, който е на фронта да спасява животи, а не да отнема, е изключително интересна и интригуваща.

Гласовете на критиката: Под линия с Митко Новков

Митко Новков
Снимка: Цочо Бояджиев

Ще почна с малко по-общ въпрос, но и продиктуван от събитията в българската литература и излизащите книги в последните няколко години. Оказва ли нужното влияние критиката върху литературните процеси или повечето неща се случват независимо от нея, без да бъдат повлияни от нея? Или пък критиката въобще не успява да изпълни някои от предназначенията си... ?

Митко Новков: Е, едва ли критиката има за цел да влияе върху литературните процеси, все пак не сме във времената на социалистическия реализъм (смее се). Поне аз нямам това за цел, ама хич! Макар че, бих казал, стойностната и внимателна критика успя да открои автор като Милен Русков например, който и преди „Възвишение“ имаше два прекрасни романа – „Джобна енциклопедия на мистериите“ и „Захвърлен в природата“. Вярно, по повод първия се разрази спор роман ли е или не, отново във връзка с някаква награда, не си спомням вече коя: Владимир Трендафилов отстояваше позицията, че не е, но аз – само да отбележа – не съм съгласен с него; ала така или иначе, за критиката Милен Русков беше забележителен писател още преди „Възвишение“ и „Чамкория“. В този смисъл – да, изглежда сте прав, успехът на автора сякаш става извън критиката, тя обаче е онзи стожер, който посочва стойностното дори още преди да е разпознато от широката публика. В момента се надявам, между другото, публиката да разпознае и оцени по достойнство един великолепен роман какъвто е „Мѣстото или Сказание за Иракли“ на рано напусналия ни Димитър Б. Димов, който ИК „Жанет 45“ преиздаде съвсем наскоро. А колкото до предназначенията на критиката – аз, честно казано, не знам кои са те, вие знаете ли ги! (смее се)    

А Вие как мислите, българските писатели вслушват ли се в това, което казват критиците, следват ли напътствията, тоновете, които задават, ако мога така да се изразя, за да създават по-добри книги, за да надграждат в писането си? И можете ли дадете примери за това?

Деян Енев - "Дърводелецът"

         Всяка религия учи хората да бъдат по-добри и се опитва да изгради у тях добродетели, които да им бъдат от полза и да им помагат в живота. За тази цел помагат и различните религиозни текстове, даващи примери от живота на пророци и светци. И няма да е никак пресилено, ако кажа, че подобно на религиозни текстове, разказите на Деян Енев опитват да правят четящите ги по-добри хора.

         В конкретния случай на фокус е новият му сборник „Дърводелецът“, но казаното важи като цяло за творчеството му. Дори и за обикновения читател, Деян Енев е име, което много трудно би пропуснал или не е срещал, било то в библиотеките, книжарниците или интернет. Той е сред съвременните писатели, чийто почерк е разпознаваем, а мащабът на разказа му – огромен.

Няколко думи за „Хоро от гарвани” на Бранимир Събев

Автор: Атанас Родозов

        Сборникът с разкази на Бранимир Събев – „Хоро от гарвани“ към днешна дата не може да бъде намерен и закупен на хартиен носител; поради изчерпания тираж, единствената възможност на читателя да се запознае с него е чрез интернет пространството. В него са поместени общо четиринадесет разказа, всичките от които са представителни за така наречената „литература на ужаса/хорър[1]“. Част от тях пресъздават по някакъв начин легенди и предания от българския фолклор, а друга са плод на въображението и интереса на автора към големи  прозаици в световен мащаб, сред които Стивън Кинг и Дийн Кунц; творческата си инерция черпи от подобен тип творци.

            Едно от най-характерните неща, които могат да се кажат за разказите в сборника на Събев е, че тук действа формулата „разказ в разказа“; нито един от тях не прави изключение. Всеки един започва с описание на реална ситуация: група младежи на пикник извън града, колеги в работна обстановка, запой в кръчмата, разговор на верандата между стари приятели, съкилийници в затвор, скитници, опитващи се да заспят под моста и т.н. В един момент, някой от тях започва да разказва история, за която се е сетил (тематична и сходна със ситуацията, в която се намират), за да „убият“ време. Реалното ярко контрастира с фикцията. Реконструирани са част от познати сюжетни линии и мотиви: от фолклора, от Библията; в разказът „Плачещата“ самоубийцата Сара не може да премине в отвъдния свят, след като изгубва детето си и полудява., а в „Обесеният затворник“ ситуацията е сходна и духът на самоубилият се затворник се появява всяка нощ, без да намери покой. Идеята,  че самоубийството е по-тежък грях дори от убийството на друг човек тук намира отражение. В „Кървавият дървосекач“ духът на мъртвия Матю продължава да се появява пред живите, докато тялото не бъде погребано с почести и не завърши по някакъв начин започнатото приживе дело. Идеята за търсеното възмездие намира отражение в „Палачът“ и „Фантомът с куката“; болка от преживяна някога травма кара протагонистът да посвети цялото му останало време, за да накаже виновните: тук откриваме и мотивът за престъплението и наказанието.