Младото
поколение български разказвачи, за които е ставало въпрос в други текстове и
към които спокойно можем да причислим Александър Шпатов, изградиха свое лице на
съвременния разказ, което е различно от това на разказа при вече утвърдените
имена като Деян Енев, Алек Попов, Петър Делчев и т.н. Ясно е, че всички теми в
литературните произведения са свързани по някакъв начин с живота на хората, но
при младите разказвачи са налице случаите, при които преобладава показването на
зверските и гнусни черти на хората. В друг случай пък светът в текстовете им
става все по-пародиен, иронията и сарказмът намират по-широка употреба,
негативизмът от случващото се в държавата – все по-голям. Развлекателният
характер на този тип разкази надделява над стремежа за силно въздействие върху
въображението, мислите, емоциите и чувствата на читателя. Трябва да се каже
обаче, че определяните като „младото поколение разказвачи“ са автори, чиито
теми, герои и топоси са свързани най-вече със София и живота в столицата
(изключение прави може би Йордан Радичков).
Този сборник на Александър Шпатов
представлява „оптимизираната версия на историите“ от първите три книги на
автора – „Бележки под линия“ (2005), „Разкази под линия“ (2008) и „Календар с
разкази“ (2011), - както и един вид доразвитие на „#НаживоотСофия“ (забелязва
се и във визията). Някои от разказите са по действителни случаи и са променени
при публикацията им в този сборник в сравнение с първите им варианти, видяни са
през друга призма, с цел да се извлече максимума от тях, да се стигне до
оптималния им вид, за което трябва да бъдат признати усилията на автора и на
редактора Татяна Джокова в случая.
В първата част от „Том 2.0“ е „Календар
с разкази“, където всеки разказ носи заглавието на даден месец, а събитията в
него съответстват на характерните за съответния
период от годината. Така например в „Януари“ има история, развиваща се в
Банско през зимния сезон, в „Юни“ и „Юли“ – на морето и така нататък. Героите в
разказите от тази част на сборника, както и в повечето от другите части, са младежи
от града, което освен от описанията, си личи и от диалозите на места.
Използвани са изрази като „изциклила шапка“, „ебаси слушалките“,
„суперизтрещелия тип“, „знам shortcut до морето“.
Повествованието и при Шпатов (подобно на това при почти всички млади
разказвачи) залага на действието, на случката, без да има подробно описание на
заобикалящата среда. Проследяват се събитията около един или група герои, като
в отделни случаи невъзможното става възможно,
напук сякаш на преобладаващия реализъм. Съчетани са фикционалното и реалното. В
разказите от тази част на сборника има доста бележки под линия, където се
открива връзка между някои разкази и където са дадени пояснения (често с
ироничен характер), относно конкретни моменти от текста.
Във втората част от „Том 2.0“, където
са произведенията от „Бележки под линия“, няма особена разлика по отношение на
поетиката на разказите, с изключение на това, че бележките под линия са повече.
Малко по-различно е положението в „Разкази под линия“, където всъщност са
представени истории, свързани по някакъв начин с твърдение, теория, популярна
фраза от реклама, от новините или друг подобен текст в самото начало над
линията, който заема функциите на заглавието, задавайки темата, насоката на
развиващото се под линия повествование.
Разказите от този сборник имат по-скоро
развлекателен характер. Подсказват го по-голямата част от историите, които
занимават читателя с проблеми като изсипан шампоан в градския фонтан и
произлязлата ситуация, застрояването на хотели по морето, отразяване на реалити
игра, пътуването в автобусна линия „76“ от софийския градски транспорт, а не на
последно място и футболната тема, както и други подобни, които не изискват
прекалено голямо мислене. Средата, в която се развиват и творят авторите,
неминуемо оказва влияние върху това, което създават. Това може да се приеме
сред основните причини защо Александър Шпатов се е насочил в именно този
развлекателен коловоз от писането (за конкретния сборник още подзаглавието
„Кратки. Градски“ насочва натам). Не, че това са разкази, които не заслужават
внимание (щом са събрани в том и излизат в нов вариант, то издателите вярват в
значимостта и успеха им, в каквото и да се изразява той), просто остават
встрани от голямата литература (приемайки условностите в този израз), встрани
от живота в провинцията, от живота на селския човек и от всички онези неща от
действителността, за които класическия български разказ говори (тук може да се
добави също вярата в Бога, връзката на човека със земята и природата) и които
все по-малко срещаме в текстовете на съвременни български писатели. Все по-осезаеми
започват да стават сходствата в разказите, въпреки отличителните черти в стила
на някои от младите автори. Все повече техни
произведения са свързани с града и живота там, с градската култура. Това, малко
или много, изменя облика на културния живот в България, защото се създава
впечатление, че почти всичко, за което се пише в разказите от новата българска
литература, се случва и е съсредоточено в града и най-вече в столицата.
Ироничният, пародийният поглед към живота надделява в много случаи, а с това се
обезценява отделният човешки живот. Трудно е да се изброят причините, в
следствие на които се стига до тези случаи. Но стремежът да се избегне
повторението и баналността в текстовете, стремежът към оригиналност и
уникалност, опитът да се предложи на читателите нов поглед към
действителността, определено е една от тези причини. А в комбинация с
различните внушения за това какво представлява светът около нас, които идват
отвсякъде, у тях може да се заформят погрешни впечатления за реалната ситуация,
което да даде своите отражения и в литературата. Налице обаче е разликата между
онези, които са заслужили признанието с разказите си в продължение на години и
тези, които са в началото на своето заявяване като разказвачи.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар