неделя, 27 март 2016 г.

Галин Никифоров - "Лисицата"

Добавете надпис


Последният роман на Галин Никифоров е смесица от мистика и философия, реалност и фантазно. Разгърнал действието върху няколко времеви оси, авторът изгражда един интересен и много любопитен сюжет, който развежда читателя из исторически епохи и места, като действието преминава през различни локации на два континента. Двата основни персонажа в романа са натоварени с множество общочовешки и екзистенциални кризи, като пътя на всеки от тях поотделно, а също така и общият им път, е белязан със знака на обречения. Онзи, чиято душа страда и не намира покой, но не след смъртта, а  приживе. Всеки персонаж носи своите дълбоки рани и белезите от тях като персонален кръст, всеки от тях отъпква пътя към собствената си Голгота, за да се пречисти и прероди в нов човек, за да намери покой душата му.
В структурно отношение романът е изграден от пролог, девет глави и епилог, има
рамкирана структура. Действието започва и свършва на едно и също място с разлика от няколко века. Прави впечатление, че при назоваването на топосите в началото на всяка от главите се посочва само държавата, евентуално някаква област, и година. Конкретното населено място е обозначено просто с буква. Изключение прави само 4 глава, където ясно е посочено, че действието се развива във Флоренция – 16 век.
 Началото на историята се полага в Килкени, Ирландия, в първата година на четиринайстото

събота, 12 март 2016 г.

"Обича ме, не те обича" - сборникът с разкази на издателство "Сиела"

Този сборник с шестнадесет разказа на издателство „Сиела“ тръгва с интересна заявка. На гърба на книгата нейният съставител Захари Карабашлиев изказва желанието си тя да се превърне в отражение на новата българска литература. Той споделя също, че в края на миналата година (2015) е поканил „някои от най-интересните български автори“ да напишат разказ на любовна тема. Премиерата на този сборник е февруари 2016 година. Вижда се, че в рамките на няколко месеца са написани шестнадесет разказа, обработени са, подредени са, въобще – минати са всички процедури преди и след печатането на една книга. Излишно е да казвам, че за българските стандарти това си е спринтьорско представяне, още повече, че авторът не е само един. Но нека не се забравя все пак, че това са „някои от най-интересните български автори“. Навярно за редовно четящата общественост, повечето (а може и всички) автори са известни. Заедно с темата на произведенията, книгата обещава да се превърне в успешен продукт.
                Наличието на много автори и предварителното задаване на темата на разказите им, насочва фокуса към техния стил, към сюжета и предразполага читателя да очаква изненадата до някаква степен, да очаква смайващи любовни истории. Една такава тема обаче неминуемо крие риска от възникването на дискусии и спорове, тъй като разбиранията за „разказ на любовна тема“ и въобще за това какво представлява любовта, могат и със сигурност ще се разминават. Друг е въпросът дали това не е и една от целите на тази книга – да създаде дискусия. Още повече, че Карабашлиев твърди, че това е „сборник, посветен на любовта във всичките ѝ измерения“. Твърдение, което идва малко крайно, защото ако ще се разпределя любовта като чувство, като явление, като усещане, като споделена емоция между двама, като химичен и биологичен процес в шестнадесет измерения, то това би било крайно недостатъчно. Все пак, макар и много условно, на базата на развръзката в историите, на настроенията, на внушенията, които носят, разказите могат да бъдат групирани на такива, в които любовта е неслучила се, невъзможна, трагична или възпрепятствана от нещо („365 дни любов“, „Без изменение“, „Запалката“ и др.), такива, в които любовта успява да пребъде или се създава впечатлението, че ще се случи („Nothing else matters”, „Фосили“, „Aqua Alta”, „Три секунди“, „Лагерта“) и такива разкази, в които любовта е застъпена по малко по-различен и, така да се каже, неромантичен начин и алкохолът е на особена почит („По-висок от мене“, „Първото и най-важно нещо, което човек трябва да прави, когато се дави, това е да държи главата си над водата“).

сряда, 2 март 2016 г.

Под линия с Деян Енев


 Как ви се вижда състоянието на българския кратък разказ?
Д.Е.: Съвременните български разказвачи живеят в среда, която е осветена от труда на писатели, създали световни образци в жанра – Елин Пелин и Йовков, Хайтов и Радичков. И това неминуемо ги окриля. Така че аз не изпитвам никакви притеснения за живота на българския кратък разказ. В момента представители на всички поколения издават добри и много добри сборници с разкази, което е в подкрепа на думите ми. Аз ще обърна внимание само на няколко имена: Николай Фенерски, Калин Терзийски, отец Николай Петков, Бистра Величкова, Надежда Дерменджиева, Бойка Асиова, Пламен Тушков. Нещо повече – три гранддами на поезията ни, Федя Филкова, Мирела Иванова и Силвия Чолева също публикуваха запомнящи се сборници с разкази.

Като че ли напоследък издателствата залагат на все повече български писатели. Но дават ли те (издателствата) достатъчно шансове на млади и неизвестни автори да пробият, т.е. не е ли само привидна тази възможност, за да им издадат книгите (плащайки си или не), а рекламата и разпространението да останат леко тромави или това е отговорност, която трябва да поеме (или плати) самият автор?
Д.Е.: Това наистина е проблем. Аз самият предложих на „Сиела” дебютния сборник на Бистра Величкова „Малка, мръсна и тъжна”  и те го отхвърлиха. Предложих им втория сборник с разкази на Пламен Тушков „Караманци”, но чак когато прибягнах и до подкрепата на Калин Терзийски, книгата на Тушков излезе в „Сиела”. За да ми се каже напоследък, че книгата му не се продавала. А че вътре има пронизителни, разтърсващи разкази, това не е важно. Ами тогава да издаваме тоалетна хартия, тя ще се продава най-добре. Големите издателства се плашат като от огън от неизвестните имена. Но не всички могат да са Иво Сиромахов, всяка вечер да са на екран, нали така? В крайна сметка сборникът на Бистра Величкова излезе в „Рива” и взе наградата за дебют „Южна пролет”. Какво да говорим повече.

В този ред на мисли, не се ли оформя център от група автори, които да диктуват темпото, така да се каже, а всичко в периферията да си остане там?
Д.Е.: Прав си. В провинцията излизат прекрасни книги, за които почти никой не научава, на някои от тях попадам най-случайно. Аз самият съм заринат с ръкописи, с молба от авторите им да превърна книгата им във втора „Калуня-каля”. Не ги питам, разбира се, готови ли са да чакат 25 години.