Жената в изкуството

 Жената в изкуството – падението от възвишена муза преди до обикновена кифла днес

  

       Човешката култура търпи постоянно развитие и това явление е непрестанно и невъзвратимо. С промяна на културата се изменя и изкуството – няма как да бъде иначе, защото двете са свързани. А обект на изкуството е бил, и навярно винаги ще бъде, жената. С нея са свързани едни от най-великите произведения в литературата, изобразителното и скулптурното изкуство. Статуята на Венера Милоска е позната дори на хората, които са извън изкуството. Същото се отнася и за Мона Лиза. Митовете за древногръцките и древноримските богини се изучават в училище, а хубавата Елена ще си остане завинаги като емблема на красотата, която може да доведе дори до война.

         Жената в миналото е разбулвала пламъците в чувствителните душици на творците и те са я издигнали на пиедестал. Разбира се, има и друга страна на монетата. Не всички жени са се превръщали във велика муза, за която са се пишели стихове и романи, рисували са се картини или са ваяли статуи.

         Но изкуството е служило на любовта, красотата и добродетелите, които несъмнено присъстват в женската природа, и е заобикаляло сякаш пошлостта, лицемерието, завистта и още много подобни качества, чернящи нежния пол.

         В рицарските романи любимата е силно отдадена на любовта си. Тя му остава вярна и преминава изпитания наравно с него в името на общото им щастие. Говори се дори за метални и кожени девически колани, които да запазят нейната непорочност, в случай че има война и него го няма.

         Заради любовта си към някоя жена се раждат най-големите герои, правят се най-великите завоевания. Шекспир пък ни показва колко силна може да бъде женската обич. Толкова силна, че да доведе до смъртта на двамата влюбени.Но дори погледнато през очите на българската литература от близкото минало, мястото на жената в изкуството е високо. Толкова са много примерите за това, но лесно може да се отделят стиховете на Яворов, за когото жената е муза в пълния смисъл на думата.

         Всичко това обаче са все примери от далечното и не толкова далечно минало. Какво е положението на жената в изкуството днес?

         За модерни и естетични се приемат все по-разголени и изчанчени пози, които даден модел заема при снимки и картини. В миналото това не е било много по-различно. Не напразно се е утвърдила фразата „рубенсов тип красота“, което всъщност представя разголена жена с пищни форми и леко закръглено тяло. Пищните форми са модерни и днес. Нещо повече, ако в някои случаи те липсват, напредъкът на медицината с готовност поправя тази несправедливост на природата. А този процес, тези подобрения са основна тема в един доста голям дял от съвременната ни литература. Все повече стават авторите, които са загрижени, че всичко това може да остане неотбелязано в аналиите на книжнината ни. И ето – в муза се превръща силиконът, екстеншънът и всички ония добавки към естествения вид на жената, която в съчетание с тези атрибути и неизвестно количество грим, стига до феноменът „кифла“.

         На първо четене, защо точно кифлата се е утвърдила? Това би било обект на обширно изследване, което би разкрило много характеристики за манталитета и нравите на българина, накарали го да избере кифлата пред други закуски като геврека, тутманика, баничката, хапките и прочие. Навярно отговорът за това се крие някъде в пълнежа, където впрочем се крие и отговорът за това защо жените някак си се отклоняват и сякаш бягат от естеството на природата.

         Това, естествено, рефлектира и върху литературата, където жената-муза постепенно отстъпва място на разюзданата любовчийка, на така наречената жена-златотърсачка, на незаинтересованата от нищо и незачитащата нищо хормонално нестабилна лигла и прочие.

         Защо се получава така? Защо точно те стават обект на литературата днес, а не са били преди? Дали жените като цял днес са по-„некачествени“? Това е малко вероятно. Времената се променят, това е факт, който до някаква степен дава обяснение, но все пак не става ясно защо хората на литературата, властелините на словото избират да пишат за подобен тип жени в нашето съвремие. Каква е вероятността вината да е у мъжете? Също малка, защото няма логика и точна причина, която да показва влиянието върху жените в някои аспекти, засягащи качествата им да бъдат вдъхновение. Разбира се, литературата не дава пълна представа за жените днес. Пределно ясно е, че има изключения, и то немалко, от посочения тип. Но те като че ли не са толкова интересни на творящите маси и не вълнуват толкова аудиторията. Нормалността стана скучна и подобни жени станаха безинтересни, старомодни, отживели и малко по малко изчезват. Това все още не дава отговор защо се случва така. А той е един – културната еволюция на човека.

         Навярно ако Клеопатра беше наша съвременница, тя щеше да бъде един нелош извор на тривиални умотворения, пример за което са книгите на Иво Сиромахов, който заедно с Калин Терзийски и ще няколко писателя, издигнаха МОЛ-а до нивото на фурната, от която излизат най-загорелите, най-сладките и шоколадови кифли. Реално те (този тип писатели) иронизират цялата ситуация в държавата и деградацията, която я спохожда. Това обаче води до все по-широко разпростиране на такъв вид писане и такъв тип жени. Разсъжденията в тази насока обаче биха ни довели до нищо по-различно от един лош край, в който великите музи са станали обикновени кифли.

Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2015