четвъртък, 28 март 2019 г.

Из "Хроники и химни" на Александър Секулов




Съвременността за съвременността се отпечатва в глина,
съвременността за бъдещето - в мрамор и бронз.
(Бахтин)

С последните две поетически книги Александър Секулов навлиза в полемики, които доскоро бяха познати предимно на теоретици и философи на историята. С присъщото за един поет усещане и разбиране на изкуството като явление, което е отвъд границите, непризнаващо никакви фиксирани познавателни истини за света, Секулов сякаш противопоставя изкуството на историята, натрупала познание и памет. Обречен да се припознава в изминалите поколения, оставили ни „тонове архивен прах“ („Истински лъжи“), у съвременния човек се появява умората от натрупаните с вековете знания, която по-скоро затруднява прогреса на човечеството. В поезията на Секулов историята е свалена от идолопоклонническия си пиедестал. От стриктно събирана и архивирана, историята се превръща в „химн на крайно незначителното“, от внимателно записвана за бъдещите поколения – в „кастриране на паметта“ („Последните вестители“). Напразни са били усилията за създаване и съхраняване на хроники, свитъци, пергаменти, библиотеки. Поражда се значимостта на друга памет, по-същностна и органична от мраморните колони, от бронзовите и керамични плочи: „това е друга памет, която се вълнува с вятъра, завихря се, издига се като фуния, в която някой вика, но напразно, а после се завръща над водата, стаява се във вечното усърдие“ („Морето пази спомен за мъжете“).