сряда, 27 април 2016 г.

Ина Иванова - "Летящ акордеон"

   Ина Иванова присъства много дейно в литературния живот на Пловдив най-вече. Освен с писането на художествена литература, нейните занимания са свързани и с литературно-критически прегледи на съвременни български книги, както и с участие в събития, сформиращи цялостния облик на българската литература.
         Разказите в този сборник на Ина Иванова са изпълнени със смисъл. Всички детайли от тях са изпипани, всички елементи имат точно място и не бива да се разместват. Това е от онзи тип сборници, които показват и обрисуват света с думи, а разказването, разгръщането на някакъв сюжет, е в по-малка степен застъпено. Иначе казано, динамиката не е толкова ускорена, дава се възможност на читателя да попива посланията от текста. Именно заради това в много от разказите основният смисъл, главната заложба в него, се съдържа в диалога между двамата герои, в самия финал или пък в проследената монологична мисъл на повествователя. Тук е мястото да се отбележи, че авторката не се разпилява с някакъв голям набор от персонажи и в повечето случаи са достатъчни един или двама, които да постигат нужното въздействие и да предадат искания смисъл. Самият й начин на писане я държи много близо до повествованието дори когато е третолично. Така разказаното изглежда много по-лично, искрено и дълбоко. Подходящ пример е един от последните разкази в сборника – „Малки обети“, - който е изпълнен с носталгия, сантиментализъм и мъка по изгубените близки. Смъртта е обградила разказващата героиня. Отнема нейните родители, после дядо й, на чийто гроб тя дава обет да мълчи десет дни в знак на нейната обич. Четящият става свидетел на мислите й, на чувствата, емоциите, спомените по време на един от тези дни. Почти нищо не остава скрито, почти нищо не е пропуснато и наистина се създава впечатление, че четем нечии мисли. Още повече, че присъстват описания на малките телесни болки, които тя усеща – тя, чието име не знаем, но не е и нужно, защото узнаваме едни от най-съкровените й мисли.

петък, 22 април 2016 г.

Деян Енев – „Малката домашна църква”


Деян Енев дели характерната територия на портал Култура наред с имена като Калин Янакиев, Теодора Димова, Тони Николов, като тя (територията) допълнително допринася за неговата изключителна популярност и широк кръг читателска аудитория. Подобно на част от колегите си в портала, ежеседмичните му публикации биват събрани в отделно томче, озаглавено „Малката домашна църква. Съвременни притчи”. Темите, които засяга, също са сходни – Теодора Димова в „Четири вида любов”, година по-късно и в „Ороци” фиксира доста наболели за съвременното общество проблеми от най-различно естество. Енев също се опитва да систематизира част от тях, строго осъжда и диференцира, изказва гласно обществената си позиция, цитирайки дори имената на хора от високите етажи на властта и политическия живот в страната.
Както разказите, така и публицистиката на Енев е пропита с тъга, меланхолия, негативизъм към всичко случващо се тук. Заложен е ангажиментът към религиозното, темата за секуларизацията на света също присъства в текстовете. Отчуждаването от Бога и религиозното е осъдено от автора, но нотка на оптимизъм се открива в случаите, при които се извършва преклонение пред някой светец/икона или се изрича благодарствена молитва за чудо, нечие спасение. Български манастири и легенди около тях са в състояние да събудят интереса и у най-незаинтересования читател, посегнал случайно към книжното тяло.

петък, 15 април 2016 г.

Под линия с Владимир Зарев

Осмислянето на миналото е в началото на историческото повествование. По правило, за исторически книги се считат такива, чиито сюжети са достатъчно отдалечени във времето и към които може да се обърнем от позицията на изтеклото време.  Може ли да се каже, че романът Ви „Разруха” носи белезите на историческия роман, макар да излиза в средата на прехода и да обговаря самия преход?
Владимир Зарев: Всяка хубава, значима книга, която привидно е завинаги съвременна, след определен период от време се превръща в историческа. И обратното, всяка талантливо написана историческа книга носи образи, послания и смисли, които са изцяло съвременни. В това отношение „Разруха“  е напълно съвременен роман, който с годините ще носи все повече белезите и на историческата проза. Не без гордост ще спомена, че в Германия за романа излязоха над 40 отзива и рецензии в най-значимите медии като „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, „Нойе Цюрхер Цайтунг“, „Ди Велт“, „Штерн“, „Дер Щандарт“. Вестник „Берлинер Цайтунг“ написа: „Владимир Зарев е българският Балзак, чийто роман „Разруха“ е повествование за историческия обрат в България, за какъвто германската културна критика все още мечтае. Книгата на Зарев действително превъзхожда  всичко подобно на немски език – от „Обширно поле“ на Гюнтер Грас, до „Нов живот“ на Инго Шулце... Зарев е пълнокръвен епичен автор, незасегнат от /пост/модернистичен скептицизъм. На Балзак напомня и щедростта, с която пилее своя творчески потенциал“. Ще добавя, че „Разруха“ излезе в престижното издателство „Кипенхойер & Вич“ в луксозно издание и с твърди корици, а буквално преди седмица подписах договор – романът ще бъде преиздаден в меки корици!
   И„Разруха“, и „Светове“, и „Орлов мост“ изразяват моето несъгласие със сценария, по който протече толкова мъчителния за българския народ  безкраен преход, с начина по който бе разграбена и обезкръвена България и бе обезсмислен труда на няколко поколения българи, с тайния заговор, по който бе корумпирана и ерозирана имунната система на всяка държавност – съдебната система и полицията, със задкулисния договор, по който нашата посредствена и истерично алчна политическа класа и олигархията превърнаха политиката в бизнес, а държавата в лична собственост.
   Някои „доброжелатели“ ме упрекват, че тези книги са написани веднага след погромните събития, че аз не съм оставил времето да утаи най-важното и определящото в тях. Вярна е  метафората, че отблизо се вижда дървото, а отдалеч цялата гора. Но ако се замислите, ще се съгласите, че отблизо се виждат и прекрасно различават индивидуалните особености на дървото, детайлите, които образуват неговият личен драматизъм, отличителния облик на короната му и нейната неповторимост, тържеството, с което това вече единствено дърво се вплита във вятъра и в сезоните. Да, отдалеч ще видите цялата гора, тя е присъствие и пейзаж, но е лишена от индивидуалност, в перспективата дърветата в нея се сливат и тя заприличва на всяка друга гора.

сряда, 13 април 2016 г.

Под линия с Галин Никифоров

      Знае се, че имената на литературните герои обикновено не се избират случайно. А персонажите в последния Ви роман „Лисицата“ имат прелюбопитни имена. Говоря за тези, които обитават настоящето. С каква цел сте ги мислили така? И мислени ли са специално?

Галин Никифоров: В България живеят хора с всевъзможни имена от всякакви етноси и за мен е удоволствие да ползвам това разнообразие. Само в един мой роман имената бяха нещо повече от имена – в „Къщата на Клоуните”.  Самата книга беше сюреалистична, на границата на реалното и имената на героите трябваше да подсилват странността на историята, нейната особена, почти театрална атмосфера.

      В романа се чува разнообразна музика. Търсено ли е това или се е родило в процеса на писането? Това ли е музиката, която Ви вдъхновява или тя просто обслужва текста?

Г.Н.: Ако трябва да слушам нещо, предпочитам това да е тишината. При мен споменаването на музиката или на името на музиканта просто обслужва текста, прави го по-разнообразен, допълва обстановката и сцените, които изграждам. Иначе харесвам да слушам класически джаз и някои стари парчета от 70-те.

Времето, в което живеем е изключително динамично и всичко се случва много бързо. Бърза храна, бърза литература, бързи връзки, бърз живот и също толкова бърз край. Но Вашите герои са различни, времето за тях тече различно – дори за Виктор, който се стреми да разкрие бързо убийствата. Освен че това обслужва романовото действие, има ли друга причина те да са такива?

Г.Н.: Аз самият съм човек, който живее доста изолирано и животът ми си има друг, по-бавен ритъм, което обикновено се предава и в ритъма на повествованието в романите ми. Да

неделя, 10 април 2016 г.

Евгения Иванова „Фото Стоянович”


          Романът „Фото Стоянович” е опит, не просто да бъде сътворен поредният исторически сюжет, а да се предложи един обективен разказ за историческия ход на събития от времето на Раковски до новата Българска държава. За целта Евгения Иванова избира жанровата категория на документалния роман. Хронологически се споменават всички важни исторически събития – легиите, въстанията, тайните комитети, идеите, чрез които да се постигне свободата и с чия помощ, до постепенното осъзнаване, че сами трябва да се погрижат за нея. Книгата по скоро прилича на историографско четиво. Главите, на които е подразделена, са  маркирани от дълги описателни изречения. Целенасочено липсва художественото в книгата. Опитът на авторката като професионален историк събира в книгата богата колекция от снимкови документи, а отличното познаване на историята води до нов, максимално сгъстен  прочит. Така читателят стои фронтално и има възможност да напасне всички моменти и важни събития на едно общо платно, където ще се пресекат пътищата на най-важните личности за българската история. Ще има възможност да види кои от тях са се познавали лично, кои не са успели да се срещнат, да наблюдава малките им и големи спорове.