Мирослав Пенков „На изток от Запада”

                     „Кръвта ще ни помогне да прогледнем.“

      „На изток от Запада” е сборник от осем разказа, чиято обединяваща точка се събира в осмислянето на събития от историята, отразили се върху  българската нация. Мотивите засягат борбата за обединение след Освобождението, Балканските войни, Първата световна война, но наред с това и партизанските движения, победата на социализма и  разочарованието от непостигнатото светло бъдеще. Някои от героите превалят бележитата  ’89 -та година, мотаят се след „промяната”, в търсене на своетo място, попадат в сменящите се всяка година правителства и стачки. Но събитията  като част от голямата История не са в основата на разказите, нито пък големите фигури, освен може би Ленин, присъстващ по един гротескно-сатиричен начин.
       На преден план излиза малкият обикновен човек – борецът от четата, а не войводата, който носи истинската обич и желание да помогне за свободата на един народ разделен от границите. Герои биват обикновените хора, които преминават през войните, участват в тях, някои умират, други оцеляват, но по-късно намират смъртта си в партизанските движения. Герои са емигрантите, които напускат родината, не само за да търсят по-добра реализация, но и тези, чийто неугасващ взор по необятното тегли към непознатото и непокореното. Герой е съвременният човек, който копнееше по „промяната”, но в годините след нея не успя да намери своята вярна управа. В резултат на това  той беше и продължава да бъде подвеждан от обещанията на всеки нов Месия – щом му даде тон, подскачащ и скандиращ, тръгва да търси своята голяма правда, без да подозира, че отново се превръща в марионетка на кукловоди, възползващи се от надеждите му. Последното се събира в оптиката на един от главните герои – „момчето с феноменалната памет”. Кражбата на златния кръст от църквата тече успоредно на стачкуващите. Техните скандирания се чуват заглушено, като фон на случката  в църквата, за да излязат отново на преден план в края на разказа, когато същият гений, ще пресъздаде вица за пикаещото момче с „феноменалната памет”, запомнило всеки свой зрител. Оказва се, че кражбата далеч не е най-голямото престъпление, което може да извърши човек. Главните герои в никакъв случай не са глупави, макар и превърнали се в обикновени разбойници. Те имат съзнание за случващите се събития, имат и  историческо съзнание: „А едно време не сме били така. Едно време сме яздели бясно откъм изтока.” (Пенков, 2014, стр.145)

Зорница Гъркова - "Пътят на мравките"

       Още един сборник от поредицата „Нова Проза“. Още една композиция от текстове, които да дадат някаква представа за какво и как пишат младите разказвачи. В произведенията на всеки млад автор се вижда желанието за промяна, стремеж към различното, новото, онова, което да го отличава, същевременно с това и да го утвърждава. И не е случайна употребата на думата „млад“, защото това е различно от „дебютиращ“. Има такива дебюти, които залагат на формули, които ги доближават до класическия български разказ, макар че не е съвсем правилно да се говори за формули, системи, стратегии и прочие, когато става въпрос за литература, тъй като могат да се превърнат в един вид ограничение, което да подведе даден автор и да го подтикне в неправилната посока. Затова по скоро може да се говори за начин на писане, за теми, герои и конструкции на разкази, които да се приемат за база за сравнение и въз основа на сходствата, да се прави връзката с класическия български разказ. Впрочем, тук идва въпросът какво значи „класически разказ“? Кое го прави такъв? Най-общо казано, може да се приеме, че това е правилната сплав между социално-политическата обстановка в конкретния исторически момент и художествената измислица. Нашето съвремие е изпълнено с динамика, което води със себе си богато разнообразие. Съответно, по един напълно естествен начин, се стига до разнообразие в стиловете, до тяхното смесване, до трудности в тяхното определяне и появата на все повече новости, все повече опити за иновации в писането на разкази. И това си личи най-много в младите автори.

         Като един такъв (млад автор), Зорница Гъркова събира едно многообразие от разкази. Книгата започва с посвещение „На чичо ми“, което в такива случаи, обикновено придава малко по-специално отношение. Едно такова посвещение я превръща от материално книжно тяло в дар, който носи в себе си част от душата на авторката.

         За да се види най-добре многообразието на сборника, по-удачният вариант е едно разделно вглеждане в разказите, тъй като ако се избере друг вариант, в който се прави някакъв по-обобщаващ преглед към групи от разкази на базата на техни общи характеристики, може да се стигне до изпускането на някои неща, което впрочем е напълно нормално и естествено да се случи, като се работи в насока ограничаването на подобни липси.