сряда, 15 юли 2015 г.

„Различният” образ на майката в постмодерния роман: „Майките” от Теодора Димова



В литературните произведения от по-ранни културно-исторически епохи (както в България, така и в чужбина), образът на майката е представен като съвършено светъл, символ на всичко красиво, добро и благородно. Тя (майката) единствена обича безкористно рожбите си, готова е да даде всичко в името на тяхното благополучие и тази саможертва ясно е отразена в творби от Античността до днес. Постмодерното писане в България като цяло преобръща доста от тенденциите до този момент[1] и освен новостите, които се наблюдават в него в чисто структурна форма, изобилства и от нови идеи, нови погледи върху наглед традиционни и константни проблеми. Един от тези проблеми е образът на майката, който ще бъде разгледан в настоящата разработка, като за целта ще бъде разгледан романа на Теодора Димова – „Майките”. Тезата, която би могла да бъде поставена е, че в съвременния, постмодерен свят, при цялото изобилие на  проблеми от всякакво естество, конфликтите между поколенията могат значително да бъдат изострени и това започва да се отразява и в литературата – идеалистичният образ на майката като „нещо свято” се разколебава и тя започва да се обрисува в една съвсем различна, доста по-мрачна светлина.
В едно традиционно общество, в което преобладават моралът и духовните ценности, майката заема изключително важна роля за цялото семейство. Тя, като представителка на „старото поколение”, има право да изразява мнение, да взима решения, дори да определя съдбата на младите. Още Елин Пелин в „Гераците” показва как след смъртта на баба Марга (най-възрастната жена с голям авторитет), семейството се разпада. Ивайло Петров пък в „Преди да се родя” експлицитно заявява властта на родителите да уредят брака на младите, без да искат тяхното мнение и съгласие. В постмодерния роман, както и в цялостната ситуация на обществото – преминаване от традиционализъм към модерност, тази роля на майката до голяма степен се измества. Нещо повече – в романа на Теодора Димова „Майките”, всички майки са представени чрез най-лошите човешки пороци – като меркантилни, неверни прелюбодейки, алкохолички и прочие. В другия роман на авторката – „Емине” подобен сюжет също присъства, като по този въпрос пише и Елена Борисова в статията си „Проблемът за майчинството и детството в образа на Яна Илинда”: „Отношенията на Яна Илинда с майка й са изградени върху постоянното недоволство на родителя от държанието на своето дете. Теодора Димова до такава степен оголва и радикализира езика, на който контактуват героите й, че той стъписва със своята директност, най-вече защото това е гласът на майката.”[2]. Тя говори и за физическата агресия, която майката проявява след непослушанието на детето. Тази агресия, разбира се, винаги е присъствала под една или друга форма в живота на хората от всички епохи, но никога не се е отдавало такова голямо значение и не е отразявано в литературните произведения. Постмодерният роман по този въпрос внася радикална промяна, говорейки за неща, които до преди това са били премълчавани – съзнателно или не.

Още в първата глава на „Майките”, озаглавена „Андрея”, се наблюдават изключително изострени отношения между майка и дъщеря, вследствие на което дъщерята изрича изключително нецензурни обиди по адрес на тази, която и е дала живот: „Защо Господи даде на другите деца майки, а на мене този парцал, този боклук, поразен от неизлечимата болест на душата си, защо този боклук не успя да се справи с раната в душата си ...?”[3]. Ясно се откроява фактът, че проблемите, съпътстващи живота на въпросната жена, са били прекалено големи и тя не е успяла да се справи с тях, дори в името на своето дете – за децата, по един „традиционен модел”, майката е готова да даде всичко, да жертва себе си в буквален и преносен смисъл, за да спаси рожбата си и да и осигури най-доброто. Тук обаче се заявява точно обратната тенденция, майката се отдава на пороците си, загърбвайки семейството и задълженията. Освен това, в тази първа глава на романа се експлицират и причините за това състояние, като по този въпрос отново пише Елена Борисова: „Само в това семейство проследяваме родословното дърво с едно поколение назад, благодарение на спомените на Христина за починалите й родители. По този начин ставаме свидетели на проблематичното ядро на депресиите й...[4]. Тези проблеми, които сега дават отзвук, отново идват от родителите и семейството на Христина, което се е разпаднало. Андрея я моли да се съвземе, да стане добра и любяща майка, за каквато всяко дете мечтае, но в отговор на това получава нови и нови ругатни. Чрез този пример се показва един нов и различен образ на майката, защото подобни сантиментални моменти както в киното, така и в литературата, завършват със съвсем различна реакция – най-често помирение, любов и изглаждане на противоречията и недоразуменията. Тайната надежда за спасение от страна на бащата също остава напразна, той продължава да се къпе в банята и не се появява, за да прекъсне словата на Христина, които така жестоко се „забиват” в съзнанието на младото момиче.
За липсата на любов в семейството на всички деца от класа, които са призовани на разпит във връзка с убийството във финала на любимата учителка Явора говори и Албена Вачева: „Убийство на учителка, която в продължение на две години е проповядвала любов и е компенсирала липсата й в семействата им ... Парадоксално, но именно любовта към Явора е движещата сила при жестокото убийство.”[5]. Децата (по стечение на обстоятелствата, от един клас, споделящи еднаква съдба) до такава степен са наранени от семействата си, че във всяко друго проявление на любов те намират смисъл за живот и същевременно се страхуват да не я загубят. Изявлението на Явора, че трябва да ги напусне, отключват тази агресия и най-вероятно, както е случаят в главата „Андрея”, това ще окаже влияние и върху бъдещото им развитие.
Следващата глава на романа – „Лия”, от първите и страници изглежда по-различна, защото родителите се стараят да избягват скандалите и конфликтите помежду си, стараейки се по този начин да предпазят дъщеря си от евентуални травми: „А Йордан и Керана по принцип рядко се караха, първо заради Лия, защото в съзнанието на Керана беше абсолютно недопустимо Лия да слуша разправии ...”[6] Безспорен факт е, че детството и юношеството са тези периоди от живота, които формират цялостно личността и изграждат навиците и характера и тази загриженост на майката на пръв поглед се доближава до представата за „святост”, за майка, загърбваща себе си в името на доброто на детето. По-късно обаче тези „илюзии” се разбиват и Керана отново, както и в предната глава на романа показва своите „тъмни страни”. Освен това, не остава скрит от читателя и фактът, че конфликти и в това семейство не липсват – конфликти, които реално присъстват във всяко едно семейство, но то момента не са отразявани в литературата по такъв категоричен начин. Бащата също не е „светец”, той изневерява на съпругата си. Още един момент от параграфа  до известна степен се доближава до традиционната представа за майката, и това е когато бащата споделя, че ще спечели много пари: „Ами толкова пари ... ще изпратим Лия в школата за съвременни танци в Париж!...Ще можем да превърнем тавана горе в кабинет! Да можеш и ти като човек да пишеш... ”[7]. Този пример показва как майката, при възможността за голяма печалба, поставя себе си на заден план и мисли първо за благополучието на близките си – да сбъдне мечтата на Лия да танцува и да подобри условията на труд на съпруга си. Не иска нищо за себе си. В следващия момент обаче, не се застъпва, за да реализира мечтата на дъщеря си (както доста други майки биха направили), а се съгласява с желанието на Йордан да не приеме парите. Тук традиционната представа за майката също се преобръща – в по-предни епохи, тя не е имала право да взема решение, а се е съгласявала изцяло с решенията на съпруга си (респективно на баща си, преди да се омъжи). Сега обаче бащата оставя решението в нейните ръце: „Ти решаваш, произнесе той бавно, като гледаше жена си право в очите”[8]. Лия, като най-малък член на семейството, няма право на избор, но жената (майката) има такъв и това е „различното” в тази глава на романа на Димова.
Един нетрадиционен образ на майката се наблюдава ясно и в следващата глава на романа – „Дана”, където тя (майката) е изоставила семейството, търсейки по-добра професионална среда в чужбина: „Майка и беше заминала на гурбет в Кипър, говореше се, че там се залюбила с някакъв богаташ и две години и половина не се беше връщала.”[9]. Този проблем е актуален много и в ежедневието, хората постоянно напускат родината, за да търсят „по-добро бъдеще”, а клюките не закъсняват – както и в този момент от книгата. Случаят с Дана обаче е малко по-различен, защото майката загърбва най-святото си – семейството, търсейки работа като болногледачка. Семейството не е много стабилно, бащата е „пияница”, който не умее да се погрижи за тяхното благополучие. Дана, дъщерята, в тези условия успява да се изгради като личност и характер, не допуска проблемите в лично отношение да повлияят върху резултатите и в училище. Нещо повече – тя е най-добрата ученичка в класа, на която другите деца помагат финансово заради бедността, в която живее. Тук е възможно да се направи едно малко отклонение и да се обърне поглед към литературата от епохата на Викторианството, в частност романа „Джейн Еър” на Шарлот Бронте. Още в началото му е описана ситуацията, в която е отраснала главната героиня и нейната вуйна (която е майка на братовчедите и) притежава две „лица”, коренно различни. От една страна, тя е любяща майка, грижейки се за децата си, точно както би трябвало да бъде в едно традиционно и модерно общество. Отношението и обаче към малката Джейн, която не и е родна дъщеря, е коренно противоположно на това, което отдава на рожбите си. Тя (Джейн) е обиждана, унижавана, бита от тази жена, която също има деца и ги възпитава, а кулминацията е когато бива заключена в „Червената стая”, за която се говори, че е обитавана от призраци: „Вече ме бяха замъкнали в споменатата от мисис Рийд стая и ме тръшнаха на един стол. Опитах се да скоча като пружина, но ръцете им веднага ме задържаха...”[10]. Чрез този пример ясно се илюстрира как един човек може да притежава две коренно различни „страни”, към едни деца да е мил, любящ и грижовен, а към други – студен, безмилостен, коравосърдечен. Случаят с „Майките” на Теодора Димова е по-различен, тъй като майките в него се намират в едната от двете крайности. И от друга страна, глезените деца придобиват повече отрицателни качества, не могат да се справят с предизвикателствата, които животът ще им поднесе на по-късен етап. Дана – героинята на Димова се намира в сходно положение и тя (подобно на Джейн Еър и липсата на стабилно семейство) съумява да се изгради като характер, да утвърди свои принципи и идеали, които да следва.
Аналог между романа на Теодора Димова и „Джейн Еър” може да се направи и чрез главата „Александър”. От нея става ясно, че една семейна двойка, след установената невъзможност да създадат собствено дете, бащата решава и осиновява такова. И в двата случая, жената е принудена да търпи присъствието на чуждо дете под покрива си. Първите години майката (от романа на Димова) се примирява, старае се да се грижи и за двамата, създава си една илюзия, че е щастлива в брака си. След години, напрежението ескалира, тя не може да понася повече страстта у съпруга и доведения син към футбола: „Не съм футболен състезател! Не съм и няма да бъда! И не мога да бъда! Ти си една мръсна, гадна, долна свиня, с която аз вече двайсет години се опитвам да свикна...”[11]. Тук, освен обикновените семейни проблеми, които са неизбежни в едно семейство с дългогодишен брак, ескалацията на напрежението се проявява чрез жаргонизмите и вулгаризмите. Безсилна вече да се справя със ситуацията, майката решава да сложи край на всичко, изоставяйки както „сина”, който е отгледала, така и съпруга си. В една обикновена житейска ситуация, при развод, всеки от двамата родители се старае да получи родителските права в съда и борбата по този въпрос е особено тежка. Тук „различността” при майката се проявява именно в тази ситуация. Въпреки, че не му е родител в биологичен смисъл, тя все пак е гледала и възпитавала това дете в продължение на дълги години и едно изказване от тип „майната ви на сина ти и на теб” е неестествено. Жената решава да възвърне до някаква степен живота си преди брака, отново да флиртува с мъже, да ходи по купони. Това явление днес като цяло може би е рядко срещано, но Димова именно с него решава за завърши главата от книгата си. След напускането на Марина, двамата сякаш не забелязват отсъствието и и нищо в обстановката около тях не се променя: „А Алекс и Петър продължаваха да лежат на леглото, тихи, смълчани, отпуснати, с очи, впити един в друг, облети в светлината на деня, с необичайното, взаимно спокойствие, което ги беше обзело, след като Марина затвори, или по-точно блъсна вратата...”[12]. Самата авторка описва ситуацията като необичайна, защото след такова дълго съвместно съжителство, би било нормално раздялата да е по-тежка и трогателна за всички. Човешките чувства до такава степен са изстинали, че раздялата е единствената възможност за освобождаване. По този въпрос и Дияна Иванова пише, че „Вселенската самота на децата няма нужда от окраски. Родителите им не са чак толкова лоши - просто са неосъществени и нещастни. Виновни? Не знам.”[13] – именно това неосъществено щастие, за което мечтае всеки, сключващ брак, отключва накрая редицата от събития, които в някои случаи може да доведе до фатален край. Главата „Никола” от своя страна изобразява доста често срещаната практика родната майка да бъде заместена от друг, страничен човек – в случая готвачката Женя. Парите и материалното състояние изместват фокуса на същината на майчинството и тези „богаташи” смятат, че са изпълнили родителския си дълг, плащайки на някой друг да гледа децата им. От друга страна, особено в традиционното общество също се среща практиката майка да кара дъщеря си да направи аборт, ако е забременяла извънбрачно. Така е и в „Никола” от романа на Димова, дъщерята отказва да се подложи на интевренцията, вследствие на което е заклеймена от обществото. С този пример може да се заключи, че образът на майката най-много се доближава до „традиционния”, макар и доста условно именно в нея. Във финала и ясно е откроена сцената на блудство и разврат, при това пред погледа на непълнолетното дете. Възрастните си устройват забава по доста нетрадиционен начин, и това до голяма степен повлиява на психиката на Никола – те не знаят, че той ги наблюдава, но и не правят и някакви опити да се скрият от евентуалната проява на „воайорство”. Разчитат единствено на това, че детето си е „легнало и заспало”.
Последната глава на романа на Димова – „Калина” може би пречупва традиционния образ на майката като „светица” най-силно и е най-разтърсваща. В нея са намесени жени от три поколения – дъщерята Калина, нейната майка и баба. Майката на Калина – Петя страда от няколко тежки заболявания, вследствие на което получава пенсия на инвалидност. Първата проява на майчинска незаинтересованост към страданията на околните е сцената в сладкарницата. Въпреки многобройните молби да не консумира храна, съдържаща захар, за да не се влоши здравословното и състояние, тя прави точно обратното – поръчва си смъртоносна доза лакомства: „Сия я изгледа недоумяващо и възкликна пред келнера: как така и ти ще ядеш крем-карамел! На теб ти е абсолютно забранено! Петя само стрелнала майка си с поглед и отсякла: значи искаме не два, а три крем-карамела, чувате ли, три!”[14]. Тук се наблюдава и известна доза егоизъм в постъпката. Вместо да облекчи тревогите на двете жени, с които живее, Петя я засилва. Майчинските чувства са потънали някъде дълбоко в нея и подобно на протагонистите от предходните глави, тя започва да мисли само за себе си – тук под формата на чревоугодничество. Изходът е ясен и предсказуем, тя колабира и това внася нови тревоги в душите на Сия и Калина. Не без значение е и следващия ход на събитията, в който при поредната депресия на Петя относно болестите и, Сия не прави опит да я успокои, а напротив – чрез словестни атаки я кара да страда повече. Дори прибягва до обидни квалификации, стараейки се да я мотивира към промяна: „Знаеш ли, Петя, надвесила се Сия над дъщеря си, ти си просто един бездънен егоист ... Веднъж не помисли за Калина или за мен...”[15]. Тази незагриженост особено се проявява във финала на главата, когато Сия заболява тежко след предателството на студентките-наемателки. Петя не прави нищо, за да облекчи страданията на близките си, оставя всичките грижи в ръцете на малолетната Калина. Не изпитва загриженост към нищо, дори се опитва да прогони жената, която в трудния момент им подава ръка – Явора. Сия е единствената, която желае чуждото благополучие, дори когато е „пред прага на смъртта”, прикована на легло и обездвижена от инсулта. И в това си състояние тя запазва образа на майка – светица, всячески се старае да не показва пред Калина страданията, които е принудена на търпи. Парадоксалното е, че една жена – Явора, която все още не е семейна и няма собствени деца, оказва огромно влияние върху живота и развитието на своите възпитаници. Те я обикват повече от собствените си родители и разчитат на нея в трудните моменти, а тя им отвръща със същото. Главата „Калина” завършва с „хепи енд” благодарение именно на Явора. И при намерението и да ги напусне, за да пътува, страхът до такава степен завладява съучениците, че те посягат на живота и.
Романът „Майките” на Теодора Димова е изпълнен с всякакви емоции, страсти, междуличностни отношения. Всеки един от протагонистите в него изживява своя собствена, лична драма, която по някакъв начин оказва влияние върху околните, и това не остава незабелязано от широката публика. Режисьорът Стилиян Петров създава спектакъла „Невинните”, базирайки се точно на този роман: „Иначе казано, в представлението ‛Невинните“ на Стилиян Петров по романа на Теодора Димова ‛Майките“ става дума за драматично самотните виновни. За тях, и родители, и деца, които страдат в желанието да бъдат обичани, но които никого не обичат. Те дори не се сещат да питат ‛Чия е вината?“[16]. Този пример ясно показва, че в съвременния, постмодерен свят, човешките чувства и отношения охладняват, хората се отдалечават едни от други. Дори майките, които традиционно се почитат като светици, са представени в една негативна страна, в която властва първичното и егоистичното. „Майките” може да се приема както като опит за отразяване на суровата действителност, така и да даде един урок на бъдещите поколения за това какво би се случило, ако се отчуждим от най-близките си хора и започнем да мислим единствено за себе си, за своите собствени моментни страсти и удоволствия.






[1] Особеностите на постмодерния роман бяха обособени по време на лекционния курс „Съвременна българска проза – ІІ част” от доц. д-р Татяна Ичевска
[2] Борисова, Елена. Проблемът за майчинството и детството в образа на Яна Илинда. В: Литературен вестник. - ISSN 1310-9561. - Год. 20, бр. 25 (6-12 юли 2011), с. 7
[3] Димова, Теодора. Майките. ИК Сиела. София, 2006. С. 9
[4] Борисова, Елена. Агресия и жертвоприношение в романа "Майките" на Теодора Димова. В: Езиков свят. - ISSN 1312-0484. - Т. 9, бр. 2 (2011), с. 278
[5] Вачева, Албена. Жените: интимно пространство и социална легитимност [в романа "Майките" от Теодора Димова] В: Годишник на Филологическия факултет. - ISSN 1312-0492. - 6 (2008), с. 249
[6] Димова, Теодора. Майките. ИК Сиела. София, 2006. С. 41
[7] Димова, Теодора. Майките. ИК Сиела. София, 2006. С. 50
[8] Пак там, с. 53
[9] Пак там, с. 62
[10] Бронте, Шарлот. Джейн Еър. В: Шарлот Бронте. Джейн Еър. Емили Бронте. Брулени хълмове. НК. София, 1978. Ел. Вариант, последен достъп на 28.06.2015г. от Chitanka: http://chitanka.info/text/9057/0
[11] Димова, Теодора. Майките. ИК Сиела. София, 2006. С. 98
[12] Димова, Теодора. Майките. ИК Сиела. София, 2006. С. 101
[13] Иванова, Дияна. „Майките” от Теодора Димова. Последен достъп на 28.6.2015 г. от Liternet: http://liternet.bg/publish4/divanova/majkite.htm
[14] Димова, Теодора. Майките. ИК Сиела. София, 2006. С. 158
[15] Пак там, с. 161
[16] Дечева, Виолета.  Самотните виновни / Спектакълът "Невинните" по романа на Теодора Димова "Майките" в Театър 199, режисьор Стилиян Петров. - В: Култура. - ISSN 0861-1408. - L, 43 (8 дек. 2006), с. 4

Няма коментари:

Публикуване на коментар