четвъртък, 16 ноември 2017 г.

Под линия с Иван Димитров

         Творческите ти изяви са свързани с литературата, театъра, музиката и отскоро с киното. Но има ли сфера, в която се усещаш на мястото си, в която си уверен и спокоен? Или за теб е важно да изразиш идеите си, вдъхновенията си, себе си, а формата на изразяване се явява средство?
         Иван Димитров: Поставил съм си за цел да се чувствам уверен и спокоен с всичко, което се захвана. Напоследък дори като ходя пеша от едно място към друго (аз много ходя пеша) постоянно забавям темпото, защото човек бърза и е неспокоен най-често по навик. Това не значи, че работя без съмнения и неспокойствия, дори напротив, но съм спокоен в неспокойствията си и уверен в неувереността си. Сега ще правя и фотоизложба със снимки от Япония. Просто като все по-голям любител на работата с пространството най-вероятно ще направя селекцията, когато изложбата наближи в Габрово, защото мястото е Галерия „Орловска 10”. За мен е важно да изразя някакви идеи, но е още по-важно да изразя чувства. Тъй като чувствата се възприемат далеч по-активно от читателя, слушателя, зрителя, отколкото идеите. Трудно някой ще се увлече по идея, която е представена без чувство. За мен формата е именно средство. Вярвам, че всяка книга има определена форма, която е нейната. Повече време ми отнема да открия каква е тази форма, отколкото физическото написване. Просто знаеш ли каква е формата, всичко тръгва и до известна степен се пише само.

         Някои актьори казват, че за тях е по-лесно и удобно да се скриват зад героите си, защото така всъщност по-добре разкриват и преоткриват себе си. Какво ти даде в личен план ролята във филма „Кораб в стая“, помогна ли ти да откриеш нещо за себе си, което чрез писането не си успял?
         И.Д.: Нямам актьорско образование, но съм работил с актьори като драматург и сценарист. Ролята ми във филма беше с много присъствие и с много малко реплики, което беше интересно предизвикателство. В личен план точно в този момент ролята ми даде възможност да се изтегля за известно време за косата по метода на Барон Мюнхаузен, защото в средата на февруари 2015 майка ми си отиде от този свят, репетирахме през юли и през август снимахме. Беше ми много тежко, но когато процесът по филма започна, влязох в активен период. В който основната ми задача беше да се изразявам с тялото си така, както то се държи, когато съм в депресивен период. Хубаво е, когато ти е тежко, да имаш какво да правиш, дори да се затрупаш с работа. И аз имах два такива месеци тогава, а преди това се бях отпуснал. Както и в личен план ми даде възможност да наблюдавам как актьорът гради ролята си, което ми е много полезно като драматург.

         Последната ти книга е сборник с къси разкази („Силата на думите“). Произведенията вътре изглеждат като плод на моментни наблюдения и вдъхновения, но има ли някаква по-особена причина да избереш точно тази форма на разказа?

събота, 11 ноември 2017 г.

Иван Димитров - "Силата на думите"

„Дори едно представление без публика може да направи света по-светъл и смислен.“ (Димитров, 2017: 102)

            За културната общественост Иван Димитров не би трябвало да е непознат, тъй като неговите дейности са свързани, както с поезията и прозата, така и с драматургията, а отскоро може да се похвали и с роля в киното. Редом с това, той продължава с литературните си четения или иначе казано с „отглеждането на читатели“, както и той самият се изразява. Така че Иван Димитров е личност, която е силно свързана с културния живот, която иска да се занимава и да прави култура и намира различни и интересни начини да реализира тези свои намерения.
            Сборникът с къси разкази „Силата на думите" е последната му книга, която малко по малко намира своето място в литературното пространство и е потвърждение на тезата, че писането на разкази въобще, е все по-често срещано явление при младите писатели в България, а Иван Димитров, макар и с немалкия си опит вече, е именно такъв. Но споменатото явление е напълно нормално и естествено, имайки предвид начина на живот в днешно време. Много по-лесно и удобно за един млад писател е да създава разкази, поради простата причина, че му е необходимо по-малко време, в което да остане на необходимата честота и съответно много по-бързо читателите улавят трептенията от написаното. Майсторлъкът обаче остава в това да се вложи по-голям смисъл, да се създаде по-силно внушение, но в по-малък обем от текст, в сравнение с романа да речем. Освен това, появата на повече книги с разкази не означава непременно, че те започват да се четат повече.

четвъртък, 28 септември 2017 г.

БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И ЛИПСВАЩИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН РАЗКАЗ ЗА НЕЯ

 


"Българската история и липсващият литературен разказ за нея" е тема и проблем на по-широкообхватен научен труд – "Конципиране на българската история в романа от 90-те години на XX в. до днес". Това налага две много важни уговорки. Първо, какво се крие зад втората съставка на заглавието – липсващ литературен разказ за историята. Оказва се, че голяма част от най-новата ни литература се обръща към миналото, като се опитва да запълни празнини и да проблематизира травматични нейни периоди, които – съзнателно или не – са били пропускани от прозата ни в предходните десетилетия. Втората уговорка е какво имам предвид под литературен разказ относно Историята, а не говоря направо за исторически роман. В „Романология ли?“ (2014) Младен Влашки най-общо канализира две линии в съвременната българска литература, два подхода към историята. Едната линия гради романово повествование от традиционен тип или чрез експериментални похвати и „се легитимира” като исторически роман, а при другата става въпрос за романи с историческа перспектива, но с различна концепция от тази на историческия роман (Влашки 2014: 194-195). След 90-те години на XX в. с много малко изключения може да се говори за исторически роман в класически смисъл. Като цяло, в разглеждания период липсва широкоформатната епическа традиция. В същото време се появяват книги, които проблематизират миналото, а някои от тях и попълват съществени липси от националната ни история. Именно това ще бъде и фокус на моя доклад – опит да намерим „новия голям разказ“ на българската литература и причините за неговата поява, вглеждайки се в две книги – „Бежанци“ (2013) на Весела Ляхова и „Перлите на Ади Ландау“ (2016) на Соня Тодорова.

вторник, 12 септември 2017 г.

Десислава Венева - "Последна надежда"

         Сред основните задължения на литературната критика е да изважда на показ грешките, слабостите, липсите или общо казано – писателските недостатъци. И не, заради проява на негативно отношение, а за да се стигне до надграждане в някои отношения, ако е възможно. Да, когато критическият текст успее да вкара обекта на вниманието си в дадени рамки, да го съпостави с други творби и писатели, да го съотнесе към времето, в което е създаден и т.н., тогава критическият текст става по-пълен, от него има по-голям смисъл и значението му се разширява. Когато на вниманието на критиката е книга, позната на голям процент от литературната аудитория, тогава е по-лесно за критическия текст да разпростре влиянието си. Но не трябва да бъдат изпускани понякога и такива книги, които имат немалък шанс да си останат незабелязани, по едни или други причини. Такива са, например, книгите на писатели от периферията на българската литература, такива са книги, които са умишлено скривани, независимо по какви причини, такива са също дебютните книги на някои писатели.

понеделник, 7 август 2017 г.

Стефка Венчева - "Аврамови хроники"

         Не е ново за българската литература добри книги и автори да останат недооценени, да не получат нужното внимание от читатели и критици. Вярно е, че сме свидетели на период, в който пишещите са доста голям брой, но това не бива да бъде извинение, защото можем да допуснем грешки от миналото и сами да заровим в пясъка книги, които трябва ясно да се открояват по рафтовете.
         „Аврамови хроники“ на Стефка Венчева е именно такава книга. Тя излиза през 2015г. и е сред номинираните за награда „Хеликон“. Носител тогава става Недялко Славов с романа „432 херца“, а годината може да се приеме като силна за родната ни литература, заради появата на някои наистина добри книги, сред които и „Една и съща река“ на Здравка Евтимова, спечелила наградата „Роман на годината“. „Аврамови хроники“ остава недооценена обаче и не заради наградите, а защото и тогава, и сега, две години след нейната поява, не получава нужното внимание, което според мен заслужава като признание за своите качества.
         Ако трябва да се даде пример за исторически роман, който да се вписва във всички разбирания за такъв, то „Аврамови хроники“ е сред най-точните примери. Също така, това е една много съдържателна, дълбока книга, която може да бъде разглеждана на много пластове и от различни ракурси. Тръгва от историята на еврейското семейство Прайс, което се разделя след нападенията на Германия над Полша през 1939г. и част от тях попадат в село Аврамови колиби, където се развива действието в романа. Богатата и пъстра персонажна система се допълва от жители на селото, преселници, минувачи и други различни образи, създаващи усещането за пълнота на картината и достоверност на разказаното. Според написаното на гърба на книгата, описаните времена и случки са реални. Заедно с това, книгата представлява и вид историческа карта. Отделните части, освен че повечето са озаглавени с имената на персонажите, следват хронологическа последователност, която е маркирана и прокарва читателите през историческите събития, случили се във времето, което обхваща романът – 1939г.-2014г.

вторник, 1 август 2017 г.

Под линия с Ирина Папанчева

Ирина Папанчева е родена в гр. Бургас. Завършва паралелка с литературен профил в СEУ „Св. св. Кирил и Методий“, магистратура по „Славянска филология – Чешки език и литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и по „Европейска интеграция и развитие – Европейска политика и социална интеграция“ в Свободния фламандски университет в Брюксел (Vrije Universiteit Brussel).                                     Професионалният й опит включва работа като журналист, редактор, преводач, заместник-кмет на Столична община, правозащитник в българския и европейския неправителствен сектор. В момента работи като Мениджър европейско застъпничество към Фондация Лумос в Брюксел.                  
Автор на детската илюстрована книжка „Аз заеквам“ (ИК „Сиела“, 2005), на повестта „Почти интимно“ (ИК „Кронос“, 2007 г.) и на романите „Анабел“ (ИК „Жанет 45“, 2010 г.), „Перо от пеликан“ (ИК „Жанет 45“, 2013 г.) и „Тя, островът“ (КК „Труд“, 2017 г.). Награда на участниците в конкурса „Южна пролет – 2008“ за повестта „Почти интимно“. “Анабел“ е сред трите номинирани книги в конкурса на Фондация „Елизабет Костова“ и издателство Open Letter Books в Университета в Рочестър за Съвременен български роман (2014).
„Перо от пеликан“ е издадена на английски (Pelican Feather, 2015), френски (Plume de pélican, 2016) и предстои да излезе на арабски.
В своята книга Изкуството на романа Милан Кундера казва, че роман, който не открива дотогава непозната истина за живота е неморален, и че единственият морал на романа може да бъде познанието. Съгласна ли сте с подобна формулировка?

Ирина Папанчева: Милан Кундера е един от любимите ми писатели. Четох с химикал в ръка „Изкуството на романа“ преди години, но съм забравила тази формулировка. Добре казано, но нима има непозната истина за живота? Бих го перефразирала: истината на автора за живота и оригиналното й поднасяне. Виждам моралът на романа в споделяне на личното авторово познание, в честността на автора към себе си...и към читателите.

И в този ред на мисли, каква трябва да бъде според Вас литературата днес? Комерсиална и масова или елитарна? И има ли това някакво значение? А отношение към качеството и?

И.П.: Литературата трябва да отразява авторовите търсения -  естетически, философски, социални - да бъде правдива, да има дълбочина, многопластовост и автентичност. Потенциалът на една книга да достигне широк кръг читатели не означава, че тя няма литературни достойнства, че й липсва качество. Днес това, което прави една творба продаваема често е не толкова качеството й обаче, а маркетингът ок

сряда, 12 юли 2017 г.

Под линия със Стефка Венчева

Интервю с писателката Стефка Венчева за нейната книга „Аврамови хроники“

         На гърба на книгата „Аврамови хроники“ се казва, че описаните времена, имена и случки са реални. Може ли да разкажете защо и как започна създаването на романа?
         Стефка Венчева: „Аврамови хроники“ е най-дълго писаната от мен книга. Първоначалната ми идея бе да разкажа за Възродителния процес. Имах спомени от ученическите си години, защото в родното ми Брацигово, заедно с нас учиха момичета и момчета от Нова Махала, Фотиново и Сърница. Бяха много ученолюбиви, открити, честни. И когато се случи смяната на имената им, пред очите ми те се промениха. Никога не загубиха чувството си за лично достойнство, но сякаш някой беше бръкнал с ръката си в телата им и им взе сърцето. Този спомен ме преследваше много дълго, може би, защото не можех да се съглася с насилието над духа.
Отмъкването на нечия самоличност, на представата за собственото ти минало е едно от най-тежките престъпления, което едно човешко същество облечено във власт може да причини на друго човешко същество.
Когато започнах да пиша, ми стана ясно, че всъщност цялата чудовищност на събитията няма да бъде усетена, ако не отговоря на въпроса - защо се е осъществила? Така се разгърнаха и другите планове, които предпоставяха възможността читателят да види, че всъщност всичко се повтаря многократно и вместо да служи за поука на следващите поколения, те продължават да правят същите грешки.
         Тежеше ли Ви писането на тази книга, усещахте ли някакво чувство на дълг, че нещата, които сте научила, трябва да бъдат написани и запазени във времето?

неделя, 25 юни 2017 г.

Теодора Димова – „Първият рожден ден”

Автор: Атанас Родозов


            За най-новата книга на Теодора Димова – „Първият рожден ден”, излязла от печат в края на 2016 година трудно би могло да се каже, че е нещо ново и иновативно, напротив. Подобно на „Марма, Мариам”, и тук сюжетът е заимстван от Светото писание, връзката е очевидна още от първите страници. Самата авторка нееднократно заявява (устно и писмено) афинитета си към християнската доктрина и с последния си текст не прави изключение. Стилът на писане е разпознаваем от предните пет романа на Димова („Първият рожден ден” е определен като повест); липсва ясното разграничение между отделните изказвания на персонажите, фразите са изключително дълги, синтаксисът е подчинен на правила, различни от общоприетите и този тип „експериментиране” с езика доближава прозата на авторката до тази на Емилия Дворянова („Passion, или смъртта на Алиса”, „Земните градини на Богодорица”, „При входа на морето”, „Госпожа Г.” ...); религиозната тематика от своя страна я свързва и с творчеството на Деян Енев („Господи, помилуй”, „Малката домашна църква”, „Народ от исихасти”).   
            По интересен и завладяващ начин са реконструирани някои от най-популярните евангелски епизоди: Дългогодишните страдания на родителите на Мариам (дева Мария) поради невъзможността на Анна да зачене, радостта от „божия дар”, случил се на късен етап от живота им, годините, прекарани в „храма”, през които младата девица се обучава и посвещава на „свещените писания”, съмненията, предизвикани от „непорочното зачатие” и трудностите, през които преминават заедно с Йосиф до доказване на своята „невинност”.

неделя, 18 юни 2017 г.

„Калуня-каля” и „Турските зверства в България” – опит за диалог




            Текстът е публикуван в сб. "Слово и памет", част II
Литературознание. Университетско издателство "Паисий Хилендарски", Пловдив. 2017г., стр. 324 - 332

     Споровете и противоречията на различните литературни школи относно методите за анализиране на художествен текст кулминират в дискусията за интертекстуалността. Понятията междутекстовост и диалог са фокус за литературознанието от средата на 20.век. Схващането, че целият текст се гради като мозайка от цитати, намира опора в разработките на редица изследователи, сред които  Юлия Кръстева и Ролан Барт. Тези теории, разбира се, пораждат и множество въпроси. Например не става ясно има ли и къде са, ако има, границите на междутекстовите пресичания и как би могъл да бъде чут гласът на една творба сред останалите. В случая обаче съществуващите научни изследвания върху проблемите на интертекстуалността не са обект на внимание в настоящия текст. По-скоро в бегло очертаното поле на възможности ще се опитаме да видим как говорят помежду си два текста - романът на Георги Божинов „Калуня-каля” и журналистическият труд на Дженюариъс Макгахан  „Турските зверства в България”.
            Причината да потърсим връзката между двата текста се породи от статията на Деян Енев „Калуня-каля” – забравеният роман-шедьовър за Априлското въстание”. Встрани от вниманието ще останат последвалите я спорове доколко пред нас е наистина шедьовър и доколко в този текст критиката привнася свои очаквания и желания. По-важно в случая е друго. Въпросът това книга за Априслкото въстание ли е, също не намери убедителен отговор, макар твърдението на Енев да беше прието от академичната общност. Повествованието на романа проследява размириците в няколко села по време на някакво въстание, но в текста никъде не се споменава кое е то. Историческият роман предполага наличието на историческа действителност на героите, т. е. те да са познати на историята; действително случили се събития, редом с които авторът може да си позволи още много измислени лица и събития, които са вероятни за съответното време.  В романа на Г. Божинов обаче липсват  фигурите от Голямата история. Във втора част на книгата „Метеж” става ясно, че част от българо-мохамеданското население в Дубраша подозира „каурите” в заговор и така тръгва мълвата, че те се канят да се вдигат на оръжие. В романа не намираме достатъчно добра мотивация за бунта на „каурите”, не се изясняват причините за тяхното недоволство, макар да е сформирано опълчение, а каурското село - „бастисано”. Необичайният фокус, който Георги Божинов избира, за да ни опише въстанието, а именно през очите на Калуньо - богат българо-мохамеданин, също ни отклонява от традиционното очакване за разказ за Априлското въстание. Но все пак у читателя остава такова съмнение. Защо?

неделя, 4 юни 2017 г.

Мона Чобан - "Доста"

         За читателите, избиращи книги от по-долните рафтове на книжарниците, няма как да не направи впечатление корицата на романа „Доста“ с набиващия се на очи червено-розов нюанс и контрастиращото лилаво. Търсеният ефект за привличане на вниманието е налице. Трябва да се знае обаче, че това издание на „lexicon” не е първо, а книгата излиза и през 2012г. от печата на издателство „Адвъртайз, където е с различна корица и с около петдесет страници по-голяма.
         Цанка Цанкова, известна с псевдонима си Мона Чобан, автор и на първия български чиклит[1] роман „Сексът не е повод за запознанство“, продължава една тенденция в българската литература, която се наблюдава и в „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков, в „Самодива“ на Краси Зуркова, донякъде и в „Бабо, разкажи ми спомен“ на Ивинела Самуилова, а именно създаването на история, свързана и лежаща на фолклора, на митологията и мистерията около българското село, но погледнато отвън, през очите на минувача, на чужденеца или възвръщенеца.
         Общо казано, това представлява структурната схема на романа „Доста“ (макар и малко спорно дали книгата може да бъде приемана като роман, заради обема, разгръщането на действието и героите) – преместването на Катерина и нейния съпруг Мано от Париж в българското селце Буйново, събитията, съпътстващи всичко това и мистериозната история около момиче на име Достена, живяла преди около сто и петдесет години.

сряда, 3 май 2017 г.

Милен Налбантов - "Имането". За романтиката в литературата

         Милен Налбантов е краевед, историк, писател, артист и активен самодеец. Това е известно най-вече на четящите и нечетящите около Велинград и Пазарджик. Широката читателска аудитория може би не го познава, а от хората, занимаващи се по-сериозно с литература, като в това число прибавям и писателите, малцина са тези, които го знаят и са чели нещо от него. Но това е абсолютно нормално. Книгите на Шана, както му казват, се печатат в единствената печатница във Велинград, а разпространението става от ръка на ръка, с помощта на собственици на магазини, с помощта на читалищата и т.н. Като говорим за напълно скромен тираж от петдесет, сто или двеста бройки в добрия случай. За всеки писател е ясно, че не е лесно да отделиш собствени пари или да намериш дарители, когато искаш да ти отпечатат книжката. Но защо казвам това?
         В подобна ситуация като Шана са много писатели в България. За тях обаче много рядко се говори, поне с такова впечатление съм останал. Някак не им се дава шанс от списания, предавания и сайтове да ги видят хората, да узнаят за съществуването им, да ги прочетат. А дори и да не харесат книгите им, пак е нещо. Няма гаранция, че в някое село или малко градче не се крие талант, който е на нивото на изявените имена и заслужава също толкова възможност. Или трябва да изчакаме той да умре и по някаква случайност след време да се появят произведенията му и да съжалим, че е трябвало да мине много време, за да го открием? Дали обаче не са виновни те самите, че остават скрити? Или пък всичко са просто добре измислени и провеждани мениджърски игри, които вече тотално превърнаха литературата в бизнес?

вторник, 25 април 2017 г.

Ирина Папанчева - "Тя, островът"

Фуертевентура - огромното огледало на душите ни[1]

Ирина Папанчева е автор на няколко книги, филолог по образование и човек, който явно обича да пътува. Дали защото тя самата търси отговори за себе си, дали защото това е проекция на изконния човешки стремеж (въпреки непоправимите последствия) към знание, дали защото обича да описва интересни човешки съдби, но героите и винаги са търсещи, мислещи, преживяващи личен емоционален катаклизъм, който ги води по път, чиято посока обикновено не знаят, чиято крайна дестинация не винаги достигат. В този ред на мисли Ирина Папанчева не изневерява на стила си. Нито структурно, нито стилово, но последната и книга Тя, островът е може би една идея по-философска, буквално. Това се обяснява с факта, че романът би трябвало да е книга, вдъхновена и посветена на Мигел де Унамуно, големият испански бунтар, автор и критик, и философ, и свободомислеща противоречива личност. И тя е книга за Унамуно, но това е Унамуно видян през острова на неговото заточение, през думите на хора, които са били негови съвременници, които са го срещнали, през очите на една Писателка (едно от действащите лица в романа), която създава Унамуно и неговия остров. Но когато става дума за самия автор, то той присъства по-скоро със своите текстове, със стиховете си. И е проектиран по своеобразен начин в героите на Ирина. Там където Унамуно разказва сам се появява сътвореното от автора или от Писателката, или и от двете. Сама Ирина Папанчева в своята Бележка от автора изрично подчертава, че въпреки поднесената фактология споменатите исторически личности „трябва да бъдат възприемани единствено като литературни.[2] Всичко останало е въображение. Въпреки че не малка част от героите имат реални лица и съдби, отвъд прототипите им е тя, авторът.
Книгата е разделена много категорично на три части. Първата и третата част на романа имат множество персонажи. Проследяват се няколко основни сюжетни линии и няколко съпътстващи. Разказвачът е наблюдател на случващото се. Във втората част обаче са само Писателката и Унамуно, и техният роман-диалог-пътешествие. Разказът е първоличен. Всяка една част поотделно е силно фрагментира, което е логично следствие от многото персонажи и случващото се с тях. Всяка разказана история има поне две призми, през които е прочетена. По този начин се формира една пъстра и много пълна картина. Романът е построен мозаечно,

петък, 24 март 2017 г.

Под линия с Христо Карастоянов - Част 2

Такъв ли е трудът, който полагате и за другите си книги (т.е. както за „Една и съща нощ“)? И трябва ли писателите да се подготвят добре, да проучват, за да са добри в занаята?
Христо Карастоянов: Да, така е, както го казвате. Само че с „Една и съща нощ” беше малко по-различно. С живота и делото (прощавайте за клишето) на Гео Милев и Георги Шейтанов се занимавам от десетилетия. И хем не преувеличавам. А най ме занимаваше бляскавият резултат от тяхното другаруване – списанието „Пламък”. Бях сигурен, че „Пламък” е на двамата, но в ония години нямаше как да го докажа. Ама го твърдях де! Има публикации за тая работа – статии разни, стенограми от конференции... И нито за миг не ми е минавало през ума за книга! Още по-малко пък за роман. В един момент обаче ми прещрака най-естественият въпрос – Гео Милев боляла ли го е тая страшна рана в главата? Удобно ли му е било това порцеланово око? И – край! Гео Милев някак си слезе от портрета в читанките, заживя си нормално (макар че какво му е нормалното на живот като неговия), заживя си и Георги Шейтанов и книгата си се написа (още веднъж – извинете за клишето). Всичко, което бях чел за тия двама млади и бунтовни мъже, започнах да го виждам с други очи. И така нататък.

Следващият ми въпрос е свързан и с първия (този от първата част). Какви липси запълва последната ви книга „Послепис“?
Хр. К.: А, „Послепис” е друга работа... Прекалено е лична, за да си въобразявам, че може да запълни някакви липси. Ама се оказа, че можело! Оказа се, че бая хора, като са я чели, са почнали да си спомнят неща от своя си живот, и то неща, за които направо били забравили... Тук в Ямбол един приятел почти успя да ме убеди, че тая книга съм я писал за него! Дано само да са си спомняли личното си минало без гузност или каквото и да е там от този сорт. Така или иначе сме го живели тоя живот и за да сме такива или онакива днес, то е заради собственото ни минало. И ще е срамота не че сме го живяли, ами ще е срамота ако се срамуваме от това, че сме го живели. Поне аз така мисля.

Да приемем, че някой млад писател напише след години своя „Послепис“. Как мислите, каква би била съдбата на героите от книгата му?

понеделник, 20 март 2017 г.

Под линия с Христо Карастоянов - Част 1

Имате немалък опит като писател, но и като наблюдател на българската литература. Какво е състоянието на литературата ни според вас?
Христо Карастоянов: Може да ви изненадам, но според мен състоянието на литературата е добро. Само че ви моля да не смесваме литература и книжен пазар. Различни неща са и отговорът би бил различен... Искам да кажа, че излизат страшно много свестни книги, обаче дали стигат до своя читател... – питайте издателите!

Има ли липси, празнини (теми, образи, събития, за които не се пише), които трябва да бъдат запълнени?
Хр. К.: Вероятно, вероятно... Вероятно има. Лично мен обаче повече ме притеснява една друга работа. От няколко години насам, дето седна и дето стана, обичам да повтарям: Хора, четете умни книги днес, за да не ви се налага утре пак да четете забранени.

Често и вие самият в книгите си прибягвате до теми от миналото, от историята. Това ли е начинът да израстваме, и в литературата, и като народ?
Хр. К.:  Е по-жесток въпрос просто не може да се формулира! Законен, но жесток. Да повтарям ли ужасяващата истина, че например за Батак ние знаем не от историографията, а от литературата? За Априлското въстание знаем от „Под игото”, от „Епопея на забравените” и от „Записките...” на Захари Стоянов. Захари Стоянов е обявен от Александър Балабанов за „българския Тукидит”, ама това просто не е вярно. Захари Стоянов не е историк, Захари Стоянов е един невероятен писател. При него всичко е стаена (или изригнала) емоция, а не документ. Просто защото историографията е вечно подчинена на политическата конюнктура; историографията не запълва бели полета в нашето минало – напротив, отваря нови и нови бели полета.

петък, 3 март 2017 г.

Людмил Попов - "Цигански разкази"

„Истории с цигани, колкото щеш! Живописен народ!“ (Попов, 2014: 81)

         Появата на празнини и липси в съвременната ни литература е неизбежна и тук идва ролята на критиката, а и на самите писатели като участници в процеса, да откриват подобни липси. Става въпрос за неща, за които не се пише, които не са обект на литературни произведения, като някои теми, проблеми на обществото или социални прослойки. Много трудно могат да бъдат изброени съвременни автори и книги, които да разглеждат, например, проблемите на малкия град и селото (макар да се наблюдават опити в областта на прозата последно време). Селянинът като образ почти отсъства вече, а циганите още повече, въпреки че са основна част от действителността ни, от която не можем да избягаме. Вижда се как съвременни книги стават успешни, засягайки теми от историята ни, от възрожденското, комунистическо и социалистическо минало, политически и криминални теми също, докато някои места от настоящето ни остават празни. Това, разбира се, са нормални явления в литературата на дадена държава, в случа България. Причините могат да бъдат много, но те не са от толкова голямо значение. По-важното е как всичко това се отразява на цялостния облик, как влияе на пишещите и още по-важно, как самата литература, как книгите, които излизат, влияят на обществото и какви личности изграждат.

неделя, 5 февруари 2017 г.

Под линия с Йордан Д. Радичков

Немалка част от младите писатели, дебютирали с книги от поредицата на СУ „Нова поезия и проза“, също издадоха нови книги. Чувстваш ли се част от поколение, което все по-отчетливо започва да се заформя?
Йордан Д. Радичков: Радвам се, че съм част от семейството на поредицата. Но не се чувствам от каквото и да било поколение артисти, дърводелци, общи работници или пилоти. Роден съм през 1989 година и искам-не искам съм част от това поколение.

Как гледаш на първата си книга („Малка човешка мелодия“) сега, след като излезе и втората(„Игра на гъски“)?
Й. Р.: Мила ми е, разказите в нея са се писали в продължение на три години. И с всичките си несъвършенства и несполучливости ми става още по-мила. Що се отнася до идеите и въпросите в нея – те продължават да ме тревожат.

Според теб, чуват ли хората „човешката мелодия“ или тя бива заглушавана от суетата, алчността, невежеството и другите ни недостатъци, които сякаш се засилват и заемат все по-голяма част от живота ни?

събота, 28 януари 2017 г.

Новата човешка мелодия на Йордан Д. Радичков - "Игра на гъски"

         Вторият сборник с разкази на Йордан Д. Радичков разбуни духовете и ако след дебютната му книга „Малка човешка мелодия“ нямаше голям отзвук, с изключение на някои сериозни литературно-критически издания, то след „Игра на гъски“ вниманието драстично нарасна, визирайки в това число медиите, които в съвременната ни литература безспорно играят голяма роля и са сред основните фактори, определящи продажбите. За да се избегне преповтаряне на казаното в различни предавания от и за автора и книгата, настоящата рецензия ще опита да се разграничи, акцентирайки най-вече върху „Игра на гъски“ и литературните въпроси около сборника, избягвайки темата за връзката на автора с неговия дядо.
         Още първият разказ от книгата въвежда към сериозните теми, които са обгледани вътре, към стила на разказване, който следва във всички произведения нататък, оставайки почти неизменен. Друго важно е, че още с първия разказ „Живот на каишка“, читателят остава с посланието, че не трябва да ограничаваме живота си, не трябва да го опитомяваме, а да го следваме, иначе можем да го изгубим. Така е започнато с произведение, което има голям шанс да бъде запомнено, да остави нещо след себе си.

сряда, 11 януари 2017 г.

Под линия с Антония Атанасова

Може ли да разкажете малко за създаването на „Моно“ и за работата по книгата с редакторите от университетското издателство „Св. Климент Охридски“? Как започна целият процес?
Антония Атанасова: Започна  като вълшебство и завърши сред макове и музика – точно както съм си мечтаела да стане.
Редакторката ми се оказа единомислец, изфантазирана в ума ми , още преди да ми се случи...Много отдаден на работата си човек. Прекарахме доста време заедно, работейки по текста  - време, което беляза отминалото лято като особена, лична  и важна епоха.
Някои части от книгата отпаднаха, съвсем естествен подбор се получи. Имаше фини добавки, които нежно придадоха мил завършек на цялото литературно тяло.
Корицата е също изящен детайл от книгата, почувствана корица, усетена и отразена по крилат начин на фона на небе в особено синьо.
Знаете ли, не съм подозирала колко труд се полага за издаването на една книга ...

Поредицата „Нова поезия и проза“ до известна степен дава възможност за изява на младите автори (най-вече на намиращите се в София). Но, как мислите, литературната ситуация като цяло в страната към момента облагодетелства ли достатъчно младите писатели? Иначе казано, лесно ли се издава книга, ако си неизвестен и без необходимите контакти с дадени хора?

сряда, 4 януари 2017 г.

Антония Атанасова - "Моно"

„Написах тази книга, за да ознаменувам края на една обич. Не знаех какво друго да направя.“ (Атанасова, 2016: 44)

         Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ продължава да дава път на млади български писатели, издавайки дебютните им книги в поредицата „Нова поезия и проза“. На фона на политиката, на която залагат по-голямата част от издателствата в България (тенденцията да се издават предимно книги на изявени имена или класики), начинанието на споменатото издателство заслужава признание, независимо от слабото разпространение на книгите от поредицата и почти пълната липса, на каквато и да е реклама. Ясно е, че за да продължават активността си по такъв начин, то значи могат да си го позволят, но има големи издателства в страната, които също имат възможностите да рискуват повече с непознати за читателската аудитория млади автори, но с дребни изключения, те не го правят или поне не толкова интензивно. А примерите за това, че млади писатели, тръгнали от поредицата, след това затвърждават позициите си в новата българска литература, не липсват – Йордан Д. Радичков, Христо Раянов, Владимир Полеганов.
         През септември 2016г. излиза поредната книга от поредицата „Нова проза“ – дебютният роман на Антония Атанасова „Моно“. Това е книга, анонсирана като „отклонение от праведния път на литературата“, съдържаща „експериментаторски елементи“. Доколко в написаното има експерименти е трудно да се определи, тъй като Аз-формата на повествование и изповедният характер, с който е поднесено, предполагат повече свобода откъм съобразяването с нормите на даден жанр, повече хаос.