понеделник, 7 август 2017 г.

Стефка Венчева - "Аврамови хроники"

         Не е ново за българската литература добри книги и автори да останат недооценени, да не получат нужното внимание от читатели и критици. Вярно е, че сме свидетели на период, в който пишещите са доста голям брой, но това не бива да бъде извинение, защото можем да допуснем грешки от миналото и сами да заровим в пясъка книги, които трябва ясно да се открояват по рафтовете.
         „Аврамови хроники“ на Стефка Венчева е именно такава книга. Тя излиза през 2015г. и е сред номинираните за награда „Хеликон“. Носител тогава става Недялко Славов с романа „432 херца“, а годината може да се приеме като силна за родната ни литература, заради появата на някои наистина добри книги, сред които и „Една и съща река“ на Здравка Евтимова, спечелила наградата „Роман на годината“. „Аврамови хроники“ остава недооценена обаче и не заради наградите, а защото и тогава, и сега, две години след нейната поява, не получава нужното внимание, което според мен заслужава като признание за своите качества.
         Ако трябва да се даде пример за исторически роман, който да се вписва във всички разбирания за такъв, то „Аврамови хроники“ е сред най-точните примери. Също така, това е една много съдържателна, дълбока книга, която може да бъде разглеждана на много пластове и от различни ракурси. Тръгва от историята на еврейското семейство Прайс, което се разделя след нападенията на Германия над Полша през 1939г. и част от тях попадат в село Аврамови колиби, където се развива действието в романа. Богатата и пъстра персонажна система се допълва от жители на селото, преселници, минувачи и други различни образи, създаващи усещането за пълнота на картината и достоверност на разказаното. Според написаното на гърба на книгата, описаните времена и случки са реални. Заедно с това, книгата представлява и вид историческа карта. Отделните части, освен че повечето са озаглавени с имената на персонажите, следват хронологическа последователност, която е маркирана и прокарва читателите през историческите събития, случили се във времето, което обхваща романът – 1939г.-2014г.

вторник, 1 август 2017 г.

Под линия с Ирина Папанчева

Ирина Папанчева е родена в гр. Бургас. Завършва паралелка с литературен профил в СEУ „Св. св. Кирил и Методий“, магистратура по „Славянска филология – Чешки език и литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и по „Европейска интеграция и развитие – Европейска политика и социална интеграция“ в Свободния фламандски университет в Брюксел (Vrije Universiteit Brussel).                                     Професионалният й опит включва работа като журналист, редактор, преводач, заместник-кмет на Столична община, правозащитник в българския и европейския неправителствен сектор. В момента работи като Мениджър европейско застъпничество към Фондация Лумос в Брюксел.                  
Автор на детската илюстрована книжка „Аз заеквам“ (ИК „Сиела“, 2005), на повестта „Почти интимно“ (ИК „Кронос“, 2007 г.) и на романите „Анабел“ (ИК „Жанет 45“, 2010 г.), „Перо от пеликан“ (ИК „Жанет 45“, 2013 г.) и „Тя, островът“ (КК „Труд“, 2017 г.). Награда на участниците в конкурса „Южна пролет – 2008“ за повестта „Почти интимно“. “Анабел“ е сред трите номинирани книги в конкурса на Фондация „Елизабет Костова“ и издателство Open Letter Books в Университета в Рочестър за Съвременен български роман (2014).
„Перо от пеликан“ е издадена на английски (Pelican Feather, 2015), френски (Plume de pélican, 2016) и предстои да излезе на арабски.
В своята книга Изкуството на романа Милан Кундера казва, че роман, който не открива дотогава непозната истина за живота е неморален, и че единственият морал на романа може да бъде познанието. Съгласна ли сте с подобна формулировка?

Ирина Папанчева: Милан Кундера е един от любимите ми писатели. Четох с химикал в ръка „Изкуството на романа“ преди години, но съм забравила тази формулировка. Добре казано, но нима има непозната истина за живота? Бих го перефразирала: истината на автора за живота и оригиналното й поднасяне. Виждам моралът на романа в споделяне на личното авторово познание, в честността на автора към себе си...и към читателите.

И в този ред на мисли, каква трябва да бъде според Вас литературата днес? Комерсиална и масова или елитарна? И има ли това някакво значение? А отношение към качеството и?

И.П.: Литературата трябва да отразява авторовите търсения -  естетически, философски, социални - да бъде правдива, да има дълбочина, многопластовост и автентичност. Потенциалът на една книга да достигне широк кръг читатели не означава, че тя няма литературни достойнства, че й липсва качество. Днес това, което прави една творба продаваема често е не толкова качеството й обаче, а маркетингът ок