Не е ново за
българската литература добри книги и автори да останат недооценени, да не
получат нужното внимание от читатели и критици. Вярно е, че сме свидетели на
период, в който пишещите са доста голям брой, но това не бива да бъде
извинение, защото можем да допуснем грешки от миналото и сами да заровим в
пясъка книги, които трябва ясно да се открояват по рафтовете.
„Аврамови
хроники“ на Стефка Венчева е именно такава книга. Тя излиза през 2015г. и е
сред номинираните за награда „Хеликон“. Носител тогава става Недялко Славов с
романа „432 херца“, а годината може да се приеме като силна за родната ни
литература, заради появата на някои наистина добри книги, сред които и „Една и
съща река“ на Здравка Евтимова, спечелила наградата „Роман на годината“. „Аврамови
хроники“ остава недооценена обаче и не заради наградите, а защото и тогава, и
сега, две години след нейната поява, не получава нужното внимание, което според мен заслужава като признание за своите качества.
Ако
трябва да се даде пример за исторически роман, който да се вписва във всички
разбирания за такъв, то „Аврамови хроники“ е сред най-точните примери. Също
така, това е една много съдържателна, дълбока книга, която може да бъде
разглеждана на много пластове и от различни ракурси. Тръгва от историята на
еврейското семейство Прайс, което се разделя след нападенията на Германия над
Полша през 1939г. и част от тях попадат в село Аврамови колиби, където се
развива действието в романа. Богатата и пъстра персонажна система се допълва от
жители на селото, преселници, минувачи и други различни образи, създаващи
усещането за пълнота на картината и достоверност на разказаното. Според
написаното на гърба на книгата, описаните времена и случки са реални. Заедно с
това, книгата представлява и вид историческа карта. Отделните части, освен че
повечето са озаглавени с имената на персонажите, следват хронологическа
последователност, която е маркирана и прокарва читателите през историческите
събития, случили се във времето, което обхваща романът – 1939г.-2014г.