„Победа на въображението“ – преглед върху книгата „Ами ако? България на три морета“ от Христо Раянов

    Втората книга на Христо Раянов е един сбор от вероятности, които разкриват „истини за българската народопсихопатия“. Става въпрос за разкази, които описват какво би или не би се случило, ако историята или съдбата ни като народ бе различна от това, което познаваме (или са ни внушили през годините). Естествено, разказани с ясната представа, че нищо не може да се промени. Една книга, която е повече за мечтатели, както впрочем се обръща и повествователят към четящия. Заглавието на всеки разказ задава темата, започвайки винаги с „Ами ако“ и по един закачлив, забавен и неангажиращ начин се опитва да намекне или директно да назове някои от характерните черти на българите.

     Обикновено са засегнати моменти и личности от историята (най-вече българската), които са общоизвестни, така че откъм тематика, тази книга не изненадва особено. Задължително обаче трябва да се отбележи, че сборникът на Христо Раянов прави впечатление с начина, по който е подходено към познатите за всички теми и събития. Тук имаме една самоирония, надсмиване над самите себе си като цяло, а също и над самият повествовател (разграничаващ се от автора, като се обръща към него в трето лице), което е много показателно и говори за благородство, за съзряване, както на автора, така и на съвременната българска литература. На места дори се стига до гавра (А и не са много новите книги, в които обвинителният пръст да не е насочен към някого другиго, а да е обърнат към самите нас). Това е един от положителните аспекти на тази книжка. Освен това, тя се оказва доста познавателна и читателите могат или да си припомнят забравени факти от историята, или да научат нещо, което не знаят. Остава се с впечатлението за богата обща култура на писателя, въпреки че все по-честото прибягване до справки с източници от интернет (нещо, което правят все повече съвременни писатели) поставя под леко съмнение общата култура и чистото трудолюбие при създаването на творбите.

Теодора Димова и българската действителност от края на ХХ и началото на ХХI век

Днес Теодора Димова е една от най-известните в страната и в чужбина български писателки. Тя е авторка на девет издадени в книги пиеси („Платото”, „Игрила”, „Неда и кучетата”, „Замъкът Ирелох”, „Стопър”, „Кучката”, „Змийско мляко”, „Любовници”, „Невидимите пътища на прошката”), пет романа („Емине”, „Майките”, „Адриана”, „Марма, Мариам”, „Влакът за Емаус”) и два сборника с есеистика (в „Четири вида любов” са възпроизведени публикациите на Димова като колумнист на портал Kultura; „Ороци” съдържа подобни на тези текстове). Първата ѝ книга „Неда и кучетата” е от 1999; последната („Ороци”) става литературен факт през 2015 г; нейни текстове са преведени на руски, немски, френски, чешки, полски... – Димова наистина е едно от представителните лица на най-новата българска литература.

Пиесите на Теодора Димова „... не залежават в чекмеджето, а се реализират в постановки. Освен това носят и награди” (Кръстева, 2004: 25). Драматургичните ѝ произведения присъстват в афишите на ред български театри, а и се играят на сцени по света (оригиналните заглавия търпят вариативни промени при разните режисьорски интерпретации на творбите ѝ). Получавала е признание в национални и международни конкурси (награда на конкурс в БНР, на „Развитие”, награда на „Bank Austria” за източноевропейска литература, награда „Вик”, „Хеликон”, „Христо Г. Данов”[1]); често е гост в телевизионни студия или (като интервюирана) по страниците на печатни медии – мнението ѝ по въпросите, вълнуващи днешното българско общество, интересува аудиторията.

Пътят и пътуването в българската и в западните култури (кратък обзор)

Странстването, пътешествията – в разнообразни смислови роли, изобразителни решения и функции – присъстват в произведенията на словесното изкуство от всички епохи. Като анализират семантизациите на пътя и пътуването в творбите от далечното и по-близкото минало, съвременните изследователи стигат до пълноценно разбиране на световъзприемането и традициите, на мисленето и въображението, моделирани от и моделиращи съответните култури.

За странствания се разказва още в Античността, в геометричната епоха (VІІІ в. пр. н. е), в най-старите запазени писмени паметници – Омировите  „Илиада”, „Одисея”, „Батрахомиомахия”. Съзнанието, което те документират, свързва пътуването с авантюристичния импулс у човека, с поривите на младостта, също с проявите на доблестта и със защитата на честта, както и с желанието за завръщане у дома след изпълнение на дълга.  Именно във/чрез пътуването героят изгражда своята личност; то нерядко оказва влияние върху съдбата и на другите лица в представяната история. Словесните произведения тогава не се съхраняват на материален носител, единственият начин за възпроизвеждането им е устният – така, благодарение на рапсодите (съшивачките на песни) според някои изследователи, въпросните произведения постоянно се видоизменят, отместват се спрямо първоначалния си облик. Авторството не е категорично доказано и е вероятно познатите днес антични творби, приписвани на една личност, в действителност да принадлежат на друга или на колективен авторски субект.