събота, 28 януари 2017 г.

Новата човешка мелодия на Йордан Д. Радичков - "Игра на гъски"

         Вторият сборник с разкази на Йордан Д. Радичков разбуни духовете и ако след дебютната му книга „Малка човешка мелодия“ нямаше голям отзвук, с изключение на някои сериозни литературно-критически издания, то след „Игра на гъски“ вниманието драстично нарасна, визирайки в това число медиите, които в съвременната ни литература безспорно играят голяма роля и са сред основните фактори, определящи продажбите. За да се избегне преповтаряне на казаното в различни предавания от и за автора и книгата, настоящата рецензия ще опита да се разграничи, акцентирайки най-вече върху „Игра на гъски“ и литературните въпроси около сборника, избягвайки темата за връзката на автора с неговия дядо.
         Още първият разказ от книгата въвежда към сериозните теми, които са обгледани вътре, към стила на разказване, който следва във всички произведения нататък, оставайки почти неизменен. Друго важно е, че още с първия разказ „Живот на каишка“, читателят остава с посланието, че не трябва да ограничаваме живота си, не трябва да го опитомяваме, а да го следваме, иначе можем да го изгубим. Така е започнато с произведение, което има голям шанс да бъде запомнено, да остави нещо след себе си.

сряда, 11 януари 2017 г.

Под линия с Антония Атанасова

Може ли да разкажете малко за създаването на „Моно“ и за работата по книгата с редакторите от университетското издателство „Св. Климент Охридски“? Как започна целият процес?
Антония Атанасова: Започна  като вълшебство и завърши сред макове и музика – точно както съм си мечтаела да стане.
Редакторката ми се оказа единомислец, изфантазирана в ума ми , още преди да ми се случи...Много отдаден на работата си човек. Прекарахме доста време заедно, работейки по текста  - време, което беляза отминалото лято като особена, лична  и важна епоха.
Някои части от книгата отпаднаха, съвсем естествен подбор се получи. Имаше фини добавки, които нежно придадоха мил завършек на цялото литературно тяло.
Корицата е също изящен детайл от книгата, почувствана корица, усетена и отразена по крилат начин на фона на небе в особено синьо.
Знаете ли, не съм подозирала колко труд се полага за издаването на една книга ...

Поредицата „Нова поезия и проза“ до известна степен дава възможност за изява на младите автори (най-вече на намиращите се в София). Но, как мислите, литературната ситуация като цяло в страната към момента облагодетелства ли достатъчно младите писатели? Иначе казано, лесно ли се издава книга, ако си неизвестен и без необходимите контакти с дадени хора?

сряда, 4 януари 2017 г.

Антония Атанасова - "Моно"

„Написах тази книга, за да ознаменувам края на една обич. Не знаех какво друго да направя.“ (Атанасова, 2016: 44)

         Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ продължава да дава път на млади български писатели, издавайки дебютните им книги в поредицата „Нова поезия и проза“. На фона на политиката, на която залагат по-голямата част от издателствата в България (тенденцията да се издават предимно книги на изявени имена или класики), начинанието на споменатото издателство заслужава признание, независимо от слабото разпространение на книгите от поредицата и почти пълната липса, на каквато и да е реклама. Ясно е, че за да продължават активността си по такъв начин, то значи могат да си го позволят, но има големи издателства в страната, които също имат възможностите да рискуват повече с непознати за читателската аудитория млади автори, но с дребни изключения, те не го правят или поне не толкова интензивно. А примерите за това, че млади писатели, тръгнали от поредицата, след това затвърждават позициите си в новата българска литература, не липсват – Йордан Д. Радичков, Христо Раянов, Владимир Полеганов.
         През септември 2016г. излиза поредната книга от поредицата „Нова проза“ – дебютният роман на Антония Атанасова „Моно“. Това е книга, анонсирана като „отклонение от праведния път на литературата“, съдържаща „експериментаторски елементи“. Доколко в написаното има експерименти е трудно да се определи, тъй като Аз-формата на повествование и изповедният характер, с който е поднесено, предполагат повече свобода откъм съобразяването с нормите на даден жанр, повече хаос.