МАСОВ ВКУС И МАСОВИ ТИРАЖИ – ИВО СИРОМАХОВ И КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ

           

       В произведения от условно наречената „ниска“ или „тривиална“ литература, имаща за предназначение задоволяване на вкусовете на също условно наречения „масов“ читател, изобилстват ходовете в полето на насилието и еротиката, която почти винаги в произведения от този вид прераства в порнография. Авторите употребяват вулгарен език без никакви колебания и съображения. Към това число спадат писателите от така наречената „Бърза литература“ (Тома Марков, Радослав Парушев и други), като според тях този тип литература се пише бавно, но се чете бързо и е сигурно за читателите,“ че всяка дадена стотинка е за нещо хубаво“. (Марков, 2007)

       Вулгарният език предполага провокация, игрива или по-агресивна закачка с възприемателя, която има за цел да прикове вниманието му. Подобни ходове от страна на българския автор могат да се приемат като негов личен експеримент, както твърдеше програмно за групата „Бърза литература“ Мартин Карбовски, но най-често са продукт на желанието за подражание, за наподобяване стила и провокацията на някои западноевропейски или световни писатели, успели да надскочат границата на посредствеността и безизвестността чрез подобно писане. Проблемът при родните писатели е, че не се получава ефектът, постиган от подражаваните автори, а причината за това е тяхното неумение да боравят с провокацията, която под някои комуникативни равнища не успява да просъществува, т.е. остават само желанието и стремежът към нея, изразени и в изобилието от вулгаризми, а в действителност въображението и мисълта на възприемащия остават неактивирани и всичко това довежда до нелепи резултати. Така получената творба не успява да придобие качествата, които биха ѝ помогнали да се защити сама и сама да подсказва смислени отговори на въпросите за употребата на вулгарно слово в художествената литература, иронията се губи, а пародиите и гавренето престават да бъдат духовити.

ДНЕШНИЯТ БЪЛГАРСКИ РАЗКАЗ И ФАКТОРИТЕ ЛИТЕРАТУРЕН ПАЗАР И ЧИТАТЕЛСКИ НАГЛАСИ

     Процесът на издаване на книги в днешно време е същевременно улеснен от една страна и сложен от друга. Съвремието ни предлага всички необходими условия за лесно писане, отпечатване и разпространение. От финансова гледна точка обаче, положението е много относително, имайки предвид средата, в която се разпространяват книгите и пазара. В малките страни, каквато е България, пазарът е малък, съответно печалбата от една книга за даден автор не може да бъде голяма. Така самото писане се превръща в избор на пътя, по който да поеме даден автор – да пише книги, които да са лесни за възприемане, лесно достъпни и чиято цел е, на първо място, високите тиражи за продажба, а вероятно, след постигането на тази цел, да служат и на други, по-художествени цели или да поеме по дългия, труден и несигурен път на търсен собствен почерк в създаването на произведения, които да засягат наболели теми за обществото, да задават въпроси, но и да дават решение за някои проблеми, да дадат стимул за първата крачка в посока на някаква промяна, изпращайки послания, въздействайки на съзнанието на читателите и притеснявайки мислите му. Казано накратко, днешната литературна ситуация у нас изправя съвременния писател пред избора да създава комерсиална литература, от която има финансова изгода или да създава текстове, които имат съвсем друг приоритет. При представяне на цялостния облик на българската литература и в частност на съвременния български разказ, трябва да бъдат включени – като наблюдение и аналитично описание и двата типа писане.

За пиесите на Георги Господинов

Добавете надпис

Дехуманизация на съвременното общество или за кривите огледала, в които ни о(т)глеждат

Сред жанровото многообразие в творчеството на Георги Господинов бихме искали да обърнем особено внимание на два негови текста. Това са драмите D.J. и Апокалипсисът идва в 6 вечерта. Като обговарянето им ще се случи не толкова в контекста на съвременната българска драматургия, колкото в контекста на съвременното ни общество и рефлексиите, които то поражда. Защото тези текстове са именно рефлексивни, реакционни и в някакъв смисъл огледални на социума, в който се случваме. Те са своеобразна реплика на (не)случващото се. И се самоопределят като бунтуващи се. Бунт както в номинативността си, така и в играта с хронотопи, литературни и идеологически митове и жанрове, препратки към различни произведения на литературата, музиката и киното.

И двете драми на Господинов са озаглавени оригинално и още с наименованието си задават определена призма за интерпретатора-читател. Но указателните бележки на автора не се изчерпват само с това. Той дава доста обстойни насоки за прочита в бележките, които предхождат самото действие. Сам определя пиесата си D.J. като пиеса light, с ниско съдържание на никотин и катрани, като four century hit, като винил. Изхождайки само от тези определения вече имаме зададена отправна точка в своя читателски навигатор. А именно как се о(т)глежда митът за Дон Жуан днес, в 21 век.  Съществува ли и ако да, то в какво се е превърнал. В какво са се трансформирали и кореспондиращите с него асоциации. Възможен ли е все още този мит в света, в който се случва D.J.? Възможна ли е нашата проекция в едно подобно общество?

Обвързването на литературния мит с DJ създава усещане за съвременност, за нещо близко и

Александър Христов – „Следобеди, които...“

     Още в първия разказ на сборника се забелязват постмодернистични черти, а именно разчупената графика на текста (част от шрифта е наклонен) и фрагментарната му конструкция. Иначе „За вкъщи“ предлага една интересна сюжетна линия, в която се разказва за Милен – телевизионен техник, който като малък загубва крака си и му слагат протеза. Животът от миналото му е написан с наклонен шрифт, а настоящата случка, която е основната за разказа, е с нормален. Милен няма семейство и израства, без да създаде такова и без приятели, затова винаги поправя телевизорите на клиентите си по начин, по който да се стигне до нова повреда, а той да я извършва в техните домове. По този начин да се доближи до семействата им, до уюта на дома, да подуши от храната им, в опит да запълни празнината в себе си, която се е оформила след липсата на всичко това. Прави това обаче с ясното съзнание, че няма да продължи много дълго, заради техническия прогрес и развитието на телевизорите до етап, който вече няма да позволява тяхното ремонтиране, а ще изисква директна подмяна, ако не на целия, то поне на важна част.  А подобно развитие би отнело от удоволствието и вътрешното удовлетворение, което му доставя самият ремонт, ровенето из платките на макар и остарялата техника. Това послание е крещящо. Новото, напредъкът, технологиите убиват душевното, естественото, хуманното.

         Трябва да се отбележи, че героят на Христов в този разказ е изграден добре, интересен е, има потенциала да спечели симпатиите на читателя, а и е различен. Защото е много трудно да бъде открит герой на литературна творба, който да е телевизионен техник с изкуствен крак.

         „Комбита“ пък ни дава интересен поглед върху това до какво може да доведе постоянното ядене на кисело мляко. След дългогодишна консумация, възрастните хора в България са се превърнали в комбита – същества, подобни на зомбита.

         Разказът започва от неговия край, от завършека на историята, която е представена с много ирония, целяща смесване на смеха с ужаса. Бруталните сцени са разказани с лекота, със спокойствие и понякога натрапчиво взиране в подробностите по време на кървавите моменти.

Владимир Полеганов - "Деконструкцията на Томас С."

„А често си мисля, че си просто фантазия, спомен или лъжа“ (Полеганов, 2013, стр. 69)

         Тази книга на Владимир Полеганов е поредната от поредицата „Нова проза“ с главен редактор Ани Илков. Това обаче е книга, която може да бъде неразбрана и недооценена от някои читатели.

         Започва по начин, който да предразположи към дълбочина на мисълта още в първия разказ „Птиците“. Разсъждава за небесната шир, за снимката като носител, който парализира щастливите сцени, за тишината и прочие. Интересно е да се отбележи, че пряката реч не е оформена и отделена, както обикновено изискват правилата, а е слята с останалия текст. Друга особеност е, че в разказа не са използвани имена. Застъпени са мотивите за смисъла на думите, за пътуването, което води до някаква истина, но най-вече мотивът за мястото на човека в света. Той е незначителна и миниатюрна частица, която не е способна да повлияе на цялостната подредба, не може и няма как да бъде чут или забелязан. Подобно на птиците. Те остават почти незабелязани в огромното небе, малки точки, които все пак имат своето предназначение.

         Авторът не разкрива нищо директно. Малко са и еднозначните послания, които отправя чрез този текст. Фантастичното и дори леко страшното в него, хвърлят едно було върху този текст. Читателят се изправя пред нещо, което не му е предоставено наготово и той само да го приеме и усвои. Тук той е принуден да вникне малко по-дълбоко в мислите си, в смисъла на думите, в техния начин на подредба, за да извлече нещо от този разказ, който освен че има своите особености по отношение на диалогичното оформление, е разделен на части.

         Повествованието в „Чу ли очите ми, видя ли смеха им?“ има изповедна форма и е изпълнен с абстрактност. Самият лирически разказвач говори за себе си, описва се. Вместо ръце има протези, а хората продават неща като зрението, плача и чувствата си на компания. Фантазията и въображението са основните формиращи елементи. Абстрактните понятия добиват материя и авторът борави с тях все едно са някакви неодушевени предмети, които могат да се разменят и купуват като търговски продукти, да се докоснат, да се подхвърлят из въздуха. Чрез фантазията отнема част от същността на тези абстрактни понятия.

         Фантазията е ключова дума за този сборник.

„В мрака на главата си Томас видя буква и тя му замириса на карамел“ (Полеганов, 2013, стр. 58)

„За реброто” от Йордан Радичков – опит за рецепция

     Нетрадиционните художествени похвати на Йордан Радичков, съчетани с класически жанрови форми, позволяват разработването на повече аспекти от съвременния живот върху ограничено повествователно пространство, включително и чрез пародирането на някои от тези форми. Писателят успява да наложи краткия разказвателен жанр, като разчита главно на антиепичното повествование и на широкото използване на иронията, гротеската и фантастичното; запазва и обогатява приносното в новите си повествователни похвати, като се връща и към традиционните художествени средства. Условният свят се раздвоява между възможното и невъзможното, между действителното и магическото. Същността на Радичковата поетиката е в напрежението между постояннотo, но частично възвръщане към традиционното и новото...

        С прозаичната  миниатюра „За реброто”(Радичков 1967), както и с други свои разкази белетристът обогатява жанровия регистър на съвременната българска сатирична фантастика с една нова, лично своя форма. Това е особен род притча, обединяваща двете начала - архаичното фолклорно-митологично и съвременното битово-анекдотично. И тук метафората е заложена в миниатюрата. Одухотворяването на костенурката показва, че художественото съзнание на писателя  е „във властта на архетипа „анима”(Звезданов 1987: 69с.) Гротесково-фантастичната образност на разказа крие социалноетични внушения с директен съвременен адресат. Авторът съзнателно пародира и снижава религиозната притча на езиково, отчасти и на съдържателно равнище. Вмъква битово-разговорна лексика, а в ироничното вътрешно напрежение между противоположните стилови полета се ражда нов, особен конфликтен жанр, без аналог в жанровата система на съвременната българска проза -  уникален и самобитен (Стоянова 1979: 56). Радичковата миниатюра е атрактивно-игрива и с комичен елемент. Тя повтаря библейската притча  и в дидактичните й послания. Прозаикът повежда разговор по конкретен проблем  - за отношенията между двата пола и търсенето на хармонията  между мъжа и жената. В текста на творбата творецът съзнателно акцентира върху съществуващите отклонения от нормата. С афористична лаконичност се извежда философското обобщение, житейската мъдрост и поука. В този порядък е изведена и иносказателната поанта на творбата: „Така Господ ни е изпратил Неговото наказание. Сега всички други спят с нашите Ребра, скъпи приятели, а ние спиме с тези на другите!”

Предизвикателствата на словото и времето в дебютната стихосбирка на Ани Илков ,,Любов към природата”

       90-те години на 20-ти век бележат нов етап в развитието на българската литература, и в частност поезията. Именно тогава постмодернизмът се налага като водещо авангардно явление, което провокира с непознати или преосмислени теми и идеи. Разбира се, постмодернистичните ,,търсения’’ не трябва да се ограничават единствено в тези години. Процесът е далеч по-обширен и нeговите кълнове могат да бъдат открити в т.н Априлски пленум, когато трябваше да започне и вливането на новата живителна струя в литературатa ни. Този процес е усложнен във времето и в представите на съвременните читатели, поради многопластовата същност на лириката. Все по-трудно става за критиците да отговорят точно и ясно на тези промени, затова и съвременните литературни изследвания са ограничени. Според Пламен Антов българският постмодернизъм започва развитието си още в края на 50-те години, но по-осезателно постига своя смисъл - ,,деконструирането на една репресивна и същностно идеологическа структура” - в последното десетилетие на XX век (Антов 2010: 11 с.). Разпадането на тоталитарната идеология води до отприщване на множество механизми, които не са имали възможността да избоят в предходните няколко десетилетия. Литературата се стреми да изрече всичко онова, което не е ,,успяла”, но поради своята художествена условност, създава усещането за дефицит, за ,,нещо неказано, недоизказано”. Това се дължи в значима степен на промененото идейно-творческо мислене.

         Един от стожерите на новото светогледно отражение е Ани Илков. Наред с Георги Рупчев, Румен Леонидов, Миглена Николчина, Владимир Левчев, Кирил Мерджански и пр., той принадлежи към онова гранично поколение творци от 80-те години – предвестници на ,,разкрепостеното” творческо мислене. Дебютната стихосбирка на Илков ,,Любов към природата”(1989) излиза в годината на кардиналната смяна на политическата, икономическата и културната обстановка у нас. Тази промяна води и до налагането на постмодернизма като съвременна методология в нашата литературата.

ТЕМА: „БЪЛГАРИНЪТ ДНЕС НЕ ЧЕТЕ КНИГИ” – РЕАЛНОСТ ИЛИ КЛИШЕ?

В съвременния, постмодерен свят, където технологиите са взели връх и хората изцяло зависят от тях, често в медийното пространство се тиражира тезата, че заради тази и ред други причини, хората все по-малко посягат към хартията и книгата. Образователните институции също биват подлагани на постоянна критика, с аргументите, че нивото спада, младежта не чете и не е мотивирано, общата култура драстично намалява. Ако изходим от третото значение на термина „митология”, обособено по време на лекционния курс „Литература и национална идентичност” от професор Албена Хранова, че „митологията означава нещо, което е истина, но е напуснало неутралността на исторически факт, обрасло е с изкуство, страсти и политически оценки и винаги се явява белег на национална идентификация”[1], бихме могли да заключим, че качеството на образованието наистина е занижено, но не чак толкова, колкото постоянно се тиражира. И тезата, която си поставям в настоящото изложение е, че „българите не четат книги” е по-скоро клише, преекспонирана истина и не отговаря изцяло на реалността – нещо, което се излъчи и по националната телевизия BTV на 23.04.2014 година[2].

(Не)четенето на книги само по себе си е обществено значим проблем, тъй като евентуалната му липса би означавало спад в културата и ценностите на цялата нация. Ако се обърнем към историографията, ще видим, че Възраждането в България закъснява доста заради „пет вековното османско присъствие” у нас и този факт не би могъл да не окаже своето влияние върху съзнанието на хората и днес. Масово народът гледа негативно на нещата, вечно е недоволен от едно или друго. Същото е и с четенето на книги: не се вижда положителното, а само негативното. Ако се направи едно посещение в Народна библиотека „Иван Вазов” в град Пловдив, ще се установи, че читалните зали и залите за свободен достъп са почти пълни с читатели. В едно кратко презентационно филмче за самата библиотека, налично в глобалната мрежа се твърди, че „годишно в нея (в библиотеката) се обслужват 15 000 потребители”[3]. Ако тази статистика отговаря за Пловдив и околността, то в останалите по-малки селища също има читалища и регионални библиотеки, които се посещават. Това е една от аргументациите в подкрепа на заложената в увода теза, че нечетенето на българите е по-скоро клише и се преекспонира доста. Разбира се, има хора, които не са посещавали подобни културни институции никога през живота си, но така е било и преди, и сега, така ще бъде и след години.

Мирослав Пенков „На изток от Запада”

                     „Кръвта ще ни помогне да прогледнем.“

      „На изток от Запада” е сборник от осем разказа, чиято обединяваща точка се събира в осмислянето на събития от историята, отразили се върху  българската нация. Мотивите засягат борбата за обединение след Освобождението, Балканските войни, Първата световна война, но наред с това и партизанските движения, победата на социализма и  разочарованието от непостигнатото светло бъдеще. Някои от героите превалят бележитата  ’89 -та година, мотаят се след „промяната”, в търсене на своетo място, попадат в сменящите се всяка година правителства и стачки. Но събитията  като част от голямата История не са в основата на разказите, нито пък големите фигури, освен може би Ленин, присъстващ по един гротескно-сатиричен начин.
       На преден план излиза малкият обикновен човек – борецът от четата, а не войводата, който носи истинската обич и желание да помогне за свободата на един народ разделен от границите. Герои биват обикновените хора, които преминават през войните, участват в тях, някои умират, други оцеляват, но по-късно намират смъртта си в партизанските движения. Герои са емигрантите, които напускат родината, не само за да търсят по-добра реализация, но и тези, чийто неугасващ взор по необятното тегли към непознатото и непокореното. Герой е съвременният човек, който копнееше по „промяната”, но в годините след нея не успя да намери своята вярна управа. В резултат на това  той беше и продължава да бъде подвеждан от обещанията на всеки нов Месия – щом му даде тон, подскачащ и скандиращ, тръгва да търси своята голяма правда, без да подозира, че отново се превръща в марионетка на кукловоди, възползващи се от надеждите му. Последното се събира в оптиката на един от главните герои – „момчето с феноменалната памет”. Кражбата на златния кръст от църквата тече успоредно на стачкуващите. Техните скандирания се чуват заглушено, като фон на случката  в църквата, за да излязат отново на преден план в края на разказа, когато същият гений, ще пресъздаде вица за пикаещото момче с „феноменалната памет”, запомнило всеки свой зрител. Оказва се, че кражбата далеч не е най-голямото престъпление, което може да извърши човек. Главните герои в никакъв случай не са глупави, макар и превърнали се в обикновени разбойници. Те имат съзнание за случващите се събития, имат и  историческо съзнание: „А едно време не сме били така. Едно време сме яздели бясно откъм изтока.” (Пенков, 2014, стр.145)

Зорница Гъркова - "Пътят на мравките"

       Още един сборник от поредицата „Нова Проза“. Още една композиция от текстове, които да дадат някаква представа за какво и как пишат младите разказвачи. В произведенията на всеки млад автор се вижда желанието за промяна, стремеж към различното, новото, онова, което да го отличава, същевременно с това и да го утвърждава. И не е случайна употребата на думата „млад“, защото това е различно от „дебютиращ“. Има такива дебюти, които залагат на формули, които ги доближават до класическия български разказ, макар че не е съвсем правилно да се говори за формули, системи, стратегии и прочие, когато става въпрос за литература, тъй като могат да се превърнат в един вид ограничение, което да подведе даден автор и да го подтикне в неправилната посока. Затова по скоро може да се говори за начин на писане, за теми, герои и конструкции на разкази, които да се приемат за база за сравнение и въз основа на сходствата, да се прави връзката с класическия български разказ. Впрочем, тук идва въпросът какво значи „класически разказ“? Кое го прави такъв? Най-общо казано, може да се приеме, че това е правилната сплав между социално-политическата обстановка в конкретния исторически момент и художествената измислица. Нашето съвремие е изпълнено с динамика, което води със себе си богато разнообразие. Съответно, по един напълно естествен начин, се стига до разнообразие в стиловете, до тяхното смесване, до трудности в тяхното определяне и появата на все повече новости, все повече опити за иновации в писането на разкази. И това си личи най-много в младите автори.

         Като един такъв (млад автор), Зорница Гъркова събира едно многообразие от разкази. Книгата започва с посвещение „На чичо ми“, което в такива случаи, обикновено придава малко по-специално отношение. Едно такова посвещение я превръща от материално книжно тяло в дар, който носи в себе си част от душата на авторката.

         За да се види най-добре многообразието на сборника, по-удачният вариант е едно разделно вглеждане в разказите, тъй като ако се избере друг вариант, в който се прави някакъв по-обобщаващ преглед към групи от разкази на базата на техни общи характеристики, може да се стигне до изпускането на някои неща, което впрочем е напълно нормално и естествено да се случи, като се работи в насока ограничаването на подобни липси.

„Езерното момче“

 Съдбата на другия

  „Душата му бе по-слаба от книгите и мечтите,

за да може да им се противопостави.”

            Целите на настоящият текст се свеждат до обговарянето на повестта и обглеждането и в контекста на настоящето. Разглеждане на основните проблемни ядра в идеен и естетически план и евентуалното прокарване на мостове между «Езерното момче», «Бариерата» и «Белият гущер» с цел коментар на този своеобразен литературен «триптих».

Концентрираме се върху късния Вежинов и по-конкретно върху повестта му «Езерното момче». Текстът се появява през 1979г. Предшестван е от повестите «Бариерата» и «Белият гущер», които определено носят успех на своя автор. Павел Вежинов е сред първите наши писатели, които се обръщат към фантастиката. Още през 60-те години той пише «Сините пеперуди» и «Моят пръв ден». Но късните му повести акцентират на морално-психологическите проблеми в обществото. Желанието на човека да се развива и да покорява нови върхове води всъщност до отдалечаването му от човешкостта. Именно това се случва в повестта «Белият гущер». А в другите две повести естествените интелект и свобода са погубени от рациума на обществото, което отхвърля всичко, което не се вмества в представите му за нормално, за допустимо. Научно доказано е, че човек използва сравнително малка част от капацитета на мозъка си. Има множество и разнообразни проучвания за това, че използването на мозъка по-интензивно би довело до «срив в системата» по чисто биологични причини. Възниква въпросът дали това е така и дали героите на Павел Вежинов не са хуманоиди, които са се развили индивидуално, различно от общия поток, достигайки до по-високо ниво в своята еволюция. Всичко това са само идеи, които бихме искали да разгърнем в хипотеза. И ако трябва да бъдем по-точни, дали Доротея («Бариерата») и момчето от езерото са отклонени от психологическото си развитие индивиди или са развили се преждевременно хора, които «нормалният» свят отхвърля. В тази хипотеза Неси («Белият гущер») е изключен, защото неговата поява и съдба са предопределени от научните експерименти на баща му. Докато Доротея и Валентин са или грешка на природата, или неин шедьовър. Дори бихме добавила, че носят нещо божествено в себе си. И способността за летеж, и връщането от смъртта са символ на не-земното. 

Тук бихме искали да цитираме Светлозар Игов, който определя по интересен начин

Владимир Зарев „Лето 1850”

„...нощем като остана под разжареното висине, като се спусна в кладенеца на тъмата и отпия глътка прецедна дунавска вода, то отново ми става гордо и страшно. Закопнявам да се върна в Раковишката обител, на камбанарията високо да се възкача, да откъсна с осакатените си ръце езика на камбаната и да заблъскам глава в ечащата й твърд, сам да се превърна в език и слово, в звук, що се носи из годините, що е горчивата ни памет, а и бъдеще...” (Зарев, 1988, стр.267)

     

        Владимир Зарев издава „Лето 1850” през 1988г, когато вече е публикувал „Битието” (1978) и „Изходът” (1983) – две книги от известната му трилогия. Като утвърден епически разказвач, авторът следва да навлезе в историческия роман – жанр, чиито рамки изискват особена съсредоточеност в историческите процеси, оставяйки на по-заден план личните истории на героите.

        С един поглед към развитието на българския исторически роман, ще забележим неговата чувствителна поява, а и потребност, през време на национални катастрофи, каквито българския народ несъмнено преживява в своята нова история. Един от първите изследователи на историческия роман Г.Цанев забелязва, че като категория в европейската литература, той се появява  началото на 19 век, а неговия разцвет се дължи на редица исторически фактори като Френската революция, разрушаването на феодалния строй, Наполеоновите войни, развитието на капитализма, а в славянските страни, развитието му се свързва с националното възраждане и борбата против чуждо робство. За Боян Ничев „типологическият релеф на българския роман” е разположен върху три исторически върха на народния живот-Априлската епопея 1976, Септемврийското въстание 1923 и Девети септември 1944г. Безспорно Септемврийското въстание е един от големите конфликти в живота на българския народ, обработващ мотива за братоубийството, дотогава той познава врага качо чуждия поробител. Събитията от ’23 и ’25 година бележат повишена романова активност, а Георги Цанев заговорва за „щурм на романа”. Според изследователите развитието на жанра не достига до големи дълбочини, за разлика от ’40-те и ’50-те – годините на епическа вълна. Изобщо връзката на романа като жанр с историята е взаимообусловена: „Историческият роман отразява определен ръст на народното съзнание и затова засилването или отслабването на интереса към жанра е барометър за смосъзнание.  Интересът към историческото четиво особено нараства след национални поражения и трудни изпитания. Така е било у нас след Първата световна война и през 30-те години, а по-късно и след Втората световна война и преживяното от фашизма.  Писателят често търси отговор на проблемите на своето време и в миналото, обръща се към събития и герои от историята, които в някаква степен кореспондират с тенденциите на неговото време. Миналата реалност е утаена, успокоена и съдържа в голяма степен обобщеност. Осмислянето на миналото е в началото на историческото повествование.” (Пенчев, 2006, стр.7)

Надежда Дерменджиева - "Без упойка"

Черният сборник (Поредица „Нова проза“)

         „Без упойка“ също е част от поредицата на университетското издателство „Св. Климент Охридски“ – „Нова проза“. Поредица, която сякаш все още не е изплувала на повърхността, за да бъде забелязана от повече четящи, но чийто млади автори предизвикват интерес със своето творчество. Несъмнено могат да се открият доста прилики в писането им, но тази работа разглежда конкретно книгата на Надежда Дерменджиева – „Без упойка“. И веднага си личи, че оформлението на корицата е подобно на останалите сборници от поредицата, но тук цветовете са само бяло и черно.

         Първото изречение винаги прави впечатление при започването на книга. В първият разказ („Happy End”) то е леко провокативно и интересно. Разказвачът сам описва външния си вид и сам си го харесва и хвали през целия разказ. Създава се впечатлението, че е някоя „кифла“, но настъпва повратен момент и става ясно, че това е гей, който се опитва да бъде жена. Обратът настъпва, когато се появява друг герой, чието име остава неназовано, който сваля булото на заблудата от мислите на читателя. Този герой ясно изразява негативното си отношение спрямо гейовете, което може да даде повод за размисъл, относно възприемането на различията. Авторката напълно умишлено води в посока към едни очаквания, когато ненадейно разяснява как всъщност стоят нещата.

         Много силна роля изиграва вторият разказ в книгата – „Склопяване“. Под линия е обяснено, че това всъщност значи „Завъртане и сливане на равнини“. В този разказ (а и като цяло в този сборник) фигурата на бащата е представена в отрицателен план. Той е обект на разочарование, омраза, ненавист. Превръща се в дивак, в животно, в отвратително и гнусно чудовище, в „застояла пикня“. Сцените, които са описани с неговото участие, са брутални, трудни за възприемане от някои читатели навярно, но пък са представени изключително смело, директно и категорично. Усещат се истински, затова вероятността да докоснат по-дълбоко читателя е огромна.

         Черното и бялото от корицата вече добиват смисъл чрез този втори текст. Нещо повече, те започват своето сливане, за да оформят грозните картини, които без съмнение са част от действителността, съставен елемент от света на хората. Надежда Дерменджиева без никакво колебание „праска“ още една тема, която да стегне възприемателя, за да го държи нащрек.

         Майката от своя страна е големият липсващ тук. Тя е в друга държава, мъртва или просто избягала, а иначе така необходима на героинята.

         „И после усетих цялата му тежест върху себе си и своята тежест и тежестта на света и после усетих болка болка болка неговата болка моята болка къде си майко защо трябваше да ме оставяш усетих и твоята болка напред назад напред назад стегни колана стегни го за да умра боли ме разкъсвам се вътрешно разкъсваш ме мразя те мразя баща си мразя те мразя те мръсен изрод искам да умреш копеле боли боли тежиш ми искам да умра стегни колана ставаш още по-тежък върху мен и още по-бързо напред назад напред назад навътре навън навътре навън и последен силен тласък и мрак мрак мрак болка ужасна болка неизлечима болка незабравима болка непоносима“ (Дерменджиева, 2013, стр. 16)

Стоян Ненов - "Острови"

Поредица „Нова проза“

    Самото стечение на обстоятелствата, устройството на света и въобще животът, постоянно води до възникването на нещо ново, неговото израстване и затвърждаване и неговото вехнене, изхабяване. За връзката на литературата с действителността е ясно, затова е нормално и процесите в нея да са също такива. Стоян Ненов е автор, който дебютира със сборника с разкази „Острови“ и е от онази вълна млади писатели, завършили магистърската програма „Литература – творческо писане“, които сега се представят на четящата общественост. По принцип, за самите текстове подобни детайли от живота на автора нямат особено значение, но разглобявайки тази книга, вглеждайки се в нейните структурни елементи, все пак е хубаво да се вземе предвид и това или най-малкото да се спомене, за да се знае от читателите.

         Прозата в „Острови“ е проза, която търси и преоткрива света. Показва го през погледа на млад автор, прокарващ действителността и собствения си свят през фантазията и въображението си. Има разкази, които са, както в първо лице единствено число, така и третолични, а има и такъв, в който двата типа повествование се вплитат, но за него ще стане дума впоследствие. Много важен обаче за един сборник е първият, защото той подхваща читателя, подготвя го и го настройва на някаква честота. Затова важна е ролята при подредбата на разказите още при подготовката за печатането на книгата. Тук първият носи заглавието „Il mostro” и веднага прави впечатление, че не е на български, което дава своите насоки за размисъл, като главният герой (Марко Боничи) е катерач италианец, а мястото на действието е в Алпите. Изрази като: „да прави гадни и тъпи неща“; „да се пребие като куче“; „копелета“; „цървиланковци“, говорят за една свобода и дори спокойствие у автора. Показател за смелостта и самочувствието му в начина на изразяване. Повествованието е третолично. Всевиждащият разказвач не се отделя от главния герой дори при падането му от скалата и летежа към смъртта. Точно в този момент, авторът подхожда и с доза хумор, описвайки мислите на героя като интервю, протичащо с ясната представа, че смъртта е съвсем близо. Показатели пък за самата смърт има достатъчно, още преди нейното случване. Като се тръгне от риска в самата професия на катерач, лошото предчувствие на Марко преди изкачването, подробното описание на това последно изкачване, за разлика от предишните. Към тези показатели може да се добави и разкъсаната структура на разказа. Той започва със събуждането на героя, след което се описва накратко катераческата му кариера и се стигне до това фатално изкачване. И въпреки моментните проблясъци на надежда, изглеждащи на читателя, а и на героя, като сламка за удавник, смъртта настъпва, при това по един брутален и грозен начин, разказан със спокойствие и хладнокръвие. Все пак финалът може да се приеме за положителен, включвайки мистериозния и дори леко фантастичен елемент.

         Интерес събужда разказът „Под колелата“. Той е в Аз-форма и започва като обяснение към читателя за това какво представлява писателската професия. Това начало съдържа в себе си една интимност, която премахва бариерата между писателя и читателя. Светът на автора става достъпен, той кани читателя да надзърне в него, за да види и да го убеди в замисъла си. Така по-лесно се създава нагласата, че събитията са достоверни. Всичко това се разбива на пух и прах, когато става ясно, че разказващият носи името „г-н Ейнфах“, а в събитията се намесват реални исторически личности като Левски и Раковски. Така, започващият реалистично и открито разказ, постепенно се извърта и приключва по един фантастичен, дори налудничав, начин, подобно на сън, сякаш за да докаже твърдението от началото, че писателите несъмнено са луди.

Неслучилият се образователен роман – „Елените”

Автор: Теодора Кашилска

     Романът „Елените” излиза 1998 г. изпод перото на утвърдилия се като литературен историк и критик Светлозар Игов. Възникването на замисъла за романа авторът свързва с един свой спомен:  „Седях в едно крайбрежно заведение на морето в очакване на случаен превоз, защото не ми се ходеше пеша в още горещия ден до града. Тогава забелязах камиона с покрита с брезент каросерия, какъвто е описан в романа и ми хрумна, че мога тайно да се метна на него и да скоча незабелязан в града на някой светофар. Но - за разлика от героя - не го направих” (Игов 2014). Така започва романът – със скока на един млад мъж в неизвестното.

     В центъра на творбата е главният герой, момче, което изживява прехода между юношеството и зрелостта си. Навлизането му в суровия свят се осъществява чрез редица приключения и препятствия, най-често свързани с пътувания и любовни трепети. Основният въпрос, който се поставя в романа, е възможно ли е безпроблемното съществуването на младия човек, успял да изгради и съхрани в себе си морални ценности, в краевековното десетилетие на XX век у нас. Съдейки по романа на Игов, това се превръща в неосъществима цел, защото младостта и идеалите не съжителстват с низките страсти и пошлостта на времето. Героят се превръща в жертва на света, който го заобикаля.

     Творбата на Игов притежава някои от характерните белези на образователния роман, който се развива през XVII – XIX век в Западна Европа. Проблемен център в този тип романи е младостта, която „в модерния социум  присъства като специфично маркирана идеологема” (Протохристова 2008: 113). Капиталистическата система на модерността разрушава връзките между поколенията и младият човек в романите е принуден да опознава света около себе си сам. Адаптирането му към колектива е свързано с преминаване през редица изпитания, които имат за цел оформянето на неговия светоглед и характер. Героят на Игов се доближава до типа персонаж, характерен за образователния роман. Младежът е загубил родителите си, и то във важен период от живота си – преди кандидатстването си в университет, събитие, което обикновено се свързва с нов етап от развитието на младия човек. Пред прага на същинския живот момчето се оказва съвсем само, изправено пред предизвикателствата на времето.

Езикът в света на романа „Ангелски езици“ като основен структурен и смислопораждащ елемент и темата за човешката положеност в езика

Автор: Боряна Безова

Избраният за разглеждане казус е романът на Димитър Динев „Ангелски езици“ и по-конкретно проблематиката, която още заглавието категорично посочва – езикът като основен структурен и смислопораждащ елемент в романа, както и темата за човешката положеност в езика.

            Авторът е един от най-успешните писатели българи, които творят в чужбина. Името му се нарежда сред имена като Илия Троянов, Сибиле Левичаров,Евелина Ламбрева-Йекер, Капка Касабова, Ружа Лазарова, Мирослав Пенков, Николай Гроздински и др. Това са все имена на български писатели емигранти, напуснали страната ни след 1990 г.. Книгите им са написани на чужд език и са предназначени преди всичко за чужда публика. У нас се появяват в превод, направен от друг човек. Визирам заглавия като: „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“; „Защото говорехме немски“; „Мавзолей“; „Органът на мълчанието“; „На изток от Запада“ и др. Основната тема във всички тези творби е България от времето на комунизма от фокуса на личното преживяване, или както Милена Кирова се изразява тези книги предлагат „комунизъм за продан“. Тя асоциира това явление с българската народна приказка „Сливи за смет“ и твърди, че то е доста компактно в хронологическо отношение. Обхваща едно десетилетие от първото издание на „Ангелски езици“ през 2003г. до „Вундеркинд“, която излиза на български към края на 2013г. Това явление има „епизодичен характер и прилича на вълна“, пише още Кирова. (Кирова, 2014). Най-голям пробив в темата определено прави романът на Димитър Динев „Ангелски езици“. Сред вероятните причини за успеха на книгата се крие фактът, че след 2000 г. в Германия се заражда особен интерес към темата за България в общоевропейски контекст. Освен книгите на Динев, Троянов и Левичаров в този период излизат и творби на немски автори; това са популярни романи като онези на Ханс Вахенхузен и Карл Май, които превръщат България в подходящ екзотичен декор за своя сюжет и, както Милена Кирова се изразява, „обличат в българска принадлежност част от своя художествен персонаж“. (Кирова, 2014).

            Димитър Динев емигрира от България в началото на 90-те и  живее във Виена, град, който е един от основните топоси в романа му, редом с Пловдив. Той  пише на немски, а произведенията му, какъвто е и романът „Ангелски езици“, веднъж постигнали успех в немскоезична среда, впоследствие са превеждани и издавани на български.

            „Engelszungen” е първият му роман, който, както вече бе отбелязано, е публикуван в Австрия през 2003 година. С впечатляващ успех романът става повод за повторно издание, както и за поредица преводи. В България излиза през 2006 г. със заглавие „Ангелски езици“

             Освен темата за тоталитарна България още самото заглавие на романа , както вече споменах, подсказва другата основната проблематика в творбата – темата за човешката положеност в езика, неумолимата зависимост на човека от езика. Самото понятие „език“, заложено още в заглавието, в целия роман има огромна символна натовареност, притежава изключително богат конотативен ореол. То е сложно вплетено в цялата текстова мрежа и се проявява на различни нива, предизвиквайки разнородни асоциации. То намира най-ярък израз в описанията на героите и в представянето на житейските им съдби. Думата език е неделима съставка на повествователната тъкан. В целия роман с нея се обяснява почти всеки акт на героите, всяко тяхно поведение, всяка тяхна мисъл.

Христо Карастоянов - "Името"

Една от най-големите загадки на ХХ век е свързана с руското царско семейство Романови и по-специално съдбата на най-малката дъщеря на император Николай ІІ Романов – Анастасия. Името и е познато на почти всеки, а спекулациите относно това какво се е случило в нощта на убийството – 17.07.1918 са многобройни. Една от хипотезите е, че княгинята е оцеляла и продължила да живее с различна самоличност в друга страна. Тази идея стои и в основата на романа на Христо Карастоянов – „Името”, с подзаглавие „роман хроника”. Сам по себе си, романът излиза през 2012 година, ИК „Жанет 45”[1] и благодарение на него, авторът печели награда „Хеликон” за съответната година. Разказва за съдбата на оцелялата и настанила се в България руска княгиня. Приела различно, немско и доста респектиращо име, тя (Анастасия) се установява в малко, самотно, но китно българско селце и благодарение на уменията и качествата, придобила по време на „предишния си живот” – с богатото си семейство, приятели, икономи, гувернантки и т.н., успява да се интегрира и да стане част от новото общество. Преподава уроци по чужди езици на местните момичета, но не живее с парите от тази си дейност – незнайно как, всеки месец пристига значителна сума, която покрива разходите и. Заглавието на романа на Карастоянов като цяло остава в голямата си степен енигматично и е необходимо да се прочете целият роман, за да се разбере от читателя за неговия смисъл и избор. От друга страна, постмодерното писане и тук ясно се наблюдава, в целия роман има хаос, ентропия, ретроспекции, неизяснени докрай неща и факти. Той (романът) няма претенция да бъде приет за достоверен източник на историческа информация, възможно е авторът да е доразработил фабулата, излъчена по време на предаването „Ясновидци” през 2009 година[2] - за това как принцесата се е заселила тук под друго име (Елеонора) и е изумявала непрекъснато своите съседи с познанията и привичките си, които въпреки усилията, не е съумявала да скрие напълно. Що се отнася до имената и действията, те са изцяло адекватни в пространствено – времевия континиум на романа. Подзаглавието „роман-хроника” също е адекватно, проследен е животът на Анастасия след злополучната нощ на 1918-та година. Както и в други романи на Карастоянов, и в този се наблюдават цели пасажи на чужд език (предимно руски), със съответната липса на превод (напр. на стр. 10). Интересно е да се отбележи, че определени действия в повествованието са повторени няколко пъти – дали за обем на творбата или за да се наблегне повече на тях – по този въпрос най-вероятно може да се изкаже самият автор. Книгата е разделена на общо VІІ глави, последната от които – и най-кратка – обобщава цялостната идея: „Но затуй пък ги беше надживяла. Беше ги надживяла. Тя, Анастасия Николаевна Романова, ги беше надживяла.

„Песенни корелации и градска фонова среда” – из „432 херца” на Недялко Славов

„Нед, това е само в главите ни! Да си го видял в природата? Един цвят да забранява на друг цвят? Зеленото да се подчинява на червеното? Или един звук да забранява на друг звук? Разруши тоя свят на забрани, това са човешки окови!  Само така ще напишеш голямата си музика.”[1]

           Световната литература  притежава богат списък от имена на книги, чиито автори създават поредица от антиутопични светове – проекция на една възможна  въображаема историческа реализация обговаряща опитите за „социално инжинерство” и универсализиране на човешката единица. Известни още като романи-предупреждения, значението на този тип литература се реализира в отрицателно оценъчен план на утопията. С други думи, разкриват опакото на един „идеален” обществен строй на всеобщо равенство и благоденствие, какъвто ни предлага Томас Мор в „Утопия”, например. Строй, който е осмислен като пълна деперсонализация и подчинение, от страна на човека, на „огромната обществена машина”.

ПРОБЛЕМЪТ ЗА (СЕБЕ)ОСЪЗНАВАНЕТО В КНИГАТА „ТРУДНИЯТ НАЧИН” НА ХРИСТО РАЯНОВ

                                                            Автор: Надежда Спасова 

В днешно време младото поколение все по-често е определяно като „нечетящо” и все по-откъснато от духовното преживяване, свързано с книгите. Но ето, че на българската литературна сцена се появява група от млади автори, част от които е и Христо Раянов. Въпреки всички условности, които съпътстват една дебютна книга, сборникът с разкази „Трудният начин” се оказва заявка за сериозен ангажимент към българската литература. Творбите на младия писател предизвикват интерес и любопитство, примесени с удовлетворението, което носи всяка прочетена страница от тях.

Сборникът се състои от седем разказа, които поставят въпроси и разглеждат проблеми, свързани с екзистенцията. Както гласи частта от анотацията на самата книга: „Героите правят своите неуверени крачки сред плашещите обстоятелства и коварните капани на реалността.” Всекидневието крие своите тайни и предава уроците си по начин, който обединява героите от разказите и той е труден. Времето, в което се развиват действията в различните разкази е всеобхватно.  Това не са случки само от съвремието, а и от историята. Авторът сякаш е искал да покаже как терзанията, страданията и уроците, които получават субектите, си приличат, само годините са отминали, поколенията са се сменили, но има устойчиви неща като: себеосъзнаването, самотата, любовта, завистта, приятелството и предателството, които се превръщат в главни мотиви на разглеждания сборник. Миналото рефлектира върху живота на персонажите. Те трябва да го преосмислят, осъзнавайки, че бъдещето ги очаква…

Людмил Тодоров - "Разглобено лято"

„На кого е нужна истината?“

     В структурно отношение тази книга е съставена от пет части, които съдържат в себе си определен брой глави. Така, проследяването живота на героите се превръща сякаш в сглобяване на парчета, за да се съгради целостта на книгата. Всеки от героите има добре изградена своя идентичност, своя същност, като нейното развитие във времето се проследява последователно в повествованието. Все пак могат да се определят като главни Калина и Георги, а всички останали, с техните си истории, са в периферията и присъстват като разклонения в животите на основните действащи лица. Още в началото има прехвърляне от един епизод от живота на Георги в друг, което има за цел да създаде свръзка със споменати хора, появяващи се в събитията. Създава се усещането, че историята е някак разхвърлена, разпадната, но с нейното развитие, тя се подрежда и сглобява.

       Една от основните теми, застъпени в книгата, е тази за рушащата сила на истината, за последствията от нейното разкриване.

     „Истината разглобява всичко, до което се докосне и не се интересува кой ще го сглоби.“

     Повествователят дори задава въпроси, търсейки смисъла от нея:

     „И дали не е за предпочитане да живееш в измислен сюжет, отколкото в истински? Каква е ползата от истината, щом в нея няма внушаващ сюжет?“

     Изглежда сякаш тя е разрушаващия елемент, който прави целия сюжет разпаднат и постепенно се гради покрай въпросите около нея и покрай любовта. Тя е движещата градивна сила. На много места тя е представена по един симпатичен и насмешлив начин, който приляга на предварително зададената чрез заглавието обвързаност с лятото.

АПАРАТ - Васил Георгиев

            Васил Георгиев е роден в София през 1975г. Завършва право в Софийски университет „Св. Климент Охридски” през 2001 и защитава докторска дисертация в областта на правото на Европейския съюз през 2008. Дебютната му книга е сборникът с разкази „Будистки плаж”(„Жанет45”, Пловдив, 2008). Следват сборниците „Уличник” („Ciela”, София, 2010) и „Деград” („Ciela”, София, 2011). През 2013 излиза първият му роман – „Апарат”.

            Авторът си поставя нелеката задача да обговори в своя роман антиутопия ключови проблеми за съвременното общество. Проблеми, за чието съществуване до голяма степен сме наясно, но които не осъзнавамe или отказваме да осъзнаем, тъй като това ще ни постави tete a tete с тях. Свободата и истината, комерсиализирането на изконните ценности, потребителското ни общество, манипулиращатата система на управление и марионетният принцип на съществуване, който превръща човека в апарат. Програмирано същество, което е обречено да се подчинява на необходимостите си или ако трябва да бъдем по-точни на това, което му е внушено като необходимо. Човек-бурмичка, чийто консуматорски апетит трябва да се поддържа, за да работи иначе добре смазаната машина на държавния „апарат”. Това е част от проблематиката, която разработва романът. Разбира се тук стои и основният проблем за началото на края на света. Или какво ще се случи с човечеството, когато ресурсите, с които разполагаме и по-конкретно петролът бъдат изчерпани. Друг съществен акцент на този текст е как идеите се превръщат в идеологии. И защо новата структура, носител на чиито идеи е един от главните герои се оказва огледало на това срещу, което се опълчва.

„Тихото слънце” Петър Денчев

„Тихото слънце” на Петър Денчев излиза със заявката – роман експеримент. Не би било грешка ако кажем, че литературният процес, като цяло, е един експеримент. Напредването в областта на литературната теория и полагането на художествените текстове в жанрови и поджанрови парадигми, като резултат от работата на изследователите, е само еднин малък сегмент от особеностите на този процес. Все повече художественото изкуство изпитва необходимост да играе с жанровете и да надхвърля техните граници. От началото на двадесети век модерната литература започва да търси нови форми за отразяването на действителността и усещането за несъответствията във взаимоотношенията между личността и обществото. Противопоставят се „търсенето на смисъл с усещането, че всичко е зловеща игра в един непонятен, чужд свят.” [1] Познатият похват на епическия разказ се оказва не достатъчно ефективен като внушение. Усеща се необходимостта от нов изказ, който да провокира съвременната мисъл.

           Като сравнително ново явление от края на деветнадесети и началото на двадесети век се оказва антиутопията. Не е случайно, че се появява в епохата на индустриалната революция, когато техническият прогрес и науката търпят възход. Жанрът представлява  социален модел на идеалното общество, в което всички са равни, но в своята същност пародира това общество, като внушава обезличаването на единиците. По този начин свободата е сведена до ограничен избор, този който е наложил тоталитарният модел. Романът на Петър Денчев ни заварва в едно демократично общество, което е схванато като  зловредно, а езикът - голямата заблуда на времето, защото поражда множество смисли, а от там и относителност в истината: : „Отсега нататък никой няма да задава повече безсмислени въпроси. Няма да има гласове, езици и безсмислени терзания. Чистотата на мисълта и истината ще направят живота толкова лек, че благодарение на промяната ние ще изкореним всички недъзи.”[2] Новият ред, който изграждат „революционерите”, начело с бащата на човека, чийто глас проследяваме, се нарича Общество на истината. В програмата си то прокламира омъртвяването на езика като средство за комуникация,  измисля нови знаци, които да заместят азбуката, а истината се свежда до нейната универсалност.

„Различният” образ на майката в постмодерния роман: „Майките” от Теодора Димова

В литературните произведения от по-ранни културно-исторически епохи (както в България, така и в чужбина), образът на майката е представен като съвършено светъл, символ на всичко красиво, добро и благородно. Тя (майката) единствена обича безкористно рожбите си, готова е да даде всичко в името на тяхното благополучие и тази саможертва ясно е отразена в творби от Античността до днес. Постмодерното писане в България като цяло преобръща доста от тенденциите до този момент[1] и освен новостите, които се наблюдават в него в чисто структурна форма, изобилства и от нови идеи, нови погледи върху наглед традиционни и константни проблеми. Един от тези проблеми е образът на майката, който ще бъде разгледан в настоящата разработка, като за целта ще бъде разгледан романа на Теодора Димова – „Майките”. Тезата, която би могла да бъде поставена е, че в съвременния, постмодерен свят, при цялото изобилие на  проблеми от всякакво естество, конфликтите между поколенията могат значително да бъдат изострени и това започва да се отразява и в литературата – идеалистичният образ на майката като „нещо свято” се разколебава и тя започва да се обрисува в една съвсем различна, доста по-мрачна светлина.

В едно традиционно общество, в което преобладават моралът и духовните ценности, майката заема изключително важна роля за цялото семейство. Тя, като представителка на „старото поколение”, има право да изразява мнение, да взима решения, дори да определя съдбата на младите. Още Елин Пелин в „Гераците” показва как след смъртта на баба Марга (най-възрастната жена с голям авторитет), семейството се разпада. Ивайло Петров пък в „Преди да се родя” експлицитно заявява властта на родителите да уредят брака на младите, без да искат тяхното мнение и съгласие. В постмодерния роман, както и в цялостната ситуация на обществото – преминаване от традиционализъм към модерност, тази роля на майката до голяма степен се измества. Нещо повече – в романа на Теодора Димова „Майките”, всички майки са представени чрез най-лошите човешки пороци – като меркантилни, неверни прелюбодейки, алкохолички и прочие. В другия роман на авторката – „Емине” подобен сюжет също присъства, като по този въпрос пише и Елена Борисова в статията си „Проблемът за майчинството и детството в образа на Яна Илинда”: „Отношенията на Яна Илинда с майка й са изградени върху постоянното недоволство на родителя от държанието на своето дете. Теодора Димова до такава степен оголва и радикализира езика, на който контактуват героите й, че той стъписва със своята директност, най-вече защото това е гласът на майката.”[2]. Тя говори и за физическата агресия, която майката проявява след непослушанието на детето. Тази агресия, разбира се, винаги е присъствала под една или друга форма в живота на хората от всички епохи, но никога не се е отдавало такова голямо значение и не е отразявано в литературните произведения. Постмодерният роман по този въпрос внася радикална промяна, говорейки за неща, които до преди това са били премълчавани – съзнателно или не.

Веселин Стоянов - Моделът и неговият художник

Събитията в романа „Моделът и неговият художник” на Веселин Стоянов се развиват в първата четвърт на ХХ век – 1921 година и в хода на сюжета му могат да бъдат открити прилики с други романи от българската литература – „Поручик Бенц” на Димитър Димов, „Железният светилник” на Талев. Важно е да се отбележи (по текста на Владимир Янев), че идеята за романа е взета от мълва в Казанлък за връзка между Иван Милев и Анна, историята е действителна, както и персонажите. Романът е „модерен от класически тип” – съдържа в себе си както белези на класическата проза, така и на постмодерната. Акцент се поставя върху трагическите противоречия на човешкото.

В началото е описана сцената, в която художникът Иван Милев е поканен на обяд у богаташите Орозови. Всички мъже, които се запознаят с Анна, неизбежно се влюбват в нея – тя, подобно на Елена от „Поручик Бенц” е фатална жена. Буров, богатият банкер също не остава по-назад в това отношение. Анна  демонстрира афинитет към чужбина и живот извън границите на родината, поръчва на художника да я нарисува гола. Преживяла е много трагедии в живота си, загубва родителите си, майка и умира на 28 годишна възраст при раждане на четвъртото дете. Води се дискусия за същността на историята и Орозов и Буров казват, че „тя е еднаква, само хората са различни”. За Буров, парите са абсолютната власт. Друг мъж, победен от красотата на Анна е Алберто ди Матео – запознават се в клуба, в който членуват. Нетипичните отношения между съпрузи, заклели се във вечна вярност един на друг се открива, когато става ясно, че Орозов има склонност да посещава проститутки. От своя страна, съпругата не остава по-назад, започва все по-често да посещава художника и между тях пламва страст. Носи му дузина ризи като подарък, говорят за живота, за кръвта, спермата, което е доста нестандартно – подобни теми (за спермата например) започват да се разискват на доста късен етап, в постмодерните романи. Иван е рисувал много голи жени, откакто е станал художник и молбата на Анна не го учудва. В хода на работата, те флиртуват помежду си, а клюките за честите посещения на жената в ателието не закъсняват.