Владимир Зарев – „Орлов Мост“

„Всъщност друго исках да ви кажа. Те, тези дебелооки и ненаситни хитреци, срещу които напразно крещим всяка вечер, те окрадоха младостта ни и живота ни. Те ни развращават, те ни натикаха в собствената им мръсотия, те не искат да бъдем други, те не ни пускат... те не ни дават да бъдем други!“ (Зарев, 2015: 317)

            Още преди да бъде издадена, тази книга тръгна със силна заявка, като се говореше, че Владимир Зарев пише книга за протестите срещу правителството от началото на 2013 година. Нещо, което самият писател също е загатвал. Това е така, но „Орлов Мост“ не е само книга за протестите и трябва да се акцентира по-подробно и върху други аспекти от нея.

            Протестните действия от онази зима се представят в стил, който сякаш ги анализира, като оценка, коментар върху политическата ситуация в страната, който е изваден от някакъв публицистичен текст в периодично издание. По внушителен начин протестите се „изразяват“ и допълват чрез чат дискусиите, които водят протестиращите и които читателят вижда само когато главната героиня Юлия влезе (понякога, без да участва и пише коментари), където могат да бъдат разпознати авторовото мнение и емоции, където той може да изрази своето възмущение, отвращение и ненавист към управляващите, вплитайки всичко това в коментарите и заставайки зад маската на  участниците. Това навява на мисълта, че енергията, която хората трябва да излеят на улиците, на мостовете и пред парламента, да изразят недоволството си чрез публичен протест, сякаш се изхабява някъде в необятното интернет пространство, някъде във форумите, без да има конкретен смисъл от тази форма на активност. „Протестърите“ също така цитират действителни статии, публикувани във вестниците, споменават се познати имена, заглавия и дати дори, което подсказва за достоверността, към която се стреми авторът.

            Но това във връзка с представянето на протестите, с тяхното изражение като фон на иначе основната сюжетна линия, свързана с главните герои Павел и Юлия, с тяхното минало и настояще. Повествованието въвлича директно в техните животи, тяхното битие, мисли, състояния и чувства. Двамата са като два противоположни свята, включват се с различни убеждения в протестните действия и имат свои разбирания за ситуацията в държавата. Ако Павел е отражение на тъмната, неясна, задкулисна и донякъде покварена част от тълпата и за него е ясно, че хората с пари и власт са тези, които управляват и направляват почти всичко, Юлия се отдава на каузата, готова е и прави жертви за идеята и подбудите ѝ са силни и искрени, макар в някои моменти да изглежда объркана. Ако в началото са представени на читателя като скици върху бели платна, за които все още не се знае кой знае колко, то с напредване на страниците, авторът добавя различните багри от тяхното минало, от нюансите, които нанася върху личността им този несвършващ преход. Чрез тях е показано какво влияние оказва положението в страната от началото на 2013г.  върху хората, които са загрижени за бъдещето и проявяват активност, върху тяхното ежедневие и чисто лични отношения, но и на хората, които са прекалено вглъбени в собственото си битие, в собствените си проблеми, за да погледнат по-общо, да помислят по-глобално. От втория тип са родителите и някои от близките на Юлия, а бащата (като косвен потърпевш може да се приеме и майката) на Павел е олицетворение на щетите, които може да нанесе системата във времената на преход върху живота и здравето на отделния човек. Читателят вижда как потърпевш за пореден път е гражданинът, представителят на обикновената извадка от народа, на чието място може да бъде всеки, а конкретни виновни и наказани все няма.

Под линия с Георги Томов

Как ви се вижда състоянието на съвременния български разказ?

Г.Т.: Това ще разберем в началото на февруари, когато „Сиела“ ще пусне сборника „Обича ме, не те обича“ – 16 разказа от добри автори. 

Заслужава ли българският разказ по-голям отзвук извън страната, за да разкрие още повече пред света културата ни и таланта на родните автори?

Г.Т.: За българския разказ и за културата – със сигурност. А те ако са истинско изкуство ще покажат и живота на хората.

В този ред на мисли, правят ли нужното държавата и издателствата, за да могат да изпъкнат наистина талантливите писатели у нас и в чужбина?

Г.Т.: Държавата – не. Издателствата – също не, доколкото виждам, но аз съм встрани от издателския бранш.

В процеса на книгоиздаване в повечето държави важна роля изиграват мениджърите (литературните агенти), които служат като посредници между авторите и издателите. На фона на не много големия пазар, биха ли били полезни те за книгоиздаването в България?

Г.Т.: Всъщност говорите за институцията на литературния агент. Издателствата не могат и не е редно да играят и тази роля. Да, пазарът е малък и в разпределението на печалбите от една книга трудно могат да се включат и посредници. Пирамидата е обърната – колкото по-далеч е участникът от творческият процес, толкова повече печели. Най-малко авторът (което всъщност за него е възнаграждение, а не печалба, тъй като той създава основната част от продукта), след това издателите (също с креативна роля) и най-много разпространителите, за които – предполагам – е все едно дали продават добра литература, стига да имат добър продукт.

Литературната критика е друг важен фактор. Справя ли се тя според вас?

Г.Т.: Няма как да се справя, защото за мен (а и за голям процент от авторите) литературната критика не съществува. Няколко мастити критици се занимават с няколко егалитарни творци на принципа на взаимно-спомагателната каса. Блогърите не могат да изпълняват ролята на литературна критика, защото не са и не им е работа да са обективни. При тях ценното е именно спонтанността и личния елемент в оценката.

Не дойде ли прекалено рязко демокрацията за българите според Вас? За общество, което дълги години е ограничавано от строги норми, демокрацията не се ли явява стъпка към „свободията“?

ПУБЛИЧНО ПРИЗНАТИЯТ ДНЕШЕН МОДЕЛ ЗА КЪС РАЗКАЗ – Деян Енев

За разлика от много автори, постигнали популярност чрез романовата форма и съответно екранизация на техни романи, а и за разлика от типа на „бързите“ разказвачи, които пък подбират жанровете си в зависимост от пазарните ориентири, Деян Енев е сякаш феноменален – от своя дебют в края на осемдесетте години на ХХ век до днес той пише единствено къса проза. Писането му е далече от това на авторите на „Бързата литература“, далече е от тривиалната, от онази, насочена към маркетинговите стратегии за печелене. Все повече в последно време Деян Енев бива определян като живия класик на новото време, като най-големия майстор на късия разказ. Той създава текстове, в които с малко думи се казва, внушава и разкрива много повече от виждащото се на пръв поглед. За Енев изглежда стремежът към продажби чрез сензационни предизвикателства или чрез ориентация към по-търсени жанрови форми не е валиден. Той е повече насочен към дълбокия и широк личен житейски опит. Най-ясно видно доказателство за това е голямата доза автобиографизъм в разказите му. Някои от професиите, които имат неговите герои, той наистина е работил и това може да се усети и е подчертавано от критиката: „Бил е нощен санитар в морга, бояджия в Киноцентъра, пресьор във военен завод, санитар в психиатрия, дърводелец, текстописец, журналист... Целият този житейски калейдоскоп не е минал безследно покрай него, оставил е плодоносни наноси, от които авторът успешно отмива златни зрънца.“ (Сапарев, 2006)

            Навярно много писатели притежават умението да разказват. Със своя идея, сюжет, конструкция, много кадърни родни автори могат да създадат качествено произведение, разказ, без особени затруднения. Въпросът обаче е „Какво става след това?“ Те правят нужното, разказът се харесва, буди емоции и често пъти с това процесът на писане, четене и възприемане приключва, но не оставя следа. При Деян Енев това не може да се случи, поне по следната причина – той е наложил своя марка за разказване и не я променя, а вариативно я усъвършенства с всеки свой нов текст. Разказите му (от която и да е негова книга) имат своята дълбочина, притежават силата, която  разказва парченце живот, оформя го словесно и го запечатва в читателското съзнание. Разказването и разказите му  приличат на триизмерните картинки, които ако се гледат съвсем неангажирано отстрани, без човек да се вглежда от различни ракурси, т.е. без да вложи и нещо от себе си, изглеждат като обикновена картинка, като двуизмерен плакат. А това означава, че без съучастие възприемателят пренебрегва изконното, изначално заложеното в тях.

Сценарий от двама: Георги Томов и Дейна Бренченс – „Докато дишам“

     Всъщност, тази книга, писана от двама автори, покрива стандартите за роман, така да се каже. Необичаен и определено интересен е фактът, че романът е написан в съавторство, а подобни случаи в съвременната и като цяло в българската литература не се срещат често. По принцип, дори и един да е авторът, стилът му на писане, начинът, по който създава историите си, изгражда героите си и въобще процесът на сътворяване на книгите му, буди любопитство. А когато са двама, интригата се засилва, защото изникват въпроси за това как става съчетаването на два различни стила, два различни начина на мислене, кой кое е измислил и написал и т.н. И ако Дейна Бренченс навярно е непозната на четящата общност, то Георги Томов е познат на читателите (или на част от тях) с предишната му книга, която се явява и негова дебютна, а именно сборникът с разкази „Не беше тук и си отиде“. Действието в „Докато дишам“ се развива в България, Холандия и Франция. Амстердам и Париж са сред основните топоси, като точно са назовани имената на улици, площади, хотели и булеварди от тези градове, което говори за познаването им. Георги Томов се е доказал като познавач и разбирач на българския бит и на него може да се отдаде несъмнено добре пресъздадената родна обстановка (и от времето преди 89-та, и след това), а отговорна за достоверното присъствие на чуждите градове може да бъде определена Бренченс, тъй като тя самата споделя при едно от представянията на книгата, че събитията са по действителен случай и познава повечето от героите.

         Дори без да бъдат нанасяни промени върху текста на „Докато дишам“, той спокойно може да бъде ползван като филмов сценарий. Историята покрива един доста широк спектър от време, като започва още от 1986г. и времето на социализма в България, мине се през 89-та, маркирайки края на режима само като фон на случващото се в романа и минавайки през времето на мутрите през 90-те и началото на новия век, за да приключи всичко през 2009г. Събитията следват едно след друго, спазвайки хронологическа последователност, като в началото на всяка глава е упоменато къде и кога се развиват действията в нея. Изключения правят само някои ретроспекции, които имат за цел да свържат отделни парчета от сюжета.