сряда, 12 юли 2017 г.

Под линия със Стефка Венчева

Интервю с писателката Стефка Венчева за нейната книга „Аврамови хроники“

         На гърба на книгата „Аврамови хроники“ се казва, че описаните времена, имена и случки са реални. Може ли да разкажете защо и как започна създаването на романа?
         Стефка Венчева: „Аврамови хроники“ е най-дълго писаната от мен книга. Първоначалната ми идея бе да разкажа за Възродителния процес. Имах спомени от ученическите си години, защото в родното ми Брацигово, заедно с нас учиха момичета и момчета от Нова Махала, Фотиново и Сърница. Бяха много ученолюбиви, открити, честни. И когато се случи смяната на имената им, пред очите ми те се промениха. Никога не загубиха чувството си за лично достойнство, но сякаш някой беше бръкнал с ръката си в телата им и им взе сърцето. Този спомен ме преследваше много дълго, може би, защото не можех да се съглася с насилието над духа.
Отмъкването на нечия самоличност, на представата за собственото ти минало е едно от най-тежките престъпления, което едно човешко същество облечено във власт може да причини на друго човешко същество.
Когато започнах да пиша, ми стана ясно, че всъщност цялата чудовищност на събитията няма да бъде усетена, ако не отговоря на въпроса - защо се е осъществила? Така се разгърнаха и другите планове, които предпоставяха възможността читателят да види, че всъщност всичко се повтаря многократно и вместо да служи за поука на следващите поколения, те продължават да правят същите грешки.
         Тежеше ли Ви писането на тази книга, усещахте ли някакво чувство на дълг, че нещата, които сте научила, трябва да бъдат написани и запазени във времето?

         С.В.: Писането е начин да преосмислиш всичко, което носиш у себе си. Поне при мен е така. Знаех, че ще дойде ден, в който ще мога спокойно да разкажа случилото се. Това, че са минали години и то много за рамките на един човешки живот, не лекува раните. За хората, за които разказвам в книгата си, миналото все още е живо. Но те са намерили начин да простят.
         Романът обхваща немалък период от време и исторически събития, а литературата неведнъж се е доказала като достоверен източник за случилото се в миналото и в този ред на мисли, можем ли да приемем „Аврамови хроники“ и като извор на знания за бъдещите поколения (ако приемем, че днешните помнят и знаят за времената, които описвате)?
         С.В.: Литературният текст има способността да каже много истини, без да ги натрапва. Книгата дава възможност на всеки от читателите да избере, на какво и на кого да вярва. Без да има претенциите за пълно обхващане на историческите събития, един роман може да въведе хората в духа и преживяванията от миналото.
Нямам представа дали това ще бъде интересно четиво за бъдещите поколения, защото те са с очи обърнати напред във времето, но понякога човек има нужда да се връща към корените. Не винаги онова, което открива е много приятно. Но срещата с него неминуемо причинява катарзис.
Защото отново те поставя пред избор, да приемеш, да отхвърлиш или да простиш. Живеем в модерен свят, който се подчинява на уж нови правила, но схемите, в които най-често попадаме се повтарят. Бих била щастлива, ако след време „Аврамови хроники“ промени някого.
         Ако трябва лично да дам пример, вписващ се напълно в разбирането за исторически роман, то „Аврамови хроники“ би бил сред първите ми избори, без никакви колебания. Беше ли замислен като такъв първоначално или впоследствие се получи така (въпросът ми е мотивиран и от други признания на гърба на книгата)?
         С.В.: Историята е моето голямо изкушение. Всичките ми книги са исторически. Аз много често се връщам назад, за да си дам отговор на въпроси, които днес възникват у мен. Глобално погледнато, историята е флашката с миналото на човечеството, а то е същото като миналото на една личност.
Ако се запитате кога за първи път отворихте книга, вашите спомени ще ви върнат в деня, когато сте го направили. Историята е нашата обща памет и в нея трябва да присъства всичко, по възможност правдиво и неизопачено.
В крайна сметка човек е сумата от неговото минало. Няма как да си обясниш поведението на управляващата класа, ако не си наясно с нейната „етимология“. Най-ужасяващите престъпления срещу човечеството са извършени в името на властта, „в името на народа“, но всъщност са довели до пагубни резултати. И това е така от древността до наши дни.
Винаги са ме интересували хората. Те са най-голямата енигма в историята. Когато един човек те допусне толкова близо до себе си, че можеш да го разчетеш, тогава разбираш, колко важен е всеки един от нас. „Аврамови хроники“ е точно този пъзел, който ще бъде непълен и щърбав, ако между страниците не присъства всеки един от хората, за които разказвам там.
         Темите, които книгата засяга, са много и тя може да бъде гледана от различни гледни точки. Трудно е да се прецени какво влияние ще окажат на читателите, но как се отрази лично на Вас познаването на толкова лични истории, събития, съдби... ?
         С.В.: За първи път ме питат за многопластовото съдържание на романа. И аз много благодаря за този въпрос. Когато започнах да пиша, аз знаех, какво ще съдържа книгата. „Виждах“ своите герои, знаех какво ще преживеят те.
Но много дълго мислех къде да ги позиционирам. Нашият край е известен с това, че представлява една умалена картинка на целите Балкани. Тук живеят и продължават да живеят от векове поне пет етноса. Трябваше да избера място за своите герои.
На границата между Пазарджишка и Благоевградска област е селото Аврамови колиби. Днес го наричат Аврамово. Това е най-високата точка, през която минава теснолинейката. Никой не е наясно, защо селото носи това име. Но аз открих в него нещо много ценно за мен.
В Библията Авраам е родоначалникът на три религии – юдаизма, исляма и християнството. Заради това и книгата се нарича така. Исках да подчертая нашето общо минало и в крайна сметка факта, че религиите нямат основание да воюват помежду си, те са деца на един и същ баща. Може би, ако си го припомнят, защото те го знаят, ще спрат да се отнасят помежду си като врагове. Те нямат за какво да воюват. Това е първото ми послание.
Второто е, че животът в българското село никога не е бил лек, но без тегавите политически решения хората винаги са били близки. При това толкова много, че за тях не е имало значение каква религия изповядат. Добротата е тази, която е сплотявала. Съпричастността, принадлежността към една общност, в която всеки има своето място и значение. Имала съм щастието да живея в такава общност и знам колко хубаво беше това.
 Днес то липсва, особено в големите градове, където алиенацията е толкова осезаема, че боде. Хора, които живеят в общ блок не се познават помежду си. Те не общуват. Може би днес няма нужда от това, но дълбоко в себе си, човек е така устроен, че има нужди от социални контакти. Днес говорим за агресията в училище и навсякъде, не само там. Но тя е плод именно от загубата на това чувство за общност, за това, че ако причиняваш болка другиму, то все едно го правиш на себе си. Родителите нямат време за децата, нямат време да ги чуят, да ги посъветват, да ги поощрят. Имат време само да им вменяват вина и да ги карат да се чувстват непълноценни.
Но един човек се чувства пълноценен тогава, когато среща одобрението на околните. А как да го срещне като той не среща околните? Те дори не го познават. Нямат и бегла представа за ценностите, които той има у себе си.
Това е и третото ми послание, че когато човек започне да работи за обществото, пренебрегва своите близки. Както това се случва с Васил Партиеца в романа ми. Всеки трябва да намери своя баланс и да бъде еднакво полезен за цялото и за своето. И това е историята на не един живот. Много често сме свидетели на това как семействата се разпадат, не защото хората, които ги съставят се мразят, а защото нямат време да бъдат заедно и да си дадат онова, което винаги и преди ги е свързвало.
Крайно време е да започнем да се връщаме към онези ценности, които заравяме все по-дълбоко и по-далеч от себе си – доброта, любов, съпричастност, позитивизъм.
         Чия съдба, коя история Ви трогна най-силно?
         С.В.: Данка Прайс и Хертман, както и Гюлтен и Халил. Данка и семейството ѝ живееха в Брацигово. Те починаха преди много време, до скоро съществуваше и общият им гроб. Баба ми беше приятелка на Данка и много често ме водеше със себе си, когато двете плетяха дантела на двора, под сянката на крушата, която все още продължава да дава плод. Къщата се руши. Те нямат наследници и всеки път, когато минавам край нея у мен изплуват спомените на бабините ми ръце, куката и белият конец. Правеха страхотни дантели.
Гюлтен и Халил също са ми много близки и любими. Достойни, добри хора, които цял живот носеха на гърба си своето бездетство. Но то сякаш ги правеше по-сплотени, осъзнати, разбиращи, че не можейки да дарят любовта си на своите потомци, трябва да я даряват щедро един на друг. Невероятни хора.
         Няколко години след излизането на книгата, отърсихте ли се от емоциите, които съпътстват написването и?
         С.В.: Не, няма как. Човек помни с емоциите си. А и не искам да се отърсвам от всичко хубаво, което научих по пътя на тази книга.
         Как мислите, тегне ли все още сянката на социализма върху съвременната ни действителност?
         С.В.: Пак ще се върна към Библията. Моисей води евреите през пустинята в продължение на четиридесет години, за да умрат и последните, които помнят миналото. В исляма го наричат Муса, за евреите е Моше. И той прави това с ясната мисъл, че робът не може да роди нищо друго освен робска психика. Новите хора вече са свободни, но докато не си отиде и последният от нас, който има спомени от социализма, социализмът ще влияе върху нашата действителност. За добро или за лошо.
         Вече живеем в демократична държава. Е, дали сега хората сме по-добри от преди?
         С.В.: Политическият строй няма никакво значение за развитието на един, единствен човек. В този смисъл ако той е добър, ще си остане такъв, ако иска да бъде добър. Още Русо го казва в своя „Обществен договор“ – „Човекът е добър, но обществото е лошо“.
 Лошотията идва тогава, когато хората започнат да избират на кой отбор да принадлежат.
По различни причини те правят своя избор, мотивирани са от жажда за власт, от жажда за пари, за материални богатства, просто искат да живеят в охолство. И въпреки това, сред тях също има добри хора. Един от примерите е починалият наскоро проф. Лъчезар Цоцорков, който остави много сериозна диря в живота и придобивките на Панагюрище, родният му град. Той е пример за това, че демокрацията е нещо много хубаво и резултатите от нея, могат да бъдат споделяни с хората. Не познавам негови работници, които да са недоволни. Като започнеш с чистачката и стигнеш до изпълнителния директор.
Другата група от хора иска да запази достойнството си, да не се моли и да не се подчинява на никого, независимо от това, че ще влачи цял живот бремето на несретата. Но такива хора днес има много малко.
Повече са онези, които не принадлежат на нито една от тези две групи. Това са хората, които не са положили усилия да се интегрират в обществото, да намерят своето пълноценно място в него. Най-често са и слабо образовани. Те продължават да живеят с чувството за ненужност и обреченост. Не искат да се променят.
Демокрацията в нашия случай, така както ние си я практикуваме, е очистителното, което ще даде резултат след още двадесет години. С радост виждам как новите българи имат светоглед напълно различен от този на техните бащи и дядовци. Много искрено вярвам, че те бидейки хора от света, а не само от България, ще могат да поставят основите на една нова държава, каквато до сега не сме имали. Те искат уредена и справедлива държава. Това са двата основни компонента, които в момента делят българите. Далеч съм от мисълта, че трябва да се превърнем в полицейска държава, но когато не се спазват елементарни правила като да не пресичаш на червено, няма как да има добър живот. Всичко започва от детайлите и свършва с тях. Когато отидеш в съда и съдията не реши според закона, а според интереса на една от страните, ти губиш доверие в съда и в държавата, защото съдът е нейният глас.
         Нека сменим малко посоката на разговора. От наблюденията, които имате, развива ли се в правилната посока българската литература?
         С.В.: Посоката, в която се развива една литература винаги е правилна. Смятам, че след като има един продукт и той се търси, значи посоката е вярна. Живеем в демокрация, все пак. И точно заради това всеки има право да избира. Какво ще сложиш на трапезата е твой личен избор, същото е и за това, което ще дадеш на душата си. Няма значение дали е книга, дали е филм, дали е музика, спорт или театър. Душата трябва да бъде нахранена.
         Сякаш по-добрите съвременни български книги разчитат на идеи от миналото, от историята. Виждаме как сред най-продаваните книги (не, че това е критерий за добра книга) често попадат такива, които пишат за събития от Възраждането, войните, социализма и прочие. Защо според Вас повече ни харесва да се взираме в миналото, да нищим кое как и защо е било, вместо да се опитваме да правим същото с настоящето? Разбира се, можете да не се съгласите с мен.
         С.В.: Миналото е територия, която все още се нуждае от преоценка. Мисля, че това е основната причина. Това, което ние сме учили по история е малко по-различно от това, което се преподава днес. Писателят точно това прави, ровичка се, търси. Създава собствена теза, опитва се да я защити, къде успешно, къде – не. Но това е неговата мисия, ако мога да се изразя така. Имаме толкова „бели полета“ в миналото, че още дълго време тази тематика ще бъде актуална.
         А не е ли приоритет миналото само на по-улегналите писатели, на тези, които са от повече време в литературното пространство? Защото хвърляйки бърз поглед на книгите на младите и дебютиращите писатели, се вижда интерес към случващото се сега, към проблемите на българското общество днес.
         С.В.: Всеки писател сам избира кога да се зарови в миналото. При това съвсем егоистично, воден от личен интерес към дадена тема. Как ще се справи? Това зависи от неговото собствено израстване, колкото по-богата е душевността на един автор, толкова по-богати са и книгите му. На практика читателят се среща с личността на автора, във всеки ред от неговата творба. Ако писателят е по-широко скроен, така ще е и книгата му. Но, за да бъде разбран, той трябва да срещне и себеподобен читател. Това е хубавото на книгата, че в различни етапи от живота си, препрочитайки я, човек открива нови нюанси. Неща, които при първия прочит изобщо не са го впечатлили. Но сам преминал през подобни изпитания, сега той ги открива. Това прави някои книги непреходни. Иначе възрастта на автора няма съществено значение. Има значение какво е „складирал“ в себе си.
         Как приемате писателската длъжност и как я съчетавате с професията, която практикувате, с която се препитавате (като с това не изключвам възможността да се препитавате и като писател)? По-просто казано, лесно ли е да си писател в България?
         С.В.: Много дълго време аз не смеех да кажа, че съм писател. За мен писател е Толстой, Достоевски, Зола, Ролан, Казандзакис и още много, много хора, които са живели преди мен, но са ми дали ценни уроци. Ако се съпоставям с тях, аз не съм писател.
Самочувствието, че мога да разказвам ми се гради на мнението на няколко човека, които аз много ценя и на които имам много голямо доверие. „Аврамови хроники“ у четвъртата ми книга. През 2003 г. публикувах сборник с разкази и новели „Сънища“, през 2005 г. новелата „Да разкъсаш плацентата“, през 2007 г. първият ми роман „Утрото на еретиците“, в който разказвам за богомилите, през очите на съвременни иманяри.
Писател те правят читателите. Това беше най-хубавото, което ми се случи след „Аврамови хроники“. Десетки хора от различни краища на страната ми пишеха или ми се обаждаха, за да ми благодарят.  Те бяха открили частици от себе си в моята книга.
Аз съм журналистка, дълго време бях отговорен редактор на вестник „Пазарджишка Марица“, в момента имам собствен сайт. Нарича се PZdnes.com.
И ми е много трудно да съвместявам двете си същности. Работата изчерпва времето ми за писане, защото в момента пиша новата си книга. Това ме принуждава да пиша нощем. И когато вляза в цикъл на писане, нямам време за нищо друго. Но обичам това състояние. То ми дава усещането за цялостност, за полезност, ако щете. Не знам колко хора после ще прелистят книгата ми, но със сигурност знам, че има поне един човек, който ще я прочете с наслада.
         И последен въпрос, с който отново ще Ви върна към „Аврамови хроники“, за да приключим в тази насока. След излизането на книгата, свърза ли се с Вас някой от споменатите имена отзад на корицата и ако да, какви бяха отзивите?
         С.В.: Да. Видях се с някои от момичетата от нашия някогашен клас. Две от тях – Сюзан и Севгинар живеят в Турция, Нигяр и Севджан са си тук. Живеят в Нова Махала, имат много хубави семейства. И животът продължава.



"Под линия", 2017г.

1 коментар:

  1. Сърцето ми беше счупено, никога не вярвам, че отново ще се върна на моя бивш, докато д-р ЛОВЕ не върна моя бивш в рамките на 24 часа със силно любовно заклинание. Той е надежден за положителен резултат, свържете се с магьосника за любовна магия по имейл: {placeofsolution@yahoo.c om} или whatsapp на 1 443 281 3404

    ОтговорИзтриване