 |
| Снимка: Мая Любенова |
Преди да мина към по-конкретните
въпроси за последната Ви книга (романа „Грохот“), в каква литературна ситуация
се появява тя и какви отзиви получавате, след като вече е минало известно време
от нейното излизане?
Силвия Томова: Моето впечатление от съвременната
българска, а и чужда, литература е фрагментарно. Не мога да прочета всичко, а и
не ми е работа, не съм литературен критик. Това, което забелязвам като читател,
е че се търсят и имат небивал успех сантименталните книги. Живеем в сурово
време, а като че ли то няма отражение в съвременната българска литература, като
че ли това, което се случва наоколо, не се забелязва от повечето български
писатели. В същото време четящата публика реагира с небивал възторг на четива,
които не стигат по-дълбоко от това да създават само естетическа наслада. Ако
нещо е написано добре, майсторски, то е добро... А дали зад красивата фраза е
зададен философски въпрос, дали се повдига по-сериозни теми за хората и
системата, в която живеем, за големите противоречия в настоящето, за социалните
колизии, ако щете, като че ли остава на заден план. Обикновено се пише за
настоящия миг, така сякаш от него започва светът. А въобще не е така, защото
това, което ни се случва днес, е започнало вчера. Именно поради тази причина
преди известно време обърнах поглед към историческата белетристика. Чрез
историческия роман се опитвам да отговоря на важни за мен, а надявам се и за
хората, въпроси. А отзивите за романа „Грохот“ са различни и както всичко на
този свят, зависят от нагласата, опита, интересите, та дори и възрастта на
читателите. На някои темата им е далечна, не ги интересува какво толкова е
станало преди седемдесет и повече години, макар това да касае държавата, в
която живеят и в която са родени. Други четат книгата с идеологически очила,
макар самият роман да е максимално изчистен от политически внушения. Такива
категорично няма. Напротив, политическият контекст по онова време е предаден
максимално безстрастно и дори бих казала, хладно. Трети пък търсят „докосващи“
книги, които да ги „разтърсят“... Е, романът ми не е такъв. Като цяло обаче се
радвам, че романът намери добър прием сред непредубедената аудитория, която
търси нещо повече от просто фраза и просто история.
