Знае се, че имената на литературните герои
обикновено не се избират случайно. А персонажите в последния Ви роман
„Лисицата“ имат прелюбопитни имена. Говоря за тези, които обитават настоящето.
С каква цел сте ги мислили така? И мислени ли са специално?
Галин Никифоров: В България живеят хора с всевъзможни имена от всякакви етноси и за мен е
удоволствие да ползвам това разнообразие. Само в един мой роман имената бяха
нещо повече от имена – в „Къщата на Клоуните”. Самата книга беше сюреалистична, на границата
на реалното и имената на героите трябваше да подсилват странността на
историята, нейната особена, почти театрална атмосфера.
В романа се
чува разнообразна музика. Търсено ли е това или се е родило в процеса на писането?
Това ли е музиката, която Ви вдъхновява или тя просто обслужва текста?
Г.Н.: Ако трябва да слушам нещо, предпочитам това да е тишината. При мен
споменаването на музиката или на името на музиканта просто обслужва текста,
прави го по-разнообразен, допълва обстановката и сцените, които изграждам.
Иначе харесвам да слушам класически джаз и някои стари парчета от 70-те.
Времето, в което живеем е изключително динамично
и всичко се случва много бързо. Бърза храна, бърза литература, бързи връзки,
бърз живот и също толкова бърз край. Но Вашите герои са различни, времето за
тях тече различно – дори за Виктор, който се стреми да разкрие бързо убийствата.
Освен че това обслужва романовото действие, има ли друга причина те да са
такива?
Г.Н.: Аз самият съм човек, който живее доста изолирано и животът ми си има друг,
по-бавен ритъм, което обикновено се предава и в ритъма на повествованието в
романите ми. Да
живееш бързо, значи да си повърхностен, да не задълбаваш в
нищо, да нямаш устои. Така обаче няма да научиш нищо и няма да се насладиш на
нищо. Защото една от най-ценните наслади е тази на разбирането, на проникването
в нещата, в човешките и в природните принципи, които, колкото и да е странно,
не са се променили през последните две хиляди години. Повечето съвременни хора
нямат самосъзнание, живеят прекалено бързо, не се замислят, недоволни са и
най-лошото – стават манипулируеми, нямат собствено мнение за нищо. Оттам и
идват най-големите им проблеми, а оттам – и проблемите на обществото.
При представянето на „Лисицата“ в литературния
салон “Spirt & Spirit” споделихте,
че Ви е отнело няколко години да завършите книгата. Съдържанието подсказва, че
е било необходимо задълбочено вглеждане в различни области на човешкото
познание, за да звучат думите естествено и достоверно от устата на героите. Би
било интересно да споделите, кое всъщност Ви отне най-много време –
предварителната подготовка или самото написване на романа с внедряването на
различните знания?
Г.Н.: Предварителната подготовка е само малка част от усилията, може би най-малката и
най-приятната, защото четеш наготово. Освен това не трябва да се прекалява с
нея, защото многото информация те притиска, „милитаризира” въображението ти.
Когато искаш да разкажеш една история, най-добре просто да тръгнеш да го
правиш, а в процеса на писане и на изграждане от време на време да си изясняваш
някои аспекти на проблемите или просто да научаваш повечко неща за това, за
което пишеш конкретно в определената глава или сцена. Бавен процес е,
невротизиращ, но в определен момент желанието ти да видиш историята разказана
става много силно и знаеш, че вече връщане назад няма, каквото и да ти струва
това. И още нещо: най-трудните места в една книга са не точно знанията, до
които си се добрал в подготовката си, а тяхната интерпретация. Най-добрите
писатели са тези, които могат да изградят собствена теория за нещо и да те
убедят в нейната достоверност.
Каква трябва да бъде според Вас литературата
днес? Комерсиална и масова или елитарна? И има
ли това отношение към качествата и?
Г.Н.:
Трябва да бъде добре написана. Да е вълнуваща, драматична, ефектна, да разнищва
човешки проблеми, да разказва добри истории. След това критиците могат да кажат
дали е масова или елитарна. За съжаление под етикета „елитарна литература” се
крият много зле написани и неразбираеми книги. А някои са толкова скучни, че
чрез тях без законови пречки могат да се евтанизират неизлечимо болни пациенти,
ако им ги четат на глас. Когато става въпрос за елитарна литература в 19 от 20
случая „царят” е не само гол, а и глупав и грозен. Но това е проблем на всяка
една литература, не само на нашата.
Четете ли критика за своите текстове и пише ли
се според вас конструктивна такава?
Г.Н.:
Чета такава критика и понякога попадам на доста добри статии. Мисля си, че един
критик трябва да е в състояние да направи психоаналитичен анализ на всяка книга
и на автора й, за да бъде на ниво. Трябва да бъде в състояние да пренебрегне
дребните грешки на писателя, да каже дали се е справил с най-важната тема в
книгата си и да бъде добронамерен. За последния ми роман „Лисицата” най-качествената
и прозорлива критика, която прочетох досега, бе на една студентка, която дори
не е професионален критик. И точно тя спечели годишната награда за най-добра
рецензия за книга на фонд „13 века България”.
Какво мислите за младите хора, които искат да се
занимават с този тип дейност и какво бихте ги посъветвали?
Г.Н.: Да слушат сърцето си. Ако им се пише – да пишат. Ако пък в определен момент
това стане прекалено трудно, просто да следват съдбата си. В живота има и
по-важни неща от литературата. Но тя е добър начин да научим и оценим кои са тези
по-важни неща.
В романа Ви има сцени с насилие и своего рода
жестокост. (Над малката Нора, при разпита
на един от разследваните персонажи, при одирането на къртици, над Стела, над
Рижия, …) В един художествен текст те имат
свои функции и цели, но хората сякаш са притръпнали днес, сякаш са свикнали
ежедневно да се нараняват физически и духовно. Как си го обяснявате?
Г.Н.: Това,
че хората са станали по-безчувствени е вярно, така е в целия свят – и една от
прастарите цели на изкуството е да облагороди човека, да го направи
по-чувствителен, по-фин, по-нежен и по-разбиращ. Но проблемът с жестокостта
няма да се реши, ако никога не се пише за нея и тя изчезне от книгите. Тя е
част от живота, значи трябва да бъде и част от книгите, за да бъдат те истинни
и правдоподобни. С ръка на сърцето мога да кажа, че обичам всичките си герои и
когато те страдат, страдам и аз, дори и да си заслужават всичко, което им се
случва. Но понякога сцените изискват повече драматичност и аз просто следвам
инстинкта си.
Какво е за вас безсмъртието? Гледате ли на писането
като на вашия път към вечен живот?
Г.Н.: Няма вечен живот – всички ще умрем и ще бъдем забравени. Но безсмъртието е една
от вечните теми на човешката цивилизация, „вечната мечта”, както го наричат, и
идеята за него е доста вълнуваща. Но в „Лисицата” то всъщност е контрапункт на
смъртта, защото понякога единствено осъзнаването, че сме смъртни, ни кара да се
замислим за това как искаме да живеем и какви да бъдем. Най-важен е смисълът на
живота, пълнотата му, любовта, която можеш да дадеш и да получиш, а не неговата
продължителност.
Каква е ролята на писателя в съвременното ни
общество? Може ли да бъде някакъв фактор и коректив посредством творчеството си?
Г.Н.: Мисля, че медиите и политиката имат
неизмеримо по-голямо влияние върху обществото, отколкото изкуството. Но пък
изкуството има неизразимо по-голямо влияние върху човешкото сърце и душа,
отколкото медиите и политиката. Изкуството облагородява човека, прави го
по-чувствителен, по-задълбочен, по-човечен. А за мен това е най-важното. За
това и пиша – с надеждата да развълнувам читателите си, да ги накарам да
почувстват определени неща, да научат други и да се обогатят.
Какво е мнението Ви за литературните конкурси и
обективно ли отразяват те литературната ситуация в България?
Г.Н.: Откакто съществува изкуството няма обективен критерий кое изкуство е добро и
кое лошо. Както казваше един стар писател - „не е метър да го измериш, нито
килограм – да го изтеглиш”. Затова и не може да се каже дали литературните
конкурси са обективни или не. И все пак очевидно има книги, които се харесват
на читателите и такива, които не се харесват, както има книги, които се
харесват на професионалните литератори и критици, и такива, които не се
харесват. Според мен обаче проблемът не е в литературните конкурси, нито в
читателите, а в това, че добрите книги са много малко – от около 300 книги с
проза годишно, официални и самиздатски издания, има не повече от двайсетина
книги, които се харесват на читателите или на литературната общност, и само
няколко книги – и на двете. Трябва да гледаме повечко какво се пише в Европа,
трябва една по-голяма част от литературните ни усилия да бъдат насочени към
истории за човешката природа, защото тя е универсална – тогава и книгите ни ще
станат универсални и ще бъдат четени навсякъде. Засега голяма част от
преведената ни в чужбина литература е по-скоро литературна екзотика, каквато се
очаква от страна като нашата, която е имала тежко социално минало и трудно
настояще, отколкото истинска европейска литература, отърсила се от комплексите
си.
Интересувате ли се от „най-младата“ българска
литература? И ако да, то какво мислите за нейните представители?
Г.Н.: В
България литературният талант е в изобилие – в това съм сигурен. Но понеже
винаги съм се интересувал само от „тежката категория” – писането и издаването
на романи, мога да кажа, че съм не много запознат с имената от най-младата ни
литература. За мен е важно не дали един писател има талант, а как успява да
израсне, да се развие, да достигне определено ниво. С разкази и други къси
форми можеш да демонстрираш всичките си качества, но писането на романи е
истинското предизвикателство. То е като да се научиш да се бориш с чудовища. А
за да стигнеш до това, трябва да си понатрупал години и опит. Или да си гений
като Ъпдайк или Брет Елис, които можеха всичко още преди да навършат 30.
Чувствате ли се самият Вие като част от
литературно поколение?
Г.Н.: Не, не се чувствам. Като всеки човек и аз общувам по-лесно с хора, които са
долу-горе на моите години, но като писател това ограничение го няма: всички
колеги по перо са ми близки, защото правим едно и също нещо, подложени сме на
едни и същи изпитания и имаме сходни желания, мечти и радости.
Бихте ли загатнали какво Ви терзае сега и работите ли по нова книга?
Г.Н.: Не се терзая, но работя по нов роман. Винаги съм се възхищавал от съзидателната
женска природа и винаги съм се възмущавал от вечната „тестостеронна война”,
която ние, мъжете, водим с всички, и обикновено причиняваме страдания на тези
около нас. Мисля, че ако един мъж намери сили и смирение да се учи от жените
край себе си, и се опита като тях да бъде по-грижовен, по-търпелив,
по-толерантен и по-чувствителен, то той няма да стане – както се страхуваме да
си признаем – по-женствен, а ще стане по-цялостен като личност; ще израстне и
ще живее в мир със себе си и със света около себе си. Стилът на книгата е интровертен
и дава особена литературна свобода – нещо за което отдавна мечтая, но сюжетът е
екстравагантен, изисква по-обогатено писане, и не знам дали ще се справя. Ще
видим какво ще стане…
Романите Ви са доста различни. Обичате да
експериментирате или не искате да омръзнете сам на себе си?
Г.Н.: Със сигурност не искам да омръзна на себе си. За мен литературният успех е в
това, да бъдеш верен на себе си и да правиш това, което смяташ за правилно.
Моят подход при писането на романи е подобен на подхода, който има един актьор
към ролята си. Трябва стилът на писане да съответства и да подсилва
емоционалната атмосфера на историята, а аз като писател трябва да имам
способността да се въплъщавам в различни герои. Различните истории изискват
различно изпълнение, различни декори, различен стил, различен ритъм. Трябва да
си хамелеон, да си артистичен, да имаш емоционална интелигентност, за да умееш
правилно да пресъздаваш чувства и състояния, както и да притежаваш способността
да предизвикваш сам себе си. Никога не пиша романи, които бих написал лесно.
От излизането на „Лисицата“ мина доста време.
Постигна ли романът успеха, който искахте и имате ли конкретни очаквания към
текстовете си?
Г.Н.: Едно от най-важните неща в живота – както учат и в доста религии – това е
способността да не оставаш при направеното. Иначе няма да продължиш напред. Но
с ”Лисицата” не беше точно така, тя ме беше изцедила емоционално, беше ме
измъчила докрай, а понякога това, което ни е причинило болка, ни става скъпо по
особен начин. Романът постигна успеха, който очаквах, макар една част от този
успех да не е видима за читателите и изобщо за повечето хора. Това е
най-трудният, най-ефектният и най-задълбоченият роман, който съм писал. Беше
приет от публиката много добре, от критиците също – беше номиниран за четири
национални награди, изписаха се доста неща. Но от друга страна този роман не е изящен
като „Къщата на Клоуните”, нито стилистично ексцентричен като „Лятото на
неудачниците”. С всяка книга постигаш по нещо, но и пропускаш по нещо. Но съм
доволен от него, за пръв път почувствах онази пълнота на удовлетворението, за
която само бях чувал, но не бях усещал лично. Очакванията ми са свързани с
преводи на романите ми в чужбина. Част от „Лятото на неудачниците” ще излезе в
литературна антология в Швейцария, „Къщата на Клоуните” е пред издаване в
Хърватия, а към „Лисицата” има доста засилен интерес, за който е още рано да се
говори.
Какво бихте искали да споделите с читателите на
„Под линия“?
Г.Н.: Да четат, докато изпитват удоволствие. После да препрочитат. Радвам се, че има
хора, които са луди като мен по едно толкова вълнуващо изкуство. Желая успех на
всички!
"Под линия", 2016
Няма коментари:
Публикуване на коментар