четвъртък, 28 септември 2017 г.

БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И ЛИПСВАЩИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН РАЗКАЗ ЗА НЕЯ

 


"Българската история и липсващият литературен разказ за нея" е тема и проблем на по-широкообхватен научен труд – "Конципиране на българската история в романа от 90-те години на XX в. до днес". Това налага две много важни уговорки. Първо, какво се крие зад втората съставка на заглавието – липсващ литературен разказ за историята. Оказва се, че голяма част от най-новата ни литература се обръща към миналото, като се опитва да запълни празнини и да проблематизира травматични нейни периоди, които – съзнателно или не – са били пропускани от прозата ни в предходните десетилетия. Втората уговорка е какво имам предвид под литературен разказ относно Историята, а не говоря направо за исторически роман. В „Романология ли?“ (2014) Младен Влашки най-общо канализира две линии в съвременната българска литература, два подхода към историята. Едната линия гради романово повествование от традиционен тип или чрез експериментални похвати и „се легитимира” като исторически роман, а при другата става въпрос за романи с историческа перспектива, но с различна концепция от тази на историческия роман (Влашки 2014: 194-195). След 90-те години на XX в. с много малко изключения може да се говори за исторически роман в класически смисъл. Като цяло, в разглеждания период липсва широкоформатната епическа традиция. В същото време се появяват книги, които проблематизират миналото, а някои от тях и попълват съществени липси от националната ни история. Именно това ще бъде и фокус на моя доклад – опит да намерим „новия голям разказ“ на българската литература и причините за неговата поява, вглеждайки се в две книги – „Бежанци“ (2013) на Весела Ляхова и „Перлите на Ади Ландау“ (2016) на Соня Тодорова.

вторник, 12 септември 2017 г.

Десислава Венева - "Последна надежда"

         Сред основните задължения на литературната критика е да изважда на показ грешките, слабостите, липсите или общо казано – писателските недостатъци. И не, заради проява на негативно отношение, а за да се стигне до надграждане в някои отношения, ако е възможно. Да, когато критическият текст успее да вкара обекта на вниманието си в дадени рамки, да го съпостави с други творби и писатели, да го съотнесе към времето, в което е създаден и т.н., тогава критическият текст става по-пълен, от него има по-голям смисъл и значението му се разширява. Когато на вниманието на критиката е книга, позната на голям процент от литературната аудитория, тогава е по-лесно за критическия текст да разпростре влиянието си. Но не трябва да бъдат изпускани понякога и такива книги, които имат немалък шанс да си останат незабелязани, по едни или други причини. Такива са, например, книгите на писатели от периферията на българската литература, такива са книги, които са умишлено скривани, независимо по какви причини, такива са също дебютните книги на някои писатели.