Вторият сборник с разкази на Йордан Д.
Радичков разбуни духовете и ако след дебютната му книга „Малка човешка мелодия“
нямаше голям отзвук, с изключение на някои сериозни литературно-критически
издания, то след „Игра на гъски“ вниманието драстично нарасна, визирайки в това
число медиите, които в съвременната ни литература безспорно играят голяма роля
и са сред основните фактори, определящи продажбите. За да се избегне
преповтаряне на казаното в различни предавания от и за автора и книгата,
настоящата рецензия ще опита да се разграничи, акцентирайки най-вече върху „Игра
на гъски“ и литературните въпроси около сборника, избягвайки темата за връзката
на автора с неговия дядо.
Още първият разказ от книгата въвежда
към сериозните теми, които са обгледани вътре, към стила на разказване, който
следва във всички произведения нататък, оставайки почти неизменен. Друго важно
е, че още с първия разказ „Живот на каишка“, читателят остава с посланието, че
не трябва да ограничаваме живота си, не трябва да го опитомяваме, а да го
следваме, иначе можем да го изгубим. Така е започнато с произведение, което има
голям шанс да бъде запомнено, да остави нещо след себе си.