Странстването, пътешествията – в разнообразни смислови роли, изобразителни
решения и функции – присъстват в произведенията на словесното изкуство от
всички епохи. Като
анализират семантизациите на пътя и пътуването в творбите от далечното и
по-близкото минало, съвременните изследователи стигат до пълноценно разбиране
на световъзприемането и традициите, на мисленето и въображението, моделирани от
и моделиращи съответните култури.
За странствания се разказва още в Античността, в
геометричната епоха (VІІІ в.
пр. н. е), в най-старите запазени писмени
паметници – Омировите „Илиада”,
„Одисея”, „Батрахомиомахия”. Съзнанието, което те документират, свързва
пътуването с авантюристичния импулс у човека, с поривите на младостта, също с
проявите на доблестта и със защитата на честта, както и с желанието за
завръщане у дома след изпълнение на дълга.
Именно във/чрез пътуването героят
изгражда своята личност; то нерядко оказва влияние върху съдбата и на другите лица в представяната история.
Словесните произведения тогава не се съхраняват на материален носител,
единственият начин за възпроизвеждането им е устният – така, благодарение на
рапсодите (съшивачките на песни) според някои изследователи, въпросните
произведения постоянно се видоизменят, отместват се спрямо първоначалния си
облик. Авторството не е категорично доказано и е вероятно познатите днес
антични творби, приписвани на една личност, в действителност да принадлежат на
друга или на колективен авторски субект.
„Пътят и пътуването са понятия, обрасли с множествени
символични значения, така че литературното им битие далеч не е ограничено в
рамките на произведения, които представят същински пътувания.” (Протохристова,
2008: 172). Едно пътуване може да се разглежда като своеобразна метафора: като
път към Бога, път към успеха, път към падението, път към себе си и т.н. (и
когато се визират подобен тип „странни” пътувания, пак се представя състояние
на активност – човешката воля-устременост към духовен или социален „топос”).
Античната литература е по-скоро ориентирана към същинските
пътувания – тези, които са свързани с инициационни изпитания за младия индивид
или с изкупването на грешки, направени вследствие на глупост или самонадеяност,
или с авантюристичното като тип отношение към живота. Нерядко тези истории за
пътувания илюстрират представите на епохата за отношенията между човешко и
божествено: легендарният Одисей двайсет години странства и отново и отново се
опитва да стигне до дома си, да се завърне при вярната си съпруга, но постоянно
е възпрепятстван от Посейдон; в „Аброком и Антия” на Ксенофонт Ефески двамата
неопитни влюбени, пътувайки, минават през много изпитания, защото са подценили
силата и властта на бог Ерос...
В античните сюжети около пътувания не е изключен и
фантастичният елемент (сам по себе си той е обусловен от представата на
древните за властта на боговете над света на човеците). В „Златното магаре” на
Апулей например (творбата принадлежи на античната римска литература)
странстванията на Луций започват, след като той претърпява метаморфоза и тръгва
да търси цяр, който да му върне предишния облик. Точно чрез това странстване в
образа на магаре, понасяйки всички несгоди, съпровождащи живота на впрегатния
добитък, Луций изкупва грешките на младостта си и получава благоволението на
богинята Изида. Тоест освен като средства за опознаване на света, пътят и
пътуването в Античността се мислят и като осигуряващи пречистване от
греховността.
Пътуването има своето място и в сюжета на античната драма
(не само в античния роман[1]):
в „Едип цар” убийството на Лай се случва точно на (кръсто)път и това отключва
следващите събития; „сработват се” две продуктивни сюжетогенериращи формули –
„престъпление и наказание” и „път и пътуване”.
Средните векове в Западна Европа (те започват през V век с
падането на Западната римска империя) като тип култура, духовност, манталитет
са тясно обвързани с църквата и църковните дела, с теоцентризма. Потребността
от развлечение (на част от обществото) удовлетворяват рицарските романи,
разказващи за подвизите на героите по време на тяхното странстване. „Пътуването
е възможност за духовно извисяване” (Протохристова, 2008: 174), чрез него се
проявяват гордостта и чувството за чест на пътуващите протагонисти. За да бъде
канонизиран за светец, индивидът трябва да премине през множество перипетии,
проверяващи както физическата му сила, така и силата на духа, ума и характера
му. В Средновековието изпитанията се срещат и преодоляват най-вече по време на
път – потвърждава го посвоему и западноевропейската средновековна „житийна
литература”; този тип произведения заявяват своето присъствие и в българската
култура след утвърждаването на писмеността, създадена от братята Кирил и
Методий, като официална писменост на държавата България.
Старобългарската литература се отличава от
западноевропейската средновековна текстовост със сравнително ограничения си
тематичен обхват: „никъде не е описан битът на народа, бегло са отразени
политическите борби и стълкновения (войни, въстания, нашествия), личните
човешки радости и скърби не са предмет на изображение...” (Петканова, 2001: 27). И „у нас” се появяват жития, похвални и надгробни
слова, апокрифи, но пътят и пътуването не играят основна сюжетоизграждаща роля
в тях. Векове по-късно, в литературата и културата на Българското възраждане,
напускането на дома и тръгването на път ще се утвърдят като характерни жестове
на избора, който трябва да направи българският човек, принадлежащ на новата
епоха.
Ренесансът започва по различно време в отделните страни на
Европа. Хуманитаристиката обособява и т.нар. „Пред/Проторенесанс”, който в
своята същност не е нито същински Ренесанс, нито Средновековие; за културата на
периода представителни имена са Данте Алигери („Божествена комедия”), Джефри
Чосър („Кентърбърийски разкази”), Франсоа Вийон („Малко завещание”, „Голямо
завещание”), Себастиан Брант („Корабът на глупците”).
Характеризиращ мисловността на епохата е типът пътуване,
представен в „Божествена комедия” на Данте – творбата пресъздава едно гигантско
видение, отпращащо в свят извън действителното, физически познатото ни
пространство. Спасен и поведен от Вергилий („Енеида”, „Буколики”, „Георгики”),
Данте се запознава с Мястото на Наказанието, с мъките, които изтърпяват
грешниците, приживе прекрачили една или друга забрана; с Чистилището и Рая.
Това странстване не „повтаря” събитийния състав на действително случило се или
действително възможно пътуване; то е плод на едно силно зависимо от религията
въображение и може да се каже, че – като записан текст – има
възпитателна/педагогическа функция. Християнството като задаващо посоки и
граници в живота на тогавашния човек изисква стремеж към духовно
усъвършенстване, омаловажава физическото тяло заради преходността му, убеждава,
че душата ще изкупва земните грехове на „притежателя” си.
В тази епоха не е без значение за социалния статус и
самочувствието на човека и пътуването до свети места: „Редом със странстванията
на рицарите, водеща и нормотворческа роля в средновековната култура играе
поклонничеството” (Протохристова, 2008: 175). Като своеобразен рефлекс и спрямо
тази даденост на епохата се създава друго значимо за Предренесанса произведение
– „Кентърбърийски разкази” на Чосър (то се възприема като английския вариант на
„Декамерон” от Бокачо) – тук историите са разказани от поклонници (фикционални,
разбира се), тръгнали на път към Кентърбъри.
Същинският Ренесанс в Западна Европа[2]
е свързан с ограничаване на теоцентризма и отваряне на културни пространства за
антропоцентризма. Човекът сам по себе си вече бива мислен като имащ по-значима
роля в света, повече права и по-различна социална ангажираност спрямо
обществото. Смята се, че в литературен план Бокачовият „Декамерон” поставя
началото на епохата в Западна Европа. „Единственото, но значимо различие, което
новите времена въвеждат в традиционния мотив [за пътя], е подмяната на
духовното познание с интелектуалното.” (Протохристова, 2008: 177). Ренесансовите
творби обвързват пътуването с трупането на знания, помагащи за личностното
изграждане (но и понякога водещи към морален упадък). Божественото вече няма
същата (като през Средновековието) тежест и значимост в живота на персонажите.
Семейството не е абсолютна ценност, младежките пориви и страсти нерядко
предопределят хода на сюжетното действие. Тук също присъства фантастичният/приказният елемент, представян и с доза
хумор („Гаргантюа и Пантагрюел” на Франсоа Рабле); често се осъществява
преплитане на различни парадигмални сюжети – например в „Дон Кихот” на
Сервантес „четенето и книгата” и „пътят и пътуването” се съчетават по
характерен начин (четенето на рицарски романи е предпоставка Алонсо Кехана да
започне да възприема себе си като средновековен странстващ рицар и това
отключва цялата поредица от приключения, в основата на които стои пътуването).
Замислено като „пародия на рицарските романи”, произведението на Сервантес се
утвърждава като едно от най-значимите за Ренесанса; в творбата именно пътят и
пътуването играят основна сюжетоизграждаща роля.
Епохата на Класицизма (XVІІ век) е може би „най-статичната” –
в нейната литературна парадигма пътят и пътуването нямат изявена доминация над
останалите сюжетни схеми. Фигурата на Краля (предсказуема символизация на
абсолютизма) често присъства в произведенията; тематизират се честта, доблестта
и дългът; хуморът също има място в творбите на времето. Театърът се развива с
бързи темпове, което само по себе си е предпоставка за разцвет на
драматургичната текстовост – в периода творят Корней, Расин, Молиер. Тогава
създава своите басни Лафонтен, Ларошфуко пише известните си „Максими”, а Мадам
дьо Лафайет – „Принцеса дьо Клев”, текст, определян като „големия роман на
Класицизма”...
Така или иначе,
пътуването не е специален акцент в сюжетиките на представителните за епохата
творби. Все пак в трагедията „Сид” на Корней един от централните персонажи –
дон Родриго – предприема пътуване, по време на което побеждава маврите и се
сдобива с титлата „Сид” („господар/повелител”); историята във „Федра” на Расин
също „тръгва” от планувано пътуване и напускане на град Трезена; по принцип
монархът може да получи титлата си не само по рождение, но и чрез подвизи и
геройства, които по презумпция се извършват по време на пътуване, извън
пределите на дома.
ХVІІІ век в Западна Европа е векът на Просвещението; това е
и столетието, в което според голяма част от изследователите се слага началото
на Българското възраждане („История Славянобългарская” от Паисий Хилендарски е
от 1762 г.).
В европейската
литература „пътуването [...] заема вече централна позиция.” (Протохристова,
2008: 178). Редица просвещенски романи разказват за странствания, диктувани от
поривите на младостта и желанието да бъде опознат света. Появява се т.нар. „образователен роман”, в който героите
придобиват знания и умения не чрез четене на книги и с помощта на квалифицирани
учители, а чрез личностни изпитания по време на пътуване. Интерпретира се и
темата за противопоставянето между традиционно и модерно, между млади и стари:
възрастните изискват да бъдат следвани техните собствени стъпки в живота,
смятайки, че това ще гарантира просперитета на децата им. Стремежът на младите
обаче е в разрез с родителския проект и те се стремят да следват поривите и
страстите си. Като последица от това преминават през множество перипетии, изграждащи
интелекта и характера им, променящи светогледа им. В този контекст сюжетът с
пътуване може да се разглежда и като обвързан със сюжета „престъпление
(постъпка) – наказание”. Героите, в нежеланието си да се подчинят на
родителската воля, влизат в конфликт с общоприетите норми, като последиците не
са еднозначно положителни. Пътуването освен възпитателна и личностноизграждаща
функция може да реализира и наказание; чрез него (пътуването) обаче младият
герой така или иначе се самообразова.
Илюстрация на казаното е романът „Робинзон Крузо” на Даниел
Дефо – текст, емблематичен за Просвещението в Западна Европа. Още в началото на
творбата е пресъздаден конфликт между млади и стари – бащата желае Робинзон да
стане чиновник, да постъпи на високоплатена служба; синът изпитва страстно
желание да пътува из морските ширини. В романа неподчинението, бягството от
дома биват постоянно наказвани от „провидението”. Бурите, корабокрушенията,
пребиваването на самотния остров, болестите са само част от перипетиите, през
които персонажът трябва да премине, за да изкупи вината си пред традицията. В
същото време той получава възможност да натрупа знания и опит, преминавайки
(всъщност) през всички етапи на културната еволюция, преживени от
човечеството, а когато след години успява да се завърне у дома, мисленето и
светогледът му са коренно променени. Макар любопитството и лекомислието да са
платени с висока цена, финалната равносметка е положителна.
Литературата
на Просвещението в Западна Европа също не остава чужда на фантастичното, на
приказното. За мнозина „Пътешествията на Гъливер” от Джонатан Суифт е „пародия
на романа на Даниел Дефо „Робинзон Крузо“, чрез която Суифт „ ... осмива желанието на него
и други писатели от същата епоха да представят фантастични истории като
реалистични или документални.”[3].
По време на своето странстване
Гъливер
попада на места, несъществуващи в реалността (Лилипутия, Бробдингнаг, Лъгнаг и
т.н.), и среща същества, познати от приказките и фолклора – лилипути, великани.
На фона на занимателно сюжетното в романа са коментирани множество философски
въпроси, проблематизирана е дори ключова презумпция на Ренесансовата култура –
антропоцентризмът. И в други просвещенски романи величаенето на човека като
„най-висше творение”, като способен с ум и воля да променя света и самия себе
си е санкционирано като плод на илюзии и обикновена непрозорливост. В един
момент човек е силен, в друг – напълно безпомощен (както в романа на Суифт)...
и сюжетите със странствания се оказват много подходящи за лансирането и
аргументирането на подобен вид скепсис.
И
така, в текстовостта на епохата интелектуалното нерядко взема превес над
развлекателното, затвореното пространство на дома губи очарование и част от
ценностните си импликации, пътят и пътуването се превръщат в ключов тематизъм: „Може
с основание да се каже, че романът на Просвещението е роман на пътуването.” (Протохристова, 2008: 180).
В
епохата на Романтизма пътуването също често присъства в литературните произведения.
Сред утвърдените авторски имена на течението са Виктор Юго, Уолтър Скот,
Александър Дюма, Новалис; в творчество на тези писатели пътят и пътуването са
изобразявани откъм разнообразни гледни точки. „Основна тенденция при
романтиците е интерпретацията на пътуването като бягство...” (Протохристова,
2008: 184), също и в рамките на романтическия мотив за противопоставянето между
реалност и мечта, действително и фантастично, познато/навично и екзотика.
Емблематичният
роман на Дюма „Граф Монте Кристо” започва с акостирането на кораба „Фараон”
след вече осъществено пътуване, със завръщането у дома на членовете на екипажа.
На по-късен етап от развитието на сюжета заточението в замъка Иф отдалечава
главния герой от дома, близките, проектирания начин на съществуване, но и –
въпреки че носи страдания – има и своеобразен положителен ефект върху Едмон
Дантес. Преживяното променя вижданията му за заобикалящата го среда, той
започва да си дава сметка за истинската духовна същност на хората около него.
Придобива смелост, решителност и издръжливост, които му помагат да осъществи
отмъщението си и да преосмисли ценностите в живота.
Социалният
реализъм и Натурализмът в Западна Европа се развиват по едно и също време с
Романтизма – основно в рамките на ХІХ век. Възловите произведения на двете
школи не са особено задължени на сюжетиките, свързани с пътя и пътуването; тези
произведения по-скоро се занимават със ситуации на човешкото, осъществени в
затвореното пространство на дома и в рамките на социалното статукво, с регламентите
в буржоазното общество, с ежедневието на висшата класа. Често обект на
изображение са нравственопроблематичните избори на индивида: прелюбодеянието,
лицемерието, дори убийството, проявленията на първичните страсти и инстинкти
(Стендал, Зола, Балзак, Флобер, Мопасан). От друга страна, Викторианската
литература, създавана също в границите на ХІХ век, отново тълкува пътуването
като възможност за личностно изграждане. Протагонистите от романите на сестрите
Бронте – Джейн Еър, Агнес Грей, Люси Сноу, Уилиам Кримсуърт – напускат родния
си дом, за да постъпят в образователна институция, след което се стремят към
реализация чрез професия (основно в областта на педагогиката и гувернанството),
към издигане в социалната йерархия. Както в образователния роман на Просвещението
и тук до голяма степен се оценностява самообучението, трупането на знания чрез
личен опит и преодоляване на премеждия.
Различни
сюжетни и смислови функционализации на пътя и пътуването се откриват и в романа
на ХХ век. Странстването може да се осъществи дори в рамките на града, в който
битуват протагонистите („Дъблинчани”, „Одисей” на Джеймс Джойс), а и – разбира
се – извън него („Вълшебната планина”, „Смърт във Венеция” на Томас Ман);
пътуването може да води до високото пространство („Вълшебната планина”) и при
„високите образци” (“Съвсем
очевидно е, че основната завръзка в сюжета на „Вълшебната планина” повтаря
буквално тази от „Танхойзер...” (Протохристова,
2012) или... до плажа – при това „през” прелюбодеяние и убийство („Чужденецът”
на Камю). Парадоксално, разказът за пътуването може и да обозначи усет за
безпътица и теснота, не за грамадно пространство, в което чакат безброй
възможни маршрути с всичките им обещания и надежди (в американски художествени
текстове от ХХ век личи визия за света, според която океанът е странна пречка,
блокираща чувството за свобода; в тези текстове се споделя „парадоксално
изживяване на огромната територия на Щатите като затворено пространство,
непреодолимо оградено от океаните...” (Протохристова,
2008: 187). Пътуването и пътуващият човек –
предсказуемо – изглеждат доста по-различно в условията на българския ХVІІІ и
ХІХ век.
Възраждането
у нас идва с векове по-късно от Ренесанса в Западна Европа и започва (в
интелектуален план) като усилие за събуждане (или конструиране) на етническа
памет за времето преди унищожаването на средновековната българска държавност;
плод на това именно усилие е Паисиевата „История славянобългарская”. Първата
творба от епохата, в която пътуването играе съществена роля при пресъздаването
на конкретната „сегашна” реалност – „по принцип” и каквато е за разказващия – е
„Житие и страдание грешнаго Софрония” на Софроний Врачански. Тук „страданията”
на повествуващия се случват основно по време на или след осъществено пътуване
(до Цариград, Шумен, Света гора и т.н.). Присъствието на властния иноверец в
текста е осезаемо; в рамките на описваната действителност бягството често се
оказва единственият шанс за оцеляване на безправния българин.
С
напредването на времето маршрутите на сънародниците се множат, пътуванията им
стават все повече и все по-разнообразни мотивации налагат напускането на дома,
на „своето” място – освен монасите таксидиоти пътуват търговците, потеглилите
за Божи гроб, привлечените от „хайдутлука”, имащите политически проблеми с властта,
търсещите образование в чужди учебни заведения: „Търговията, интересът към
знанието, поклонничеството са някои от причините, накарали възрожденеца да
потегли на път.” (Гетова, 2006: 18). Постигнали добър материален ценз и/или
сериозна образованост далече от родните си места, възрожденци като Васил
Априлов, Неофит Рилски, Николай Палаузов, Константин Фотинов, Найден Геров,
Иван Богоров, Христо и Евлоги Георгиеви и ред други допринасят с различен тип
дейност за напредъка на нацията си. Пътуването
с образователна цел е особено показателно за процесите на модернизация,
развиващи се в тогавашното българско общество: „... възрожденската
библиотека... е идеологически микромодел на една модернизираща се нация.” (Гетова, 2012: 21). Макар че при точно това
„отваряне за света” се засилват и някои страхове – дали образованието „навън”
задължително носи добро (и само добро), дали модернизацията няма да доведе до
ерозиране на важните народностни ценности. В най-известната комедия от периода
– „Криворазбраната цивилизация” на Добри Войников – се поставя въпросът за
културната дифузия като съвсем не само положително явление; противопоставят се
вижданията на младите и на старите и по авторова воля старите се оказват
по-прави от наследниците си. Двете деца в семейството от текста – Анка и
Димитраки – са запленени от Франция; синът е пътувал и се е завърнал „от
Авропата”, където е получил своето образование, но то според бащата няма
стойност, безполезно е в тукашния живот: „Хилядо пъти пишман станах… проводих
го, че какво? Язък за парите! Сега ми е дошел учен, че защо ми е, кога не
кабули нито на чорбаджия да отиде, нито на дюгеня ми да седне. Той са учи, аз
харчих със ниет, че челяк же стане, а той… хаймана и половина: целий ден мутай
по улиците с френцките чапкъни” (Войников,
1871). За
възрастния родител ученето и пътуването заради него са се оказали излишно
разточителство и дори предпоставка за деградация – Димитраки е неадекватен
спрямо житейските задачи на ежедневието, не умее нищо смислено и се интересува
единствено от „светския живот” и забавленията.
Пътуването
е ключово сюжетно обстоятелство в друг популярен навремето текст – в повестта
на Илия Блъсков „Изгубена Станка”. В историята Петър е сгоден за красива мома,
която е отвлечена от „злодейци” („казусът” говори много на тогавашните
сънародници). За да я спаси, младият мъж трябва да напусне дома, да търси помощ
и сам да е готов за действие, за активна изява на волята си. Без да се замисли
за възможния лош край, уповавайки се на Бог, той поема по изпълнения с рискове
път; именно пътят е голямото изпитание за любовта, смелостта и интелекта на
героя. В края на краищата начинанието се увенчава с успех, проявилите характер
и действеност българи печелят своята битка.
Още
една етапна творба от епохата разбира пътя като означение на исторически
правилния избор за тогавашния сънародник: „Горски пътник” на Раковски
изобразява живота на противопоставилите се срещу властта, на пребиваващите в
свободата. В Ботевото „пътят е страшен, но славен” („На прощаване”) метафорично и буквално значение се сплитат
отново за да се потвърди ценността на борбата срещу статуквото и готовността за
смърт в името на националната кауза.
Годините
след Освобождението са динамични и наситени с мащабни събития; новосъздадената
държава има да решава редица проблеми. За изграждането на модерни институции са
нужни образовани хора; след 1878 г. мнозина българи заминават, за да учат в
престижни европейски университети (открито е първото висше училище и у нас;
първият му ректор – Александър Теодоров-Балан „през 1879 г. се записва студент
по Славянска филология в Пражкия университет, където негови учители са Мартин
Хатала и Ян Гебауер.” (Куцаров, 2002: 54). Многото срещи между сънародниците и
високата чужда култура обаче водят и до осъзнаването на особености в националния
характер, които не благоприрятстват за бързото и безпроблемно вписване на
България в европейския културен контекст – Алеко-Константиновият Бай Ганьо
(образът е създаден през 1890-те) и до днес тревожи местното колективно
съзнание („европейци сме ний, ама все не сме дотам”). На Алеко Константинов
дължим и първия в родната словесност ярък портрет на Америка, рисуван, така да
се каже, от натура („До Чикаго и назад”).
След
Освобождението не само се умножават пътищата, изпращащи ред млади българи
далече от родината – в Лайпциг, Виена, Париж, Женева. Заради промените в
социално-икономически и демографски план, обусловени от модернизацията, в
страната започва и вътрешна миграция от селото към града. Литературата на
времето коментира настойчиво последиците от това преселение, разказва отново и
отново за селското момиче, което попада в градския дом или на градската улица,
за селския момък, когото вземат в казармата – пак в града. От 1890-те насетне
писателите ни най-често тълкуват пътя от селото до града като водещ – в края на
краищата – до погубването на традиционната патриархална нравственост.
След
първото десетилетие на ХХ век България преживява три войни. Годините от 1912 до
1918-а са наситени с тежки изпитания, загуби и разочарования. Но – парадоксално
– военните конфликти също са фактор за разширяването на представата за света,
за опознаването – макар и през/чрез яростната конфронтация – на другия, на
различния етноманталитет. Не е случайно, че например за писател като Димитър
Димов военната събитийност и фигурата на чужденеца, на другата култура са
неизменно обвързани („Поручик Бенц”, „Осъдени души”, „Тютюн”). Войната също
налага пътища и пътувания – в буквалния и в небуквалния смисъл на думите.
През
1944 г. тук настъпва поредната драстична историко-политическа промяна. В
следващите десетилетия страната живее в изолацията, наложена от реалностите на
Студената война, от противостоенето между капиталистическия Запад и държавите
от Съветския блок. През тези години пътуването присъства в литературата ни
най-вече чрез разказа за преселването от малкото село към големия индустриален
град или като детайл от битието на българския разузнавач, изпълняващ мисия
някъде на Запад.
С
1989 г. приключва историята на НРБ и започва посткомунистическото битие на
българите. След първоначалната еуфория идва сблъсъкът с проблемите, произтичащи
от настъпващата тотална промяна в политика, икономика, ежедневие, законова база
на държавността, култура, морал, свод от ценности. Мнозина не успяват да се
адаптират към прииждащото ново; зейва пропаст между разбиранията и нагласите на
различните генерации; материалният интерес, парите все по-категорично започват
да диктуват поведението на сънародниците; семейството престава да бъде „основна
клетка на обществото”. Огромна част от хората в активна възраст избират пътя на
емигранта, търсейки по-добър, по-смислен живот извън родината...
Българската
литература от последните десетилетия разказва за това как те заминават, какво
се случва с възрастните родители, останали тук без децата си, с децата, отглеждани
от дядовци и баби, понеже майките и бащите ги няма, или отглеждащи се сами. Някои творци се опитват да очертаят и друг
възможен път (не този на бягството в чужбина), който би могъл да ни изведе –
всички нас, социума като цялост – от кризата.
Теодора
Димова е сред тези творци. Тя
призовава човекът да възстанови изгубената си връзка с Бог, да се завърне към
ценностите и нравствеността, въплъщавани от словото и делото на Иисус. Дори и този проект за спасение да е белязан
с доза илюзорност, той е по особен начин нужен на българското общество.
Защото
все пак открива перспектива и дава надежда. А всяко общество има потребност да
вижда перспектива, да познава надеждата.
[1] „Античен роман” е условно понятие, тъй
като в литературознанието се приема, по модела на Бахтин, за първи роман „Дон
Кихот” на Сервантес.
[2] Българското Възраждане, за чиито времеви
граници се спори в науката, се заражда в пределите на Османската империя и има
характеристики, които в една или друга степен го отличават от Ренесанса в
Западна Европа.
[3] Пътешествията на Гъливер (статия). 24.
09. 2015. Последен достъп на 9. 12. 2015 г. от Wikipedia: https://bg.wikipedia.org/wiki/Пътешествията_на_Гъливер
Автор: Атанас Родозов
Под линия, 2016
Няма коментари:
Публикуване на коментар