петък, 30 септември 2016 г.

Илия Николчин – „Трусът“

„На тоя свят няма една истина, ами сто истини и всяка крещи, дращи, твърди, че е единствена.“ (Николчин, 2016: 176)

         Съвременната ни литература има склонност към поглеждане в миналото. Това е валидно най-вече за романите. Възраждането може би е времето, което най-силно вълнува родните писатели, съдейки по текстовете, които излизат и които се радват на по-голямо внимание от страна на книжарници, журита в конкурси и най-обикновени читатели. Друг значим период от българската история, който е обект на немалко съвременни (и не само) книги, е социализмът. Това са характерни черти на българската литература, които трябва да се приемат нормално, а не да се търси някаква тенденциозност, макар в стратегията на някои издателства да има точно това. Напълно разбираемо е обаче да се пише за периоди, които са оказали голямо влияние върху народа. Тези отрязъци от време са извор на така наречените големи теми в литературата, каквато тема е обект и на романа на покойния вече Илия Николчин – „Трусът“.
         От предговора на книгата, дело на дъщерите му Миглена и Ива Николчини, става ясно, че романът е завършен през 1975г., но след отказ да бъде издаден тогава и в началото на деветдесетте, той излиза през 2016г., след като е намерен в архивите на писателя, макар и с друго заглавие, което в предговора не се казва какво е.
         „Трусът“ е книга, отразяваща много неща от социалистическото минало, засяга много теми, но в основата е темата за колективизацията и женските бунтове в северозападна България от началото на петдесетте години на миналия век. От предговора също узнаваме, че за написването на романа Илия Николчин напуска работа и отива в селата от Белоградчишкия край, села като Стакевци и Ружинци, отдавайки се на писането. Стремежът да се придаде максимална достоверност на историята, тя да се проучи и провери, отдадеността към своята писателска дейност, намират отражение в творбата.

сряда, 21 септември 2016 г.

Александър Шпатов - "Том 2.0"

Младото поколение български разказвачи, за които е ставало въпрос в други текстове и към които спокойно можем да причислим Александър Шпатов, изградиха свое лице на съвременния разказ, което е различно от това на разказа при вече утвърдените имена като Деян Енев, Алек Попов, Петър Делчев и т.н. Ясно е, че всички теми в литературните произведения са свързани по някакъв начин с живота на хората, но при младите разказвачи са налице случаите, при които преобладава показването на зверските и гнусни черти на хората. В друг случай пък светът в текстовете им става все по-пародиен, иронията и сарказмът намират по-широка употреба, негативизмът от случващото се в държавата – все по-голям. Развлекателният характер на този тип разкази надделява над стремежа за силно въздействие върху въображението, мислите, емоциите и чувствата на читателя. Трябва да се каже обаче, че определяните като „младото поколение разказвачи“ са автори, чиито теми, герои и топоси са свързани най-вече със София и живота в столицата (изключение прави може би Йордан Радичков).        
         Този сборник на Александър Шпатов представлява „оптимизираната версия на историите“ от първите три книги на автора – „Бележки под линия“ (2005), „Разкази под линия“ (2008) и „Календар с разкази“ (2011), - както и един вид доразвитие на „#НаживоотСофия“ (забелязва се и във визията). Някои от разказите са по действителни случаи и са променени при публикацията им в този сборник в сравнение с първите им варианти, видяни са през друга призма, с цел да се извлече максимума от тях, да се стигне до оптималния им вид, за което трябва да бъдат признати усилията на автора и на редактора Татяна Джокова в случая.

сряда, 7 септември 2016 г.

Пътят към Храма, или Теодора Димова като романист

Безспорните качества на Теодора Димова като белетрист се проявяват в романите ѝ „Емине” (2001), „Майките” (2005), „Адриана” (2007), „Марма, Мариам” (2010), „Влакът за Емаус” (2013). И в прозата на авторката (както в драматургията ѝ) тематиката е тясно свързана със ситуацията в България днес, с актуалните проблеми на обществото и на личността, с абсолютизирането на секуларизация и последиците от този процес.
Белетристичните книги на Димова са преведени и издадени в редица чужди страни; у нас интересът на публиката и на критиката към нейните романи не е по-малък от този към драматургията ѝ. В своя студия Иван Станков отбелязва по този повод: „... върху романите на Теодора Димова се написаха доста добри оперативни текстове от хора, които не се хващат да пишат за всеки автор. Книгите бяха посрещнати добронамерено, дори възторжено.” (Станков, 2007: 6). Днес всеки, който има желание, време и средства, може да публикува текстовете си; понякога амбицията и платежоспособността на автора – а не талантът му – са от първостепенно значение. Безспорно писателската кариера на Теодора Димова няма общо с този „модел”; не е случайно, че професионализираните критици, които Станков визира, обръщат сериозно внимание на произведенията ѝ веднага след появата им. Романите на Димова, освен с увлекателния си сюжет, се отличават и с начина на повествуване, а и с особения си „педагогизъм”, както и с множеството референции към Светото писание. Нейните прозаически текстове са конструирани „не по правилата”; на места в тях няма категорично разграничаване между репликите на отделните персонажи, не се спазват основни граматически и стилистически правила, зададени от нормите на българския книжовен език (и заради тези особености на повествованията ги смятат за една от проявите на постмодернизма в съвременната българска литература). Заради специфичната си структура, алегоричността и функционализирането на фрагментарността и „хаосното” романите на Димова определено се осъзнават от читатели и интепретатори като нещо ново и провокативно в рамките на родната художествена словесност.
В тези повествования пътят и пътуването присъстват осезаемо и с различни свои лица, в различни смислови роли.