петък, 31 юли 2015 г.

Езикът в света на романа „Ангелски езици“ като основен структурен и смислопораждащ елемент и темата за човешката положеност в езика


Автор: Боряна Безова


Избраният за разглеждане казус е романът на Димитър Динев „Ангелски езици“ и по-конкретно проблематиката, която още заглавието категорично посочва – езикът като основен структурен и смислопораждащ елемент в романа, както и темата за човешката положеност в езика.
            Авторът е един от най-успешните писатели българи, които творят в чужбина. Името му се нарежда сред имена като Илия Троянов, Сибиле Левичаров,Евелина Ламбрева-Йекер, Капка Касабова, Ружа Лазарова, Мирослав Пенков, Николай Гроздински и др. Това са все имена на български писатели емигранти, напуснали страната ни след 1990 г.. Книгите им са написани на чужд език и са предназначени преди всичко за чужда публика. У нас се появяват в превод, направен от друг човек. Визирам заглавия като: „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“; „Защото говорехме немски“; „Мавзолей“; „Органът на мълчанието“; „На изток от Запада“ и др. Основната тема във всички тези творби е България от времето на комунизма от фокуса на личното преживяване, или както Милена Кирова се изразява тези книги предлагат „комунизъм за продан“. Тя асоциира това явление с българската народна приказка „Сливи за смет“ и твърди, че то е доста компактно в хронологическо отношение. Обхваща едно десетилетие от първото издание на „Ангелски езици“ през 2003г. до „Вундеркинд“, която излиза на български към края на 2013г. Това явление има „епизодичен характер и прилича на вълна“, пише още Кирова. (Кирова, 2014). Най-голям пробив в темата определено прави романът на Димитър Динев „Ангелски езици“. Сред вероятните причини за успеха на книгата се крие фактът, че след 2000 г. в Германия се заражда особен интерес към темата за България в общоевропейски контекст. Освен книгите на Динев, Троянов и Левичаров в този период излизат и творби на немски автори; това са популярни романи като онези на Ханс Вахенхузен и Карл Май, които превръщат България в подходящ екзотичен декор за своя сюжет и, както Милена Кирова се изразява, „обличат в българска принадлежност част от своя художествен персонаж“. (Кирова, 2014).
            Димитър Динев емигрира от България в началото на 90-те и  живее във Виена, град, който е един от основните топоси в романа му, редом с Пловдив. Той  пише на немски, а произведенията му, какъвто е и романът „Ангелски езици“, веднъж постигнали успех в немскоезична среда, впоследствие са превеждани и издавани на български.
            „Engelszungen” е първият му роман, който, както вече бе отбелязано, е публикуван в Австрия през 2003 година. С впечатляващ успех романът става повод за повторно издание, както и за поредица преводи. В България излиза през 2006 г. със заглавие „Ангелски езици“
             Освен темата за тоталитарна България още самото заглавие на романа , както вече споменах, подсказва другата основната проблематика в творбата – темата за човешката положеност в езика, неумолимата зависимост на човека от езика. Самото понятие „език“, заложено още в заглавието, в целия роман има огромна символна натовареност, притежава изключително богат конотативен ореол. То е сложно вплетено в цялата текстова мрежа и се проявява на различни нива, предизвиквайки разнородни асоциации. То намира най-ярък израз в описанията на героите и в представянето на житейските им съдби. Думата език е неделима съставка на повествователната тъкан. В целия роман с нея се обяснява почти всеки акт на героите, всяко тяхно поведение, всяка тяхна мисъл.

неделя, 26 юли 2015 г.

Христо Карастоянов - "Името"



Една от най-големите загадки на ХХ век е свързана с руското царско семейство Романови и по-специално съдбата на най-малката дъщеря на император Николай ІІ Романов – Анастасия. Името и е познато на почти всеки, а спекулациите относно това какво се е случило в нощта на убийството – 17.07.1918 са многобройни. Една от хипотезите е, че княгинята е оцеляла и продължила да живее с различна самоличност в друга страна. Тази идея стои и в основата на романа на Христо Карастоянов – „Името”, с подзаглавие „роман хроника”. Сам по себе си, романът излиза през 2012 година, ИК „Жанет 45”[1] и благодарение на него, авторът печели награда „Хеликон” за съответната година. Разказва за съдбата на оцелялата и настанила се в България руска княгиня. Приела различно, немско и доста респектиращо име, тя (Анастасия) се установява в малко, самотно, но китно българско селце и благодарение на уменията и качествата, придобила по време на „предишния си живот” – с богатото си семейство, приятели, икономи, гувернантки и т.н., успява да се интегрира и да стане част от новото общество. Преподава уроци по чужди езици на местните момичета, но не живее с парите от тази си дейност – незнайно как, всеки месец пристига значителна сума, която покрива разходите и. Заглавието на романа на Карастоянов като цяло остава в голямата си степен енигматично и е необходимо да се прочете целият роман, за да се разбере от читателя за неговия смисъл и избор. От друга страна, постмодерното писане и тук ясно се наблюдава, в целия роман има хаос, ентропия, ретроспекции, неизяснени докрай неща и факти. Той (романът) няма претенция да бъде приет за достоверен източник на историческа информация, възможно е авторът да е доразработил фабулата, излъчена по време на предаването „Ясновидци” през 2009 година[2] - за това как принцесата се е заселила тук под друго име (Елеонора) и е изумявала непрекъснато своите съседи с познанията и привичките си, които въпреки усилията, не е съумявала да скрие напълно. Що се отнася до имената и действията, те са изцяло адекватни в пространствено – времевия континиум на романа. Подзаглавието „роман-хроника” също е адекватно, проследен е животът на Анастасия след злополучната нощ на 1918-та година. Както и в други романи на Карастоянов, и в този се наблюдават цели пасажи на чужд език (предимно руски), със съответната липса на превод (напр. на стр. 10). Интересно е да се отбележи, че определени действия в повествованието са повторени няколко пъти – дали за обем на творбата или за да се наблегне повече на тях – по този въпрос най-вероятно може да се изкаже самият автор. Книгата е разделена на общо VІІ глави, последната от които – и най-кратка – обобщава цялостната идея: „Но затуй пък ги беше надживяла. Беше ги надживяла. Тя, Анастасия Николаевна Романова, ги беше надживяла.

„Песенни корелации и градска фонова среда” – из „432 херца” на Недялко Славов

„Нед, това е само в главите ни! Да си го видял в природата? Един цвят да забранява на друг цвят? Зеленото да се подчинява на червеното? Или един звук да забранява на друг звук? Разруши тоя свят на забрани, това са човешки окови!  Само така ще напишеш голямата си музика.”[1]



           Световната литература  притежава богат списък от имена на книги, чиито автори създават поредица от антиутопични светове – проекция на една възможна  въображаема историческа реализация обговаряща опитите за „социално инжинерство” и универсализиране на човешката единица. Известни още като романи-предупреждения, значението на този тип литература се реализира в отрицателно оценъчен план на утопията. С други думи, разкриват опакото на един „идеален” обществен строй на всеобщо равенство и благоденствие, какъвто ни предлага Томас Мор в „Утопия”, например. Строй, който е осмислен като пълна деперсонализация и подчинение, от страна на човека, на „огромната обществена машина”.

ПРОБЛЕМЪТ ЗА (СЕБЕ)ОСЪЗНАВАНЕТО В КНИГАТА „ТРУДНИЯТ НАЧИН” НА ХРИСТО РАЯНОВ

                                                            Автор: Надежда Спасова 


В днешно време младото поколение все по-често е определяно като „нечетящо” и все по-откъснато от духовното преживяване, свързано с книгите. Но ето, че на българската литературна сцена се появява група от млади автори, част от които е и Христо Раянов. Въпреки всички условности, които съпътстват една дебютна книга, сборникът с разкази „Трудният начин” се оказва заявка за сериозен ангажимент към българската литература. Творбите на младия писател предизвикват интерес и любопитство, примесени с удовлетворението, което носи всяка прочетена страница от тях.
Сборникът се състои от седем разказа, които поставят въпроси и разглеждат проблеми, свързани с екзистенцията. Както гласи частта от анотацията на самата книга: „Героите правят своите неуверени крачки сред плашещите обстоятелства и коварните капани на реалността.” Всекидневието крие своите тайни и предава уроците си по начин, който обединява героите от разказите и той е труден. Времето, в което се развиват действията в различните разкази е всеобхватно.  Това не са случки само от съвремието, а и от историята. Авторът сякаш е искал да покаже как терзанията, страданията и уроците, които получават субектите, си приличат, само годините са отминали, поколенията са се сменили, но има устойчиви неща като: себеосъзнаването, самотата, любовта, завистта, приятелството и предателството, които се превръщат в главни мотиви на разглеждания сборник. Миналото рефлектира върху живота на персонажите. Те трябва да го преосмислят, осъзнавайки, че бъдещето ги очаква…

сряда, 22 юли 2015 г.

Людмил Тодоров - "Разглобено лято"

„На кого е нужна истината?“

     В структурно отношение тази книга е съставена от пет части, които съдържат в себе си определен брой глави. Така, проследяването живота на героите се превръща сякаш в сглобяване на парчета, за да се съгради целостта на книгата. Всеки от героите има добре изградена своя идентичност, своя същност, като нейното развитие във времето се проследява последователно в повествованието. Все пак могат да се определят като главни Калина и Георги, а всички останали, с техните си истории, са в периферията и присъстват като разклонения в животите на основните действащи лица. Още в началото има прехвърляне от един епизод от живота на Георги в друг, което има за цел да създаде свръзка със споменати хора, появяващи се в събитията. Създава се усещането, че историята е някак разхвърлена, разпадната, но с нейното развитие, тя се подрежда и сглобява.
       Една от основните теми, застъпени в книгата, е тази за рушащата сила на истината, за последствията от нейното разкриване.
     „Истината разглобява всичко, до което се докосне и не се интересува кой ще го сглоби.“
     Повествователят дори задава въпроси, търсейки смисъла от нея:
     „И дали не е за предпочитане да живееш в измислен сюжет, отколкото в истински? Каква е ползата от истината, щом в нея няма внушаващ сюжет?“
     Изглежда сякаш тя е разрушаващия елемент, който прави целия сюжет разпаднат и постепенно се гради покрай въпросите около нея и покрай любовта. Тя е движещата градивна сила. На много места тя е представена по един симпатичен и насмешлив начин, който приляга на предварително зададената чрез заглавието обвързаност с лятото.

петък, 17 юли 2015 г.

АПАРАТ - Васил Георгиев




            Васил Георгиев е роден в София през 1975г. Завършва право в Софийски университет „Св. Климент Охридски” през 2001 и защитава докторска дисертация в областта на правото на Европейския съюз през 2008. Дебютната му книга е сборникът с разкази „Будистки плаж”(„Жанет45”, Пловдив, 2008). Следват сборниците „Уличник” („Ciela”, София, 2010) и „Деград” („Ciela”, София, 2011). През 2013 излиза първият му роман – „Апарат”.
            Авторът си поставя нелеката задача да обговори в своя роман антиутопия ключови проблеми за съвременното общество. Проблеми, за чието съществуване до голяма степен сме наясно, но които не осъзнавамe или отказваме да осъзнаем, тъй като това ще ни постави tete a tete с тях. Свободата и истината, комерсиализирането на изконните ценности, потребителското ни общество, манипулиращатата система на управление и марионетният принцип на съществуване, който превръща човека в апарат. Програмирано същество, което е обречено да се подчинява на необходимостите си или ако трябва да бъдем по-точни на това, което му е внушено като необходимо. Човек-бурмичка, чийто консуматорски апетит трябва да се поддържа, за да работи иначе добре смазаната машина на държавния „апарат”. Това е част от проблематиката, която разработва романът. Разбира се тук стои и основният проблем за началото на края на света. Или какво ще се случи с човечеството, когато ресурсите, с които разполагаме и по-конкретно петролът бъдат изчерпани. Друг съществен акцент на този текст е как идеите се превръщат в идеологии. И защо новата структура, носител на чиито идеи е един от главните герои се оказва огледало на това срещу, което се опълчва.

сряда, 15 юли 2015 г.

„Тихото слънце” Петър Денчев

„Тихото слънце” на Петър Денчев излиза със заявката – роман експеримент. Не би било грешка ако кажем, че литературният процес, като цяло, е един експеримент. Напредването в областта на литературната теория и полагането на художествените текстове в жанрови и поджанрови парадигми, като резултат от работата на изследователите, е само еднин малък сегмент от особеностите на този процес. Все повече художественото изкуство изпитва необходимост да играе с жанровете и да надхвърля техните граници. От началото на двадесети век модерната литература започва да търси нови форми за отразяването на действителността и усещането за несъответствията във взаимоотношенията между личността и обществото. Противопоставят се „търсенето на смисъл с усещането, че всичко е зловеща игра в един непонятен, чужд свят.” [1] Познатият похват на епическия разказ се оказва не достатъчно ефективен като внушение. Усеща се необходимостта от нов изказ, който да провокира съвременната мисъл.
           Като сравнително ново явление от края на деветнадесети и началото на двадесети век се оказва антиутопията. Не е случайно, че се появява в епохата на индустриалната революция, когато техническият прогрес и науката търпят възход. Жанрът представлява  социален модел на идеалното общество, в което всички са равни, но в своята същност пародира това общество, като внушава обезличаването на единиците. По този начин свободата е сведена до ограничен избор, този който е наложил тоталитарният модел. Романът на Петър Денчев ни заварва в едно демократично общество, което е схванато като  зловредно, а езикът - голямата заблуда на времето, защото поражда множество смисли, а от там и относителност в истината: : „Отсега нататък никой няма да задава повече безсмислени въпроси. Няма да има гласове, езици и безсмислени терзания. Чистотата на мисълта и истината ще направят живота толкова лек, че благодарение на промяната ние ще изкореним всички недъзи.”[2] Новият ред, който изграждат „революционерите”, начело с бащата на човека, чийто глас проследяваме, се нарича Общество на истината. В програмата си то прокламира омъртвяването на езика като средство за комуникация,  измисля нови знаци, които да заместят азбуката, а истината се свежда до нейната универсалност.

„Различният” образ на майката в постмодерния роман: „Майките” от Теодора Димова



В литературните произведения от по-ранни културно-исторически епохи (както в България, така и в чужбина), образът на майката е представен като съвършено светъл, символ на всичко красиво, добро и благородно. Тя (майката) единствена обича безкористно рожбите си, готова е да даде всичко в името на тяхното благополучие и тази саможертва ясно е отразена в творби от Античността до днес. Постмодерното писане в България като цяло преобръща доста от тенденциите до този момент[1] и освен новостите, които се наблюдават в него в чисто структурна форма, изобилства и от нови идеи, нови погледи върху наглед традиционни и константни проблеми. Един от тези проблеми е образът на майката, който ще бъде разгледан в настоящата разработка, като за целта ще бъде разгледан романа на Теодора Димова – „Майките”. Тезата, която би могла да бъде поставена е, че в съвременния, постмодерен свят, при цялото изобилие на  проблеми от всякакво естество, конфликтите между поколенията могат значително да бъдат изострени и това започва да се отразява и в литературата – идеалистичният образ на майката като „нещо свято” се разколебава и тя започва да се обрисува в една съвсем различна, доста по-мрачна светлина.
В едно традиционно общество, в което преобладават моралът и духовните ценности, майката заема изключително важна роля за цялото семейство. Тя, като представителка на „старото поколение”, има право да изразява мнение, да взима решения, дори да определя съдбата на младите. Още Елин Пелин в „Гераците” показва как след смъртта на баба Марга (най-възрастната жена с голям авторитет), семейството се разпада. Ивайло Петров пък в „Преди да се родя” експлицитно заявява властта на родителите да уредят брака на младите, без да искат тяхното мнение и съгласие. В постмодерния роман, както и в цялостната ситуация на обществото – преминаване от традиционализъм към модерност, тази роля на майката до голяма степен се измества. Нещо повече – в романа на Теодора Димова „Майките”, всички майки са представени чрез най-лошите човешки пороци – като меркантилни, неверни прелюбодейки, алкохолички и прочие. В другия роман на авторката – „Емине” подобен сюжет също присъства, като по този въпрос пише и Елена Борисова в статията си „Проблемът за майчинството и детството в образа на Яна Илинда”: „Отношенията на Яна Илинда с майка й са изградени върху постоянното недоволство на родителя от държанието на своето дете. Теодора Димова до такава степен оголва и радикализира езика, на който контактуват героите й, че той стъписва със своята директност, най-вече защото това е гласът на майката.”[2]. Тя говори и за физическата агресия, която майката проявява след непослушанието на детето. Тази агресия, разбира се, винаги е присъствала под една или друга форма в живота на хората от всички епохи, но никога не се е отдавало такова голямо значение и не е отразявано в литературните произведения. Постмодерният роман по този въпрос внася радикална промяна, говорейки за неща, които до преди това са били премълчавани – съзнателно или не.

вторник, 14 юли 2015 г.

Веселин Стоянов - Моделът и неговият художник



Събитията в романа „Моделът и неговият художник” на Веселин Стоянов се развиват в първата четвърт на ХХ век – 1921 година и в хода на сюжета му могат да бъдат открити прилики с други романи от българската литература – „Поручик Бенц” на Димитър Димов, „Железният светилник” на Талев. Важно е да се отбележи (по текста на Владимир Янев), че идеята за романа е взета от мълва в Казанлък за връзка между Иван Милев и Анна, историята е действителна, както и персонажите. Романът е „модерен от класически тип” – съдържа в себе си както белези на класическата проза, така и на постмодерната. Акцент се поставя върху трагическите противоречия на човешкото.
В началото е описана сцената, в която художникът Иван Милев е поканен на обяд у богаташите Орозови. Всички мъже, които се запознаят с Анна, неизбежно се влюбват в нея – тя, подобно на Елена от „Поручик Бенц” е фатална жена. Буров, богатият банкер също не остава по-назад в това отношение. Анна  демонстрира афинитет към чужбина и живот извън границите на родината, поръчва на художника да я нарисува гола. Преживяла е много трагедии в живота си, загубва родителите си, майка и умира на 28 годишна възраст при раждане на четвъртото дете. Води се дискусия за същността на историята и Орозов и Буров казват, че „тя е еднаква, само хората са различни”. За Буров, парите са абсолютната власт. Друг мъж, победен от красотата на Анна е Алберто ди Матео – запознават се в клуба, в който членуват. Нетипичните отношения между съпрузи, заклели се във вечна вярност един на друг се открива, когато става ясно, че Орозов има склонност да посещава проститутки. От своя страна, съпругата не остава по-назад, започва все по-често да посещава художника и между тях пламва страст. Носи му дузина ризи като подарък, говорят за живота, за кръвта, спермата, което е доста нестандартно – подобни теми (за спермата например) започват да се разискват на доста късен етап, в постмодерните романи. Иван е рисувал много голи жени, откакто е станал художник и молбата на Анна не го учудва. В хода на работата, те флиртуват помежду си, а клюките за честите посещения на жената в ателието не закъсняват.

четвъртък, 9 юли 2015 г.

Веселин Стоянов - "Аутопсия на тялото"

Романът „Аутопсия на тялото” на Веселин Стоянов като цяло разглежда библейския сюжет, свързан с разпъването на Христовото тяло. Интересното е, че погледът на автора е малко по-различен и той се опитва да внесе известен хаос, типичен за постмодерните романи. В началото се описва как „тялото”, носено от носачи, наети от Йосиф, се поставя на „голия хълм”. Христос, назоваван от Стоянов с името Йешуа, е екзекутиран от Римляните и с това започва текстът, а после се появява ретроспекцията. Кайафа, комуто се пада задължението да извърши екзекуцията, изпитва угризения на съвестта, неспокоен е, сънят му е нарушен. Освен това, той е и доста болнав, което може да се тълкува като един вид карма за извършените от него убийства. В романа, Веселин Стоянов уточнява, че Пилат е заповядал Йешуа да бъде екзекутиран, защото е „водач на секта”. Самият Пилат пък от своя страна държи на това да бъде богат и почитан, иска да му бъде донесена „скъпа пурпурна тога”, която е символ на власт. Намесва се и един друг познат сюжет от старогръцката литература – Йосиф отива да поиска тялото, за да го погребе. В „Антигона” на Софокъл подобен сюжет също се наблюдава. Особената жестокост ясно се откроява в романа, особено когато се уточнява, че смъртта на кръста трябва да настъпи колкото се може по-бавно, за да може жертвата да се мъчи максимално. Пилат също изпитва удоволствие от човешката болка и страдание и като цяло се вижда едно противопоставяне между добро и зло – чрез образите на протагонистите Пилат и Йосиф. Тезата, че богатството и охолния живот спомагат за това личността да деградира също намира подкрепа в романа. Пилат е от „богата фамилия”, увлича се по военното дело, встъпва в брак с Клавдия. Стреми се към разкош и не се колебае да премахне всеки, който застане на пътя му. Много са привържениците на идеята, че в древен Рим, развратът и хомосексуализмът са били широко разпространени. За това пишат и автори от епохата, като Петроний, а Веселин Стоянов също споменава, че Клавдия, в изблик на гняв е заявила експлицитно съмненията си относно сексуалната ориентация на Пилат. Слуховете се разпространяват бързо, Йешуа има способността на изцелява, при това безплатно. Той не говори срещу Рим, а срещу самите „идеи”. Библейският сюжет за възкресението на Лазар също присъства в романа. В отговор на твърденията, че Йешуа е с божествен произход, Пилат отвръща, че ако това наистина е така, той (Йешуа) ще възкръсне, а самият Пилат ще спре да сече монети с неговия лик. Годината, в която действията се развиват е 4174 – по еврейското летоброене.

четвъртък, 2 юли 2015 г.

Владимир Зарев „Разруха”

             


      С романа „Разруха” Владимир Зарев ни насочва към един „кратък отрязък от българската историчност”[1],  какъвто би трябвало да представлява Преходът.  Познат на читателската аудитория от трилогията „Битието”, „Изходът”, „Законът”, Зарев показва майсторство на епик, разгръщайки богатство от образи и картини, на фона на големи исторически събития.  Всеизвестно правило е, че за да се пише  и оцени ходът на историята е необходимо да се отече време, в което да се отцедят  изводите от произтеклите събития и натрупали мъдрите поуки да  продължим историческия ход.
         Владимир Зарев изгражда книгата чрез структурата „роман в романа”. Едната линия проследява живота на писателя Мартин Сестримски, а другата – на неговия главен герой в книгата, която пише – бизнесменът Боян Тилев. Двата повествователни плана авторът пресича от общи герои и ситуации, но общите точки не са еднакво изживени и осмислени, сякаш, за да ни покаже една от своите философии, че: ,„всичко случило се, колкото и обикновено да е то, може да се разкаже – а то означава да се смени – по стотици начини. Съдържащите думи не го предават точно... те само го заместват.” Зарев вплита моменти от автобиографичния разказ на Мартин Сестримски в битието на героите от книгата, която пише. В действителност в живота на Сестримски съществува човек, който носи името Боян Тилев. Това е негов приятел от университета, който в зората на демокрацията „изведнъж и неясно как” се превърнал в овластен и богат човек. Неговата помощ Мартин ще потърси и срещу учудването от неочакваното посещение от страна на бизнесмена, авторът ще каже „дошъл съм да се продам”. Мартин Сестрисмки наистина се среща със своя състудент и той се превръща в негов основен герой в романа, чийто образ често ще се припокрива с този на своя писател, но не в материалното си положение, а по-скоро в разрухата и пустотата, която ги сполетява.