„Езерното момче“

 Съдбата на другия

  „Душата му бе по-слаба от книгите и мечтите,

за да може да им се противопостави.”

            Целите на настоящият текст се свеждат до обговарянето на повестта и обглеждането и в контекста на настоящето. Разглеждане на основните проблемни ядра в идеен и естетически план и евентуалното прокарване на мостове между «Езерното момче», «Бариерата» и «Белият гущер» с цел коментар на този своеобразен литературен «триптих».

Концентрираме се върху късния Вежинов и по-конкретно върху повестта му «Езерното момче». Текстът се появява през 1979г. Предшестван е от повестите «Бариерата» и «Белият гущер», които определено носят успех на своя автор. Павел Вежинов е сред първите наши писатели, които се обръщат към фантастиката. Още през 60-те години той пише «Сините пеперуди» и «Моят пръв ден». Но късните му повести акцентират на морално-психологическите проблеми в обществото. Желанието на човека да се развива и да покорява нови върхове води всъщност до отдалечаването му от човешкостта. Именно това се случва в повестта «Белият гущер». А в другите две повести естествените интелект и свобода са погубени от рациума на обществото, което отхвърля всичко, което не се вмества в представите му за нормално, за допустимо. Научно доказано е, че човек използва сравнително малка част от капацитета на мозъка си. Има множество и разнообразни проучвания за това, че използването на мозъка по-интензивно би довело до «срив в системата» по чисто биологични причини. Възниква въпросът дали това е така и дали героите на Павел Вежинов не са хуманоиди, които са се развили индивидуално, различно от общия поток, достигайки до по-високо ниво в своята еволюция. Всичко това са само идеи, които бихме искали да разгърнем в хипотеза. И ако трябва да бъдем по-точни, дали Доротея («Бариерата») и момчето от езерото са отклонени от психологическото си развитие индивиди или са развили се преждевременно хора, които «нормалният» свят отхвърля. В тази хипотеза Неси («Белият гущер») е изключен, защото неговата поява и съдба са предопределени от научните експерименти на баща му. Докато Доротея и Валентин са или грешка на природата, или неин шедьовър. Дори бихме добавила, че носят нещо божествено в себе си. И способността за летеж, и връщането от смъртта са символ на не-земното. 

Тук бихме искали да цитираме Светлозар Игов, който определя по интересен начин

Владимир Зарев „Лето 1850”

„...нощем като остана под разжареното висине, като се спусна в кладенеца на тъмата и отпия глътка прецедна дунавска вода, то отново ми става гордо и страшно. Закопнявам да се върна в Раковишката обител, на камбанарията високо да се възкача, да откъсна с осакатените си ръце езика на камбаната и да заблъскам глава в ечащата й твърд, сам да се превърна в език и слово, в звук, що се носи из годините, що е горчивата ни памет, а и бъдеще...” (Зарев, 1988, стр.267)

     

        Владимир Зарев издава „Лето 1850” през 1988г, когато вече е публикувал „Битието” (1978) и „Изходът” (1983) – две книги от известната му трилогия. Като утвърден епически разказвач, авторът следва да навлезе в историческия роман – жанр, чиито рамки изискват особена съсредоточеност в историческите процеси, оставяйки на по-заден план личните истории на героите.

        С един поглед към развитието на българския исторически роман, ще забележим неговата чувствителна поява, а и потребност, през време на национални катастрофи, каквито българския народ несъмнено преживява в своята нова история. Един от първите изследователи на историческия роман Г.Цанев забелязва, че като категория в европейската литература, той се появява  началото на 19 век, а неговия разцвет се дължи на редица исторически фактори като Френската революция, разрушаването на феодалния строй, Наполеоновите войни, развитието на капитализма, а в славянските страни, развитието му се свързва с националното възраждане и борбата против чуждо робство. За Боян Ничев „типологическият релеф на българския роман” е разположен върху три исторически върха на народния живот-Априлската епопея 1976, Септемврийското въстание 1923 и Девети септември 1944г. Безспорно Септемврийското въстание е един от големите конфликти в живота на българския народ, обработващ мотива за братоубийството, дотогава той познава врага качо чуждия поробител. Събитията от ’23 и ’25 година бележат повишена романова активност, а Георги Цанев заговорва за „щурм на романа”. Според изследователите развитието на жанра не достига до големи дълбочини, за разлика от ’40-те и ’50-те – годините на епическа вълна. Изобщо връзката на романа като жанр с историята е взаимообусловена: „Историческият роман отразява определен ръст на народното съзнание и затова засилването или отслабването на интереса към жанра е барометър за смосъзнание.  Интересът към историческото четиво особено нараства след национални поражения и трудни изпитания. Така е било у нас след Първата световна война и през 30-те години, а по-късно и след Втората световна война и преживяното от фашизма.  Писателят често търси отговор на проблемите на своето време и в миналото, обръща се към събития и герои от историята, които в някаква степен кореспондират с тенденциите на неговото време. Миналата реалност е утаена, успокоена и съдържа в голяма степен обобщеност. Осмислянето на миналото е в началото на историческото повествование.” (Пенчев, 2006, стр.7)

Надежда Дерменджиева - "Без упойка"

Черният сборник (Поредица „Нова проза“)

         „Без упойка“ също е част от поредицата на университетското издателство „Св. Климент Охридски“ – „Нова проза“. Поредица, която сякаш все още не е изплувала на повърхността, за да бъде забелязана от повече четящи, но чийто млади автори предизвикват интерес със своето творчество. Несъмнено могат да се открият доста прилики в писането им, но тази работа разглежда конкретно книгата на Надежда Дерменджиева – „Без упойка“. И веднага си личи, че оформлението на корицата е подобно на останалите сборници от поредицата, но тук цветовете са само бяло и черно.

         Първото изречение винаги прави впечатление при започването на книга. В първият разказ („Happy End”) то е леко провокативно и интересно. Разказвачът сам описва външния си вид и сам си го харесва и хвали през целия разказ. Създава се впечатлението, че е някоя „кифла“, но настъпва повратен момент и става ясно, че това е гей, който се опитва да бъде жена. Обратът настъпва, когато се появява друг герой, чието име остава неназовано, който сваля булото на заблудата от мислите на читателя. Този герой ясно изразява негативното си отношение спрямо гейовете, което може да даде повод за размисъл, относно възприемането на различията. Авторката напълно умишлено води в посока към едни очаквания, когато ненадейно разяснява как всъщност стоят нещата.

         Много силна роля изиграва вторият разказ в книгата – „Склопяване“. Под линия е обяснено, че това всъщност значи „Завъртане и сливане на равнини“. В този разказ (а и като цяло в този сборник) фигурата на бащата е представена в отрицателен план. Той е обект на разочарование, омраза, ненавист. Превръща се в дивак, в животно, в отвратително и гнусно чудовище, в „застояла пикня“. Сцените, които са описани с неговото участие, са брутални, трудни за възприемане от някои читатели навярно, но пък са представени изключително смело, директно и категорично. Усещат се истински, затова вероятността да докоснат по-дълбоко читателя е огромна.

         Черното и бялото от корицата вече добиват смисъл чрез този втори текст. Нещо повече, те започват своето сливане, за да оформят грозните картини, които без съмнение са част от действителността, съставен елемент от света на хората. Надежда Дерменджиева без никакво колебание „праска“ още една тема, която да стегне възприемателя, за да го държи нащрек.

         Майката от своя страна е големият липсващ тук. Тя е в друга държава, мъртва или просто избягала, а иначе така необходима на героинята.

         „И после усетих цялата му тежест върху себе си и своята тежест и тежестта на света и после усетих болка болка болка неговата болка моята болка къде си майко защо трябваше да ме оставяш усетих и твоята болка напред назад напред назад стегни колана стегни го за да умра боли ме разкъсвам се вътрешно разкъсваш ме мразя те мразя баща си мразя те мразя те мръсен изрод искам да умреш копеле боли боли тежиш ми искам да умра стегни колана ставаш още по-тежък върху мен и още по-бързо напред назад напред назад навътре навън навътре навън и последен силен тласък и мрак мрак мрак болка ужасна болка неизлечима болка незабравима болка непоносима“ (Дерменджиева, 2013, стр. 16)

Стоян Ненов - "Острови"

Поредица „Нова проза“

    Самото стечение на обстоятелствата, устройството на света и въобще животът, постоянно води до възникването на нещо ново, неговото израстване и затвърждаване и неговото вехнене, изхабяване. За връзката на литературата с действителността е ясно, затова е нормално и процесите в нея да са също такива. Стоян Ненов е автор, който дебютира със сборника с разкази „Острови“ и е от онази вълна млади писатели, завършили магистърската програма „Литература – творческо писане“, които сега се представят на четящата общественост. По принцип, за самите текстове подобни детайли от живота на автора нямат особено значение, но разглобявайки тази книга, вглеждайки се в нейните структурни елементи, все пак е хубаво да се вземе предвид и това или най-малкото да се спомене, за да се знае от читателите.

         Прозата в „Острови“ е проза, която търси и преоткрива света. Показва го през погледа на млад автор, прокарващ действителността и собствения си свят през фантазията и въображението си. Има разкази, които са, както в първо лице единствено число, така и третолични, а има и такъв, в който двата типа повествование се вплитат, но за него ще стане дума впоследствие. Много важен обаче за един сборник е първият, защото той подхваща читателя, подготвя го и го настройва на някаква честота. Затова важна е ролята при подредбата на разказите още при подготовката за печатането на книгата. Тук първият носи заглавието „Il mostro” и веднага прави впечатление, че не е на български, което дава своите насоки за размисъл, като главният герой (Марко Боничи) е катерач италианец, а мястото на действието е в Алпите. Изрази като: „да прави гадни и тъпи неща“; „да се пребие като куче“; „копелета“; „цървиланковци“, говорят за една свобода и дори спокойствие у автора. Показател за смелостта и самочувствието му в начина на изразяване. Повествованието е третолично. Всевиждащият разказвач не се отделя от главния герой дори при падането му от скалата и летежа към смъртта. Точно в този момент, авторът подхожда и с доза хумор, описвайки мислите на героя като интервю, протичащо с ясната представа, че смъртта е съвсем близо. Показатели пък за самата смърт има достатъчно, още преди нейното случване. Като се тръгне от риска в самата професия на катерач, лошото предчувствие на Марко преди изкачването, подробното описание на това последно изкачване, за разлика от предишните. Към тези показатели може да се добави и разкъсаната структура на разказа. Той започва със събуждането на героя, след което се описва накратко катераческата му кариера и се стигне до това фатално изкачване. И въпреки моментните проблясъци на надежда, изглеждащи на читателя, а и на героя, като сламка за удавник, смъртта настъпва, при това по един брутален и грозен начин, разказан със спокойствие и хладнокръвие. Все пак финалът може да се приеме за положителен, включвайки мистериозния и дори леко фантастичен елемент.

         Интерес събужда разказът „Под колелата“. Той е в Аз-форма и започва като обяснение към читателя за това какво представлява писателската професия. Това начало съдържа в себе си една интимност, която премахва бариерата между писателя и читателя. Светът на автора става достъпен, той кани читателя да надзърне в него, за да види и да го убеди в замисъла си. Така по-лесно се създава нагласата, че събитията са достоверни. Всичко това се разбива на пух и прах, когато става ясно, че разказващият носи името „г-н Ейнфах“, а в събитията се намесват реални исторически личности като Левски и Раковски. Така, започващият реалистично и открито разказ, постепенно се извърта и приключва по един фантастичен, дори налудничав, начин, подобно на сън, сякаш за да докаже твърдението от началото, че писателите несъмнено са луди.

Неслучилият се образователен роман – „Елените”

Автор: Теодора Кашилска

     Романът „Елените” излиза 1998 г. изпод перото на утвърдилия се като литературен историк и критик Светлозар Игов. Възникването на замисъла за романа авторът свързва с един свой спомен:  „Седях в едно крайбрежно заведение на морето в очакване на случаен превоз, защото не ми се ходеше пеша в още горещия ден до града. Тогава забелязах камиона с покрита с брезент каросерия, какъвто е описан в романа и ми хрумна, че мога тайно да се метна на него и да скоча незабелязан в града на някой светофар. Но - за разлика от героя - не го направих” (Игов 2014). Така започва романът – със скока на един млад мъж в неизвестното.

     В центъра на творбата е главният герой, момче, което изживява прехода между юношеството и зрелостта си. Навлизането му в суровия свят се осъществява чрез редица приключения и препятствия, най-често свързани с пътувания и любовни трепети. Основният въпрос, който се поставя в романа, е възможно ли е безпроблемното съществуването на младия човек, успял да изгради и съхрани в себе си морални ценности, в краевековното десетилетие на XX век у нас. Съдейки по романа на Игов, това се превръща в неосъществима цел, защото младостта и идеалите не съжителстват с низките страсти и пошлостта на времето. Героят се превръща в жертва на света, който го заобикаля.

     Творбата на Игов притежава някои от характерните белези на образователния роман, който се развива през XVII – XIX век в Западна Европа. Проблемен център в този тип романи е младостта, която „в модерния социум  присъства като специфично маркирана идеологема” (Протохристова 2008: 113). Капиталистическата система на модерността разрушава връзките между поколенията и младият човек в романите е принуден да опознава света около себе си сам. Адаптирането му към колектива е свързано с преминаване през редица изпитания, които имат за цел оформянето на неговия светоглед и характер. Героят на Игов се доближава до типа персонаж, характерен за образователния роман. Младежът е загубил родителите си, и то във важен период от живота си – преди кандидатстването си в университет, събитие, което обикновено се свързва с нов етап от развитието на младия човек. Пред прага на същинския живот момчето се оказва съвсем само, изправено пред предизвикателствата на времето.