Ина Иванова присъства
много дейно в литературния живот на Пловдив най-вече. Освен с писането на
художествена литература, нейните занимания са свързани и с
литературно-критически прегледи на съвременни български книги, както и с
участие в събития, сформиращи цялостния облик на българската литература.
Разказите в този сборник на Ина Иванова
са изпълнени със смисъл. Всички детайли от тях са изпипани, всички елементи
имат точно място и не бива да се разместват. Това е от онзи тип сборници, които
показват и обрисуват света с думи, а разказването, разгръщането на някакъв
сюжет, е в по-малка степен застъпено. Иначе казано, динамиката не е толкова
ускорена, дава се възможност на читателя да попива посланията от текста. Именно
заради това в много от разказите основният смисъл, главната заложба в него, се
съдържа в диалога между двамата герои, в самия финал или пък в проследената
монологична мисъл на повествователя. Тук е мястото да се отбележи, че авторката
не се разпилява с някакъв голям набор от персонажи и в повечето случаи са
достатъчни един или двама, които да постигат нужното въздействие и да предадат
искания смисъл. Самият й начин на писане я държи много близо до повествованието
дори когато е третолично. Така разказаното изглежда много по-лично, искрено и
дълбоко. Подходящ пример е един от последните разкази в сборника – „Малки
обети“, - който е изпълнен с носталгия, сантиментализъм и мъка по изгубените
близки. Смъртта е обградила разказващата героиня. Отнема нейните родители,
после дядо й, на чийто гроб тя дава обет да мълчи десет дни в знак на нейната
обич. Четящият става свидетел на мислите й, на чувствата, емоциите, спомените
по време на един от тези дни. Почти нищо не остава скрито, почти нищо не е
пропуснато и наистина се създава впечатление, че четем нечии мисли. Още повече,
че присъстват описания на малките телесни болки, които тя усеща – тя, чието име
не знаем, но не е и нужно, защото узнаваме едни от най-съкровените й мисли.