„На тоя свят няма една истина, ами сто истини и всяка крещи,
дращи, твърди, че е единствена.“
(Николчин, 2016: 176)
Съвременната
ни литература има склонност към поглеждане в миналото. Това е валидно най-вече
за романите. Възраждането може би е времето, което най-силно вълнува родните
писатели, съдейки по текстовете, които излизат и които се радват на по-голямо
внимание от страна на книжарници, журита в конкурси и най-обикновени читатели.
Друг значим период от българската история, който е обект на немалко съвременни
(и не само) книги, е социализмът. Това са характерни черти на българската
литература, които трябва да се приемат нормално, а не да се търси някаква
тенденциозност, макар в стратегията на някои издателства да има точно това.
Напълно разбираемо е обаче да се пише за периоди, които са оказали голямо
влияние върху народа. Тези отрязъци от време са извор на така наречените големи
теми в литературата, каквато тема е обект и на романа на покойния вече Илия
Николчин – „Трусът“.
От
предговора на книгата, дело на дъщерите му Миглена и Ива Николчини, става ясно,
че романът е завършен през 1975г., но след отказ да бъде издаден тогава и в
началото на деветдесетте, той излиза през 2016г., след като е намерен в
архивите на писателя, макар и с друго заглавие, което в предговора не се казва
какво е.
„Трусът“
е книга, отразяваща много неща от социалистическото минало, засяга много теми,
но в основата е темата за колективизацията и женските бунтове в северозападна
България от началото на петдесетте години на миналия век. От предговора също
узнаваме, че за написването на романа Илия Николчин напуска работа и отива в
селата от Белоградчишкия край, села като Стакевци и Ружинци, отдавайки се на
писането. Стремежът да се придаде максимална достоверност на историята, тя да
се проучи и провери, отдадеността към своята писателска дейност, намират
отражение в творбата.