четвъртък, 2 юли 2015 г.

Владимир Зарев „Разруха”

             


      С романа „Разруха” Владимир Зарев ни насочва към един „кратък отрязък от българската историчност”[1],  какъвто би трябвало да представлява Преходът.  Познат на читателската аудитория от трилогията „Битието”, „Изходът”, „Законът”, Зарев показва майсторство на епик, разгръщайки богатство от образи и картини, на фона на големи исторически събития.  Всеизвестно правило е, че за да се пише  и оцени ходът на историята е необходимо да се отече време, в което да се отцедят  изводите от произтеклите събития и натрупали мъдрите поуки да  продължим историческия ход.
         Владимир Зарев изгражда книгата чрез структурата „роман в романа”. Едната линия проследява живота на писателя Мартин Сестримски, а другата – на неговия главен герой в книгата, която пише – бизнесменът Боян Тилев. Двата повествователни плана авторът пресича от общи герои и ситуации, но общите точки не са еднакво изживени и осмислени, сякаш, за да ни покаже една от своите философии, че: ,„всичко случило се, колкото и обикновено да е то, може да се разкаже – а то означава да се смени – по стотици начини. Съдържащите думи не го предават точно... те само го заместват.” Зарев вплита моменти от автобиографичния разказ на Мартин Сестримски в битието на героите от книгата, която пише. В действителност в живота на Сестримски съществува човек, който носи името Боян Тилев. Това е негов приятел от университета, който в зората на демокрацията „изведнъж и неясно как” се превърнал в овластен и богат човек. Неговата помощ Мартин ще потърси и срещу учудването от неочакваното посещение от страна на бизнесмена, авторът ще каже „дошъл съм да се продам”. Мартин Сестрисмки наистина се среща със своя състудент и той се превръща в негов основен герой в романа, чийто образ често ще се припокрива с този на своя писател, но не в материалното си положение, а по-скоро в разрухата и пустотата, която ги сполетява.
    Основният замисъл на книгата се изгражда върху осмислянето на промяната, която трябваше да се извърши след 10-ти ноември.  Надеждите и очакванията за една по-свободна културна общественост, достъпност и право се сблъскват с изобилието от информация, в която се загубват думите. Вестниците са пълни със (срещу)политически статии, магазините изобилстват от стоки, а телевизията – „с екшън и трилъри, толкова еднакви, колкото преди бяха нравствените съветски филми”. На някогашното „оскъдно” битие се противопоставя изобилието, чак до излишък. Но промените са само на пръв поглед. Обратът, който поема българската държавност, води до навлизането на капитализма, чиито нови властници са само пионки на „бившата” комунистическа върхушка. Разпродадените предприятия и предпочитанията да се влагат пари в недвижими имоти, а не в процъфтяващи бизнеси са сред основните мотиви за недоволството на Заревия писател. Но нали свободата на словото се съдържа именно в това да се изразим несъгласието, да се възползваме от правото да направим нещо: „Изплюх се на махагоновото бюро, после се стреснах, огледах се и изтрих до блясък своя гняв с ръкава на единствения си костюм. „Неудачник – казах си аз, след като се познах в огледалото. Посочих се. – Ти си неудачник.”
     Свободата и „нейният циничен синоним – демокрацията” са сред основните разочарования, но прозрени истини. Вярата на автора, че свободата има смисъл само ако е изказана в думи и слово, за да остане във времето и да се превърне в История, остава излъгана. Случва се време, в което никой вече не се нуждае от думи, а словото е „девалвирало с цената на лева”. Хората не общуват вече помежду си, говорят сами  със себе си, което ги прави самодостатъчни, а това е сигурен признак на отчуждението.
    Друга от общите точки в двата сюжетни плана е стихотворението от студентските му години, което във фиктивния свят се явява написано от съпругата на Боян Тилев -  Мария. Сякаш, за да въплъти нещо от себе си и да се разпознае не в Боян, а в друга възможност и проекция, Мартин Сестримски подарява великолепните стихове, които звучат достатъчно достоверно, написани от една отдалечила се половина на мъжкото съществувание - съпругата.

               Някой чука на вратата.
               Враг или приятел?
              Ако си тръгна, кой тук ще остане
              вратите да отваря?
             И ако се върна,
             кой тук ще ме посрещне?

       Стихотворението написано от Мария е първият повод, който ще позволи на читателя да вникне в семейното битие и да види отчуждението между мъжа и жената, разпадането на семейно-родовия космос, така характерен за българската традиция. Богатият бизнесмен ще помисли, че съпругата му изневерява, но разочарован от нейната вярност, с болка ще осъзнае, че тя наистина си е тръгнала не физически, а духовно -  „безпричинно и съвсем завинаги”.
      Споменът за Созопол, явяващ се като „топос на щастието и на бягството в него”[2] е отправна линия в битието на Мартин Сестримски и Боян Тилев. В това се съдържа и едно от прозренията на Зарев, че  „нашият живот се състои от подробности, които, за да възприемем и осмислим, трябва да забравим”, че „това, което не забравяме, всъщност ние сме си го измислили сами”, а животът тежи от тези подробности украсени и наивно отрупани със значения – „спомените са нашето доизмисляне  на себе си – казва още писателят – копнежът ни да се вкопчим, да се задържим в тях... Останалото е  биологично изтичане, загубването ни във времето...”.  Созопол ще се окаже място, в което ще опитат да се върнат, за да намерят спомена за щастливия живот, припознат едновременно и за двамата с други спътници. Но и Мартин Сестримски, и Боян Тилев ще бъдат посрещнати от голямата истина, че са го пропилели, и то безвъзвратно си е отишло. В живота и на двамата се появява жена с името Лора. Различно, но и едновременно с това еднакво измамна ще се окаже тя и за двамата. В единия случай тази жена е другата, с която би могъл да продължи съществуването си Мартин Сестримски. Но едва, когато съпругата му го напуска, той разбира, че в Лора непрекъснато е търсил Вероника. В другия случай Лора е „случайно” срещнатата дама, с която Боян Тилев би се започнал отначало, върнат в нищото, лишен от високите отговорности на името и позициите си, но уви, Лора се оказва проститутка.
       Смъртта съпровожда цялата книга. Романът започва с кончината на майката – момент, който е разгърнат до детайлни подробности от окото на Мартин Сестримски,  забелязал в такъв момент незначителност като магарешки бодил по расото на свещеника. Погребението се наблюдава от боса циганка, сравнена с бездомните кучета, която чака, за да обере храната по гробовете: „Удивително е колко неща усеща човек, когато не си измисля подробностите, а както предполага будизмът, е потопен в пустотата. Навярно пустотата е вечният живот, понеже е вечната смърт.” С тази мисъл Владимир Зарев, чрез устата на своя писател, ни въвежда във философията на будизма и техниката на правилното умиране, която ако овладеем няма, да се страхуваме от смъртта и ще се преродим отново в човеци. Но за да я постигнем, първо трябва да надникнем отвъд, в оглушителната тишина на собствената си разруха. Затова и краят на романа идва с тоталното опустошение на Сестримски - изгубил двамата си родители, напуснат от съпругата си, а двете му дъщери избягали в чужбина с ожесточеното несъгласие от това, което родината предлага, безработен и излъган от измамния спомен за Созопол - загубил всичко, освен пустотата: „пустотата, нея никой не може да ми отнеме”.
     Пустотата е онази свобода, в която човекът намира себе си, събира се на топка в „несвободата на материалното си тяло”, за да  започне отначало. Всъщност съзиданието като щастливо противоречие е кодирано в заглавието на Зарев и то се намира в индивидуалния човешки живот, който макар и стигнал дъното ще намери сили, за да се оттласка и изплува на горе. От друга страна, умело преплетени, двата сюжета говорят за това, че изказаното слово ни обезсмъртява и остава отвъд пустотата и  неосъзнатата безкрайност, реализирано един път чрез книгата, която Сестримски пише и втори път с книгата, която ни подава  Владимир Зарев, за да потвърди, че: „Думите са животът на смъртта... те са единствено възможното човешко продължение”.
           „Разруха” е роман за Прехода или по-скоро на Прехода, защото този незавършен период продължава да се движи с отворена горна граница. Излизайки за пръв път през 2003г. – в неговата среда, ако погледнем от днешна дата – книгата проблематизира въпроси, които продължават да са актуални и днес. Историческата дистанция обаче не е никак голяма, за да се постигнат някакви особени заключения, например какво приключи и какво започна (не)далечната ’89-та година? Въпреки това българската читателска аудитория нетърпеливо чака книгата на своето време, за да попадне там като страничен наблюдател, влизайки във „фиктивния свят на автора.
          Младен Влашки припомня в своя труд за съвременния български роман, една важна бележка от трудовете на Бахтин и тя е, че: „романът е незавършен, оформящ се жанр за контакт с незавършеното настояще”.  Характеризирайки още „преходът” като  период на „движение, постоянна промяна, неясно и проблематично” (Влашки.М,2014, стр.10), всъщност романът се оказва подходящият жанр, с който да се  проблематизира съвременната обществена и политическа реалност. С други думи: „Този път към познаването на света, в който живеем, минава през техниката на романа да покаже динамичния, на външен поглед хаотичен свят, като го „завърши”, като го подчини на някаква концепция...”. (Влашки.М,2014, стр.10) Необходимо е да се отбележи, че в това време се роди и израстна цяло едно поколение на  „незавършеното настояще”. Поколение, което наред с „бащите”, търсещи своите отговори, търси и своето място. Може би именно тази относителност в незавършеното води и до разрухата в живота на фиктивните герои в книгата, но и в действителните – тези на Прехода.




[1] Алипиева, А.  Българската драма в романа „Разруха” от Владимир Зарев // Liternet, http://liternet.bg/publish/aalipieva/vzarev.htm 2.07.2015г.
[2] Влашки, М. „Романология ли?”. Пл., Изд. „Хермес, 2014г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар