Величка Настрадинова „Заради дякона Игнатия”

          Книгата на Величка Настрадинова представлява, преди всичко, един размисъл върху познанието ни за Левски, но не само от щрихите заучени в училище, а един духовен размисъл, едно бръкване в ума и душата на читателя, едно повдигане на завесите спуснати от недоизяснените истини. Без да се впуска в научно-изследователски теории, авторката ни повежда по посока на отдавна известни спорове около смъртта и предателството на Левски, за да зададе въпроса –  не сме ли всички ние предатели не само на Левски и Бенковски, но и на Яворов и Дебелянов? И моралното предателство не трябва ли да изтърпи същата тежест, каквато физическото?

Под линия с Петър Делчев

Как ви се вижда състоянието на съвременния български разказ?

П.Д.: Каквото е състоянието и на съвременната българска литература – има пръски от цялата палитра.

Заслужава ли българският разказ по-голям отзвук извън страната, за да покаже на света таланта на родните автори, културата, животът на хората?

П.Д.: Доколкото знам 90% от световната проза е запазена за англоезични драскачи, 7-8% за испаноговорящи и остатъкът е пай за подялба от „други”. Предопределено е тези от „други”, които успеят, да го правят с гръм и трясък.

В този ред на мисли, правят ли нужното държавата и издателствата, за да могат да изпъкнат наистина талантливите писатели у нас и в чужбина?

П.Д.: Държавата и издателствата са учудващо интимно сношени, когато става дума да се затрие всеки качествен литературен порив за реализация навън. Не са необходими инициативи, а среда, не е нужна подкрепа, а почва. Издателствата нямат никакъв интерес да влагат пари в преводи и скъпоструващи експерименти от типа проба-грешка по света, а държавата се чуди на кой малоумник да „тури капата” и да го обяви за министър на културата, на образованието или на дъжда. Не става дума да се дават пари, а да се създава правилно отношение в подрастващите към културата и образованието, към културните и образованите хора, към творците. Ако вие виждате държава, аз виждам партии, които „държат” властта да са надвластни и недосегаеми. Да, в такива времена се ражда истинската литература, но трябва да и акушират истински човеци, а те намаляват.

В процеса на книгоиздаване в повечето държави важна роля изиграват мениджърите (лит. агенти), които служат като посредници между авторите и издателите. На фона на не много големия пазар, биха ли били полезни те за книгоиздаването в България?

П.Д.: В страната на интелектуалната кражба честните взаимоотношения са лукс за начинаещи или за хора, които не си вадят хляба с творчество. Докато не затворим страницата с интелектуалното пиратство няма да имаме масиран пробив навън на наши автори на изкуство. Тук-там по някое птиче ще се напъва в зимното си кожухче да прави пролет и това ще е. При тираж на стойностна книга от няколко хиляди броя какъв процент да вземе литературният агент и ако едно издателство не иска да публикува някой автор, то защо друго да рискува и да го направи?! Така ще я караме, защото картелът между експлоататори на интелект е задължителен атрибут на нашата действителност, а картел между производители на интелектуална принадена стойност е смешно невъзможен и невъзможно смешен.

Под линия с Ани Илков

         През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени до сега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между много от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков.

Накратко, какво представлява тази програма? (нейните цели, предмет, начин на работа, изучавани дисциплини, очаквания)

А.И.: Програмата си поставя за цел да формира база за устойчиво писане в младите хора. Тя има и силен литературно-исторически акцент и е единствената магистърска програма засега.

Как възникна идеята за издаване на поредицата „Нова поезия и проза“? Беше ли планувана предварително, още при започването на магистърската програма по Творческо писане или се роди впоследствие?

А.И.: Поканата дойде от Димитър Радичков към мен. Първоначално той остави на мен избора на модел и на автори. Сега вече заедно с него и с Валери Стефанов оформяме редакторски съвет.

Според Вас, може ли Магистърската програма да спомогне за израстването на младите писатели, може ли да ги „научи“ как да пишат?

А.И.: Може да ги научи на някои „занаятчийски“ неща; може да разпръсква и нещо като вдъхновение.

Какъв е смисълът от такава поредица? Защо се дава шанс на младите и то сега (има се предвид годината, в която излизат сборниците), когато сякаш появата в литературните среди на млади български автори става трудно, а и политиката на издателствата усложнява процеса? (въпреки че в последно време се вижда известно разчупване на тази практика и започват да се дават шансове на млади)

А.И.: Поредицата доказа, че съществува „нова вълна“ в литературата. Доказа и още нещо: гнусният конформо-егоизъм на „бившите млади“, които се стремят всячески да попречат на „новите млади“, криейки се като истински подлеци зад  идеята за „високи художествени критерии“. И най-изумителното е, че подобни  хора има сред екипа на „Литературен вестник“. Тези подлеци дори не се и досещат, че бяха поканени там, а вече отдавна не са добре дошли. Балкански йезуити!