Десислава Венева - "Последна надежда"

         Сред основните задължения на литературната критика е да изважда на показ грешките, слабостите, липсите или общо казано – писателските недостатъци. И не, заради проява на негативно отношение, а за да се стигне до надграждане в някои отношения, ако е възможно. Да, когато критическият текст успее да вкара обекта на вниманието си в дадени рамки, да го съпостави с други творби и писатели, да го съотнесе към времето, в което е създаден и т.н., тогава критическият текст става по-пълен, от него има по-голям смисъл и значението му се разширява. Когато на вниманието на критиката е книга, позната на голям процент от литературната аудитория, тогава е по-лесно за критическия текст да разпростре влиянието си. Но не трябва да бъдат изпускани понякога и такива книги, които имат немалък шанс да си останат незабелязани, по едни или други причини. Такива са, например, книгите на писатели от периферията на българската литература, такива са книги, които са умишлено скривани, независимо по какви причини, такива са също дебютните книги на някои писатели.

         Една такава книга е обект на този критически текст и най-вече за да се получи надграждане в писането на автора при следващи прояви, защото се забелязва известен потенциал. А и някои от посочените особености могат да бъдат приемани като обща черта при доста млади автори. Става въпрос за дебютната повест „Последна надежда“ на Десислава Венева, излязла изпод печата на издателска къща „Изида“ тази година. Тук е хубаво да се спомене, че още в началото, книгата е маркирана като повест, т.е. четящите я след това няма да умуват дали да я възприемат като роман (исторически или какъвто и да е друг, влияейки се от темата), като новела или каквото и да е друго. Водейки се от обема на произведението, може да се каже, че се вписва в рамките на повестта. От друга страна обаче, темата и съдържанието на тази книга имат потенциала за цял роман, че и няколко дори. За отбелязване е, че резюмето на гърба на книгата разкрива една голяма част от случващото се вътре, което се забелязва не за първи път в издаването на книги, но определено пречи на въздействието. Навярно се цели по този начин да се спечели вниманието на този, който иска да си вземе книгата, но истината е, че до голяма степен убива ефекта на изненадата от действието до момента, в който повествованието напуска границите на въпросното резюме, но тогава просто не остава много за четене.

         Иначе действието в повестта се развива по времето на турското робство, преди избухването на Априлското въстание, проследявайки живота на Лиляна и невъзможната й любов с бунтовника Никола. Непрестанните препятствия, пред които се изправят, непрекъснатото им движение и богатата персонажна система са предпоставки за роман. Именно за този потенциал ставаше въпрос по-горе в текста. Той обаче е добре прикрит зад някои не толкова дребни недостатъци.

         На гърба на книгата се казва също, че книгата „ни връща към традицията на българската литературна класика“. Получава се разминаване, а така може да се получи и изкривяване на възприятията за това какво представлява българската литературна класика. А изкривени разбирания в съвременната ни литературна действителност не липсват. Писането за епохата на робство не е връщане към класиката. Структурната схема на текста по модела за бягството от дома, заради любимия/любимата и препятствията, които следват, се доближава до класиката, но това не е никак достатъчно, а и е опорочено от стилистичните неточности, за които ще стане дума. Някои шаблонни изрази и словосъчетания, характерни за текстовете на класиците, са шаблонни именно заради това и използвани не по точния начин, ги кара да изпъкват, прави ги прекалено забележими. А и не само от литературата знаем, че опитите за подражание не водят до големи резултати. Но това не е толкова важно и е лесно за превъзмогване. По-сериозен недостатък, поне по мое мнение, е, че на много места от повествованието има обяснения, които са напълно излишни, защото те по обобщен начин казват същото, което е разказано в една, две или повече страници. В интерес на истината, това е тенденция, която се забелязва в писането на по-младите, на неопитните писатели, а причината е усещането, че могат да останат недоразбрани, да остане нещо недоизказано. И вместо стегнат, плътен и силен текст, се получава нарушаващо ритъма и дразнещо четенето обяснение, макар и поднесено по различни начини. Когато към това се добавят и някои реторични въпроси или такива, които са свързани с емоционалното състояние на някой от героите и са напълно излишни и ненужни на повествованието, негативният ефект се усилва.

         Действието в „Последна надежда“  е много динамично, героите постоянно сменят местоположението си, участват в сцени на сражения и битки, времето се ниже бързо. Това е предпоставка за едно бързо разказване и то в по-голамата си част е налице, но има моменти, в които повествователят обръща прекалено голямо внимание на незначителни детайли и това е леко объркващо.

         Разказаното не претендира за достоверност. Имената на героите не насочват към нищо конкретно, а с изключение на някои по-големи градове, имената на по-малките селища изглеждат като измислени, което не е от особено значение за повествованието. Не е от особено значение и за читателя. От значение е обаче написаното да е правдоподобно. Не са много местата, но ги има и се усещат, където се получават несъответствия в написаното. Такъв е случаят с един момент към края на повестта, където е описано как един младеж се нахвърля на едно заптие и двамата започват схватка в прахта. Почти веднага след това е описано как Лиляна и нейната приятелка се скриват и сядат на студената и влажна земя.

         Това са неточности, за които отговорност носи не само писателят, но и редакторът. Да, има немалка вероятност читателите да не забележат, но това не е начинът, по който да се върнем към традициите на българската литературна класика.

         Иначе към края, когато вече не се знае как ще се развие действието и какъв ще бъде завършекът на тази история, повестта отново загатва за своя потенциал и този на авторката.

         Би била любопитна следващата стъпка на Десислава Венева. Тогава може би ще стане ясно дали ще бъде хвърлена в ямата, както спартанците са хвърляли хилавите деца, или пък ще надмогне недостатъците. Ако и този текст спомогне по някакъв начин, то тогава ще значи, че литературната критика е послужила по предназначение.

Автор: Мехмед Атипов

"Под линия", 2017г.