петък, 24 юни 2016 г.

„История с деца“ (Александър Секулов – „Скитникът и синовете“)

        Много неща могат да се кажат за Александър Секулов, що се отнася до заниманията му с литература, като тук се има предвид цялостното разбиране за литература – писане, процесите покрай книгоиздаването, промотиране, критическа дейност и т.н. Той е силно свързан и много отдаден на случващото се в тази област на културата, а и не само. Въобще с цялата си дейност, Александър Секулов е сложил пръст върху пулсиращата вена на българската литература и има ясна представа какво се случва. И опитът, който има и продължава да трупа, му се отплаща в писането, в доусъвършенстването на майсторлъка.
         Почеркът му, смея да твърдя, е разпознаваем и в „Скитникът и синовете“. Нещо, което личи дори и през гланцираните страници на книгата. Но и няма как да се очаква нещо друго, защото той е един от вече утвърдените имена в съвременната ни литература. Писане, зад което се усеща вдъхновение и което вдъхновява. Писане, което слага красивата премяна на българския език и напомня, че има и друго освен опростения начин на изразяване, опитващ се да избяга от клишето, но сам превърнал се в клише. Вижда се умение, увереност и сила, в работата с езика при Александър Секулов. Но и сила, която в някои моменти става необуздана, неконтролируема.

събота, 18 юни 2016 г.

Под линия с Владимир Полеганов

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Владимир Полеганов, автор на сборника с разкази "Деконструкцията на Томас С." (УИ "Св. Климент Охридски")


Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?
         В.П.: Програмата ми беше препоръчана. Записах се, защото имах нужда от пространство, в което да мога да говоря за писането с други хора като мен.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?
         В.П.: За мен имаше смисъл. Тази година и половина промени сериозно отношението ми към собствените ми текстове, представата ми за четене, за редакция и саморедакция.

Подкрепяте ли мнението ми, че книгата може да остане неразбрана от някои читатели?
         В.П.: Напълно. Но това е риск при повечето книги, които използват или направо се впускат във фантастичното.

Личи си, че текстовете провокират въображението, фантазията и дълбоката мисъл на читателите. Какво се крие зад този начин на писане, цели ли се нещо с него или е просто стил?

неделя, 12 юни 2016 г.

Цветелина Георгиева - "Да се наричаш Сахара"


       Присъствието на Цветелина Георгиева в съвременната българска литература е доста ненатрапчиво и скромно. Тя изглежда като един от онези автори, които вероятно няма да откажат да промотират книгата си, ако ги поканиш, но трудно биха тръгнали сами да я размахат пред обществеността. С други думи, Цветелина Георгиева наистина оставя произведенията й да я представят.
         В разказите от сборника „Да се наричаш Сахара“ някои (хора, прочели и писали за книгата) виждат опит да се открие любовното, еротичното в отделните детайли от живота. Но това не е съвсем правилно. Писането на авторката е такова, че при първото им прочитане, много от разказите изглеждат хаотични в своята същност, в смисъла си и посланията, ако има такива. Затова понякога е нужно тяхното препрочитане, за да не изглеждат те като разпилени от вятъра песъчинки в пустинята. Позволявам си тази метафора, заради заглавието и продължавайки мисълта си за любовното в тази книга, може да се каже, че то е по-скоро мираж в пустинята. Но наистина силен, видим и почти истински. Да, има ги и съответните изключения, но те са малки оазисчета, които не са достатъчни, за да се извади заключение за целия сборник. Сборник, който казва достатъчно сам за себе си и за своята създателка.
         Долавя се постмодернистичен полъх от тази книга, който прилича на този от книгите на по-младите съвременни разказвачи. Това не значи, че слагам всички под общ знаменател. Просто стилът на Цветелина Георгиева, много характерни черти за писането й, отварят постмодернистична вратичка, така да се каже. Като се тръгне още от някои заглавия, които са на различни езици  („ZWIRZETA, BIRDS“, „TU CUERPO“, и т.н.), разиграния шрифт на места, конструкцията на някои разкази като текст-игра, препратката към други текстове и прочие. Тук е мястото да се отбележи по какъв начин смъртта присъства в произведенията и какво е отношението към нея. Тя е в почти всеки текст, като пясъка в пустинята, но не е страшна, героите не се плашат от нея. Нещо повече, в разкази като „С ръка в делвата“, „Панделка“, „На кого се усмихва господин Х.“, на смъртта се гледа с насмешка, дори с лека ирония, посрещната е леко подигравателно, но и с достойнство.

четвъртък, 2 юни 2016 г.

Под линия с Христо Раянов

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Христо Раянов, автор на сборника с разкази "Трудният начин" (УИ "Св. Климент Охридски")


Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?
         Х.Р.: Занимавам се с писане, както като хоби, така и в работата си. Магистърската програма „Литературата – творческо писане“ ми се стори най-подходяща за продължаване на образованието ми.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?
         Х.Р.: Програмата ми беше от огромна полза. Преподавателите, колегите, всички книги, за които не бях и чувал, а после прочетох, желанието за преследване на мечти, зараждащата се амбиция да пиша, и то колкото се може по-добре. Дори сроковете (в чисто учебен план) ми бяха от полза за полезно разчертаване на времевия график. Няма нищо в магистърската програма, което да ме е подразнило. Тя ме обогати и ми даде стимул да пиша.

Все повече се срещат трудности в определянето на стиловете, стига се до смесването им, търсят се сякаш и нови подходи към текстовете, нов поглед към историите, които предлагат. Смятате ли, че литературата се е изчерпила откъм теми и формули и постоянно вече се стига до едно припокриване и повтаряне на такива, понякога и умишлено, ако мине?