Милен
Налбантов е краевед, историк, писател, артист и активен самодеец. Това е
известно най-вече на четящите и нечетящите около Велинград и Пазарджик.
Широката читателска аудитория може би не го познава, а от хората, занимаващи се
по-сериозно с литература, като в това число прибавям и писателите, малцина са
тези, които го знаят и са чели нещо от него. Но
това е абсолютно нормално. Книгите на Шана, както му казват, се печатат в
единствената печатница във Велинград, а разпространението става от ръка на
ръка, с помощта на собственици на магазини, с помощта на читалищата и т.н. Като
говорим за напълно скромен тираж от петдесет, сто или двеста бройки в добрия
случай. За всеки писател е ясно, че не е лесно да отделиш собствени пари или да
намериш дарители, когато искаш да ти отпечатат книжката. Но защо казвам това?
В
подобна ситуация като Шана са много писатели в България. За тях обаче много
рядко се говори, поне с такова впечатление съм останал. Някак не им се дава
шанс от списания, предавания и сайтове да ги видят хората, да узнаят за съществуването
им, да ги прочетат. А дори и да не харесат книгите им, пак е нещо. Няма
гаранция, че в някое село или малко градче не се крие талант, който е на нивото
на изявените имена и заслужава също толкова възможност. Или трябва да изчакаме
той да умре и по някаква случайност след време да се появят произведенията му и
да съжалим, че е трябвало да мине много време, за да го открием? Дали обаче не
са виновни те самите, че остават скрити? Или пък всичко са просто добре
измислени и провеждани мениджърски игри, които вече тотално превърнаха
литературата в бизнес?
