четвъртък, 26 май 2016 г.

От манастира към книгопечатането – историята на Яков Крайков

                                   
 Книгата на Силвия Томова попълва прзнини в литературната традиция на българския исторически роман и отваря нови полета за тълкуване делото на  един от първите български печатари. Малко познат на читателската аудитория, и като име, и като дело, Яков Крайков изплува от дълбините на историята, за да покори с необикновената си съдба на просвещенски деятел, живял два века преди Паисий. Белязан още в детството си от съдбоносна любов към книгите, след години той ще получи правото със собствен издателски монограм да печата, разпространява и продава по земите на българи и сърби. Известни са  четири  негови книги, две от които издава с помощта на Йероним Загурович. В предисловията на някои от тях, печатарят оставя малко  сведения за себе си. Самият Яков Крайков припознава за свое родно място местността Камена река (Кюстендилско), след това работи като преписвач в Осоговския манастир, а през 1566-та година го заварваме във Венеция като издател – сигурно доказателство за това е първата му книга с молитви „Часослов”, по-късно издава в съдружие „Псалтир” (1569), „Молитвеник” (1570) и отново сам  - сб. „Различни потреби” (1572).
        През XVI век Венеция се превръща в най-големия европейски център на книгопечатането. Основна причина е изключителната търговска мощ, която запазва за града-държава  статута на главна морска сила в Средиземноморието. Собственото производство на хартия и пазарната ориентация на печатната продукция, следващи нуждите на потреблението, също са сред причините за просперитета на книгопечатането. Още тогава се извършва силна комерсиализация на книгата, което я превръща в търговски артикул.Например защото всеки посегнал към този занаят трябва да притежава свой напълно оригинален набор от букви, което наистина струва доста.

събота, 21 май 2016 г.

Под линия със Стоян Ненов

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Стоян Ненов, автор на сборника с разкази "Острови" (УИ "Св. Климент Охридски")


Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?
         С.Н.: Преди години, когато дойде време да завършвам Българска филология, вече бях започнал да пиша усилено и посещавах свободно избираемите часове по творческо писане на Ани Илков. Там научих за магистърската програма и се записах в нея, не виждах по-логично продължение на образованието си. Имахме много енергия, пишеше ни се и участието в тази магистратура вещаеше една интересна и смислена година.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?
         С.Н.: Разбира се. Най-малкото, това беше една работилница, където младите ни мозъци бяха ангажирани интензивно с проблемите на творческия процес. Много приятна среда. Противно на хорските представи, в часовете се даваха много малко директни съвети за писане. По-голямата част беше едно насочване и изграждане на визия за писането на литература като цяло. Не бих говорил за влияние, там направо се градяха основи за по-късна работа.

събота, 14 май 2016 г.

Под линия със Зорница Гъркова

 През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Зорница Гъркова, автор на сборника с разкази "Пътят на мравките" (УИ "Св. Климент Охридски")




Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?
З.Г.: Дълги години писах поезия, с няколко несмели опита в прозата - предимно есеистични, но и чисто художествени. След 2007 г. по лични причини се затвърди решението ми да пиша проза. Поинтересувах се дали и какви програми по творческо писане има в България /това беше свързано главно с натиска и писателската среда, в която щях да попадна/. И се оказах права. Такъв тип програма разчита на творческото, но е и академично ориентирана. Имах късмета да попадна сред интересни хора, в среда, която естествено тласка напред идеите и писането.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?
З.Г.: На този въпрос частично отговорих в предишния. За мен програмата беше много ценна и неведнъж съм го споделяла в разговори с приятели, колеги и преподаватели. Тя наистина дава естествен тласък и битуване в среда от хора с близки или същите литературни вкусове и интереси. Лекционният и практически курс се допълват в добър баланс, а всеки студент има възможност да защити с различни текстове, включително и критически. Оказа влияние върху писането ми, голямо, дотолкова, доколкото успях да видя мястото и темите си. Намерих се.

 Все повече се срещат трудности в определянето на стиловете, стига се до смесването им, търсят се сякаш и нови подходи към текстовете, нов поглед към историите, които предлагат. Смятате ли, че литературата се е изчерпила откъм теми и формули и постоянно вече се стига до едно припокриване и повтаряне на такива, понякога и умишлено, ако мине?

събота, 7 май 2016 г.

Под линия с Александър Христов

     През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Александър Христов, автор на сборника с разкази "Следобеди, които..." (УИ "Св. Климент Охридски", 2012)



 Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?
А.Х.: Магистърската програма „Литература – творческо писане” беше за мен логичното продължение на бакалавърската ми степен. Завършил съм българска филология и исках да продължа в тази посока. Единственото ми колебание беше дали да не запиша литературознание, но привлече ме свободата, която предлагаше творческото писане, и не останах разочарован.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?
А.Х.: Имаше смисъл, най-малкото защото станах част от поредицата „Нова поезия и проза”. Освен това прекарах една изключително интересна и забавна година. Влиянието върху писането оказва всичко, дори и една разходка до пазара. Магистратурата ми даде възможност да чета много, да пиша относително редовно и, най-важното, всеки ден да се срещам с хора, преподаватели и колеги, с които да говорим за литература. Един курс по творческото писане не може да те научи да пишеш, но може да ти помогне да решиш дали наистина искаш да се занимаваш с това, или не.

неделя, 1 май 2016 г.

Под линия с Ина Иванова

Имате сериозни впечатления за литературната ситуация в България. Как Ви се вижда положението в областта на разказа?
И.И.: Вярвам в бъдещето на разказа. Даже имам аргументи. Ние живеем бързо и сме затрупани с информация. Разказът е онзи кратък, жилав жанр, който ни потапя в нечия история бързо. И ни оставя „въздух”, за да я допълним с личните си преживявания.
Разказ може да се чете в автобуса, в кафенето или докато чакате приятел. Изобщо – навсякъде.
И макар че за по-престижен се приема романа, бих искала да напомня, че големите световни литературни списания обръщат специално внимание на по-кратките жанрове. Сп. „Ню Йоркър” е „създало” литературната репутация на Селинджър, например.

Работата на българските критици в последно време предизвиква  все повече въпроси като че ли. Адекватно ли действа българската критика според Вас и трябва ли тя да е основния фактор, който да бъде отговорен за качеството на литературата, която излиза?
И.И.: Оперативната критика е нужна, защото тя би трябвало да проследява тенденциите. Да ги регистрира и легализира.
Не разбирам защо у нас „критика” се свързва с оценъчност и все отнякъде ще изскочи самолюбив автор и ще побърза се почувства „критикуван” и неразбран.
Иначе – в момента по-скоро имаме литературни (хвалебствени) анонси. Истинската аргументирана критика срещам основно в сп. „Страница”. Бих искала това да се промени. То ще повлияе и върху престижа на институцията.

Пловдивските писатели все повече затвърждават статута си на основно звено от цялостния облик на литературата ни. Смятате ли, че има нещо по-специфично в писането им, което е отличително за тях спрямо останалите и ако да, какво е то според Вас?
И.И.: Хм. Труден въпрос. Ако трябва да съм съвсем конкретна, бих казала, че начинът, по който „правят” текстовете си Антон Баев, Александър Секулов и Недялко Славов е отличим. Те владеят метафоричното, символно, архетипно говорене. В този смисъл – да! – можем да говорим за „пловдивски” гласове. За с(т)илна българска литература от автори, живеещи в Пловдив.