вторник, 30 юни 2015 г.

Людмил Станев - Рязко

Автор: Теодора Кашилска

       Людмил Станев се завърна на литературната сцена след дълго отсъствие (последната му публикувана книга е от 2008г. – „По-малко”). Доказал се неведнъж като майстор на късия разказ, Станев избира именно тази художествена територия и за сборника си „Рязко”. Книгата се състои от множество кратки „истории” (определението е на самия писател), някои от които „истински”, а други „измислени”. Разказите, влизащи под надслова „Истински истории”, са общо 38 и съставят по-голямата част от сборника. Сред тях са включени: спомени от лекарската практика на Станев;  картини от любимия му Пловдив; истории, чути от приятели; разкази за странни преживелици или както сам той пише: „неща, които си струва да бъдат запомнени” (Станев 2015: 110).
       В „Рязко” се откриват характерните за Станев заявен автобиографизъм и първолично повествование, спомагащи за пълното потапяне в художествения свят на твореца. Тези техники, съчетани с формули като „представете си” и „сега ще ви разкажа една история”, приковават вниманието на читателя и го правят подвластен на писателското въображение. Човекът, държащ сборника в ръцете си, се превръща в събеседник на белетриста, а това, което го кара да прелиства всяка следваща страница с упоение, е силата на словото, което трябва да бъде запомнено и предадено. На това се дължи и неукротимият порив на Станев да разказва за всичко, което го е развълнувало, разсмяло или разочаровало. Той не представя динамични сюжети, а разчита на обикновената случка, предадена по необикновен начин, която да провокира емоции у четящия. Интересува го не действеното начало, а обрисовката на характерите и  чертите на героите, и то в едри щрихи. Детайлите отстъпват място на сентенциозни завършеци и интертекстуални връзки с други литературни произведения.
       Белетристът въвлича читателите си в един своеобразен свят, в който едновременно властват хуморът и тъгата. Усмивката, появила се след анекдотичните разкази, бързо бива заличена от усещането за непреодолима печал. В това се крие и магията на сборника, защото, както сам Станев споделя: „Има истории, които просто описват дадена случка, има и такива, които ви радват, други натъжават. Но най харесвам истории, в които тези неща са заедно, по необяснимо вълшебен начин” (Станев 2015: 58). Художественият свят  на „Рязко” трудно може да бъде характеризиран еднозначно, именно поради този магичен синтез. От една страна, разказаните ситуации пораждат лековат, наивен хумор, но от друга, карат читателя да потърси отговори на въпроси, свързани със смисъла на съществуването: какво оставя човек след себе си („Пастелно”, „БДЖ”); съществуват ли случайности в живота („Лотария”, „Годишнината”); можем ли да променим света, който ни заобикаля („Спасителя в ръжда”); кога човек се чувства истински щастлив („Жълто”, „Сбогом, лято”).  

Сборникът на един „сънувач” (Емил Андреев – Боби Блажения и Другия американец)

         Преливащите се цветове и разноцветните надписи на корицата загатват за това, което ще го връхлети човек, когато чете книгата и като свърши. Това е и целта на една корица.
         Да, това е любовна книга. Дори по думите на самия автор тази книга е определяна като любовна. Любовта в разказите е силна, открита, завладяваща, даже опасна и страшна и под различни форми. Тя е фантазия, красива измислица. И ако има нещо, което присъства силно, колкото любовта, то това е фантазията, а двете се преплитат на много места в сборника, давайки усещането на читателя, че всичко е възможно да се случи.
         Един писател има невероятната възможност да създава светове, да даде пълната свобода на въображението си в писането. Емил Андреев е наясно с това. Той се възползва, играе с читателя и разгръща фантазията си. Повествователят често не е човек. Той е дърво (бряст), което в последствие отсичат, той е риба, гарван и прочие. Показателни за това са разказите „Плавеят”, „Убийството на тъжното момиче”, „Лейди Джейн”.
Освен в Аз-форма, има и произведения с третолично повествование, което представя други разказвателни качества на Емил Андреев. Третоличните разкази са увлекателни, в тях често присъства елемент, който да заинтригува читателя, да го изненада, а това е сигурна рецепта за привличане на вниманието му. Именно в разкази от този тип, като „Рибката”, „Мира, кучетата и клошарят”, силно прозират вълшебните черти на тази книга, действащи изненадващо. В другия тип разкази, разказвачът държи дистанцията с читателя близка, допуска го съвсем близо до историята. Той говори като на себе си, а ние ставаме свидетели как се пита, разсъждава, мисли. Това го прави по-жив, по-истински, особено при диалог, придавайки пълнота в образа на говорещия.

неделя, 28 юни 2015 г.

"Уморени от чудото"


 Чудото в дебютната стихосбирка на Георги Рупчев

Настоящият текст бе провокиран не само от творчеството на автора, не само от неговата способност да пише и да претворява света по свой уникален начин, но и от думите на Силвия Чолева, прочетени неотдавна. Тя казва следното „ ... за младото поколение той е неизвестен... Но аз съм любопитна как те биха погледнали на него.”[1] Разбира се тя говори по-скоро за младото поколение автори, но смятаме, че младото поколение читатели също не бива да бъде пренебрегвано. Това поколение, което е не-живяло във времето, в което твори и  „пребивава” Георги Рупчев. Използваният глагол съвсем не е случаен, защото според нас той пребивава в едно време, а реално съществува и живее в друго, свое време. Доказателство са самите му стихове. Но на това ще обърнем особено внимание по-нататък, разгръщайки своята теза. А тук е моментът да я формулираме.
Чудото в дебютната стихосбирка на Георги Рупчев е животът. Но не животът, който живеем всички, не животът какъвто го определяме ние, а животът като философска категория. Животът като мярка единица за безвремие, животът, какъвто се случва въпреки нас и вътре в нас. Животът като трансцендентна проекция на битието и извън времева категория. Животът и неговото случване. Живеенето като съдба, като бягство и спасение. Животът като слово и словото като живот.

събота, 27 юни 2015 г.

„Една и съща нощ” от Христо Карастоянов като образец за постмодерен роман




Романът на Христо Карастоянов „Една и съща нощ”, с подзаглавие „Дневник на един роман” излиза през 2014 година, като към момента (29.5.2015 г.) това е двадесет и седмия роман на автора[1]. Като жанр може да се определи като политически или исторически, разделен на общо шест части, последната от която е озаглавена „Часът на смъртта”. Сам по себе си, той съдържа всички основни белези на постмодерното писане, макар да описва моменти, случили се в първата четвърт на ХХ век. В него са отразени множество разговори между известния поет Гео Милев и неговия приятел Шейтанов, събития, случили се около тях, като същевременно са намесени и много лица, действително съществуващи в обкръжението им по онова време. Но събитията не са представени последователно, в единен и праволинеен текст, а целият роман е изграден по нов, иновативен начин, по който се изграждат и повечето произведения, принадлежащи на постмодернизма.

сряда, 24 юни 2015 г.

Петър Делчев - Трънски разкази / Балканска сюита


„Кое що е по вучия и человеческия свет“

Все по-видима напоследък е тенденцията към своеобразна компресия в съвременния български разказ. Като цяло не би било пресилено, ако се каже, че все по-предпочитани стават по-кратките жанрови форми.
         Веднага трябва да направим и уговорката, че не е толкова лесно да се определи кои са успешните формули за съвременни български разказ, без да се взимат предвид маркетинговите и бизнес стратегии на издателствата. Обект на внимание ще бъде книгата на Петър Делчев „Трънски разкази”. В нея авторът включва както разкази, така и новели, събрани в „Балканска сюита“. Още в самото начало се вижда, че Петър Делчев избягва съвремието като време на действие. Същото важи и за другата му книга „Кастинг за месия“. Любопитен факт, особено ако се вземе за сравнение книгата на брат му Георги Томов – „Не беше тук и си отиде“. Двамата се различават не само по фамилиите, но и по това, че разказите на Георги Томов са насочени най-вече към настоящето.
         В книгата на Петър Делчев няма точно упомената година, но по доста детайли става ясно, че е обърната към миналото, и то към миналото на конкретен регион – Трънския.
         Първият текст, който предхожда разказите и служи като своеобразна рамка на книгата, вкарва четящия в една съвсем различна действителност, маркер за другостта на която е езикът, на който е написано въведението. Не е за пренебрегване и посвещението, което като всяко такова, придава на книгата по-специално отношение.

вторник, 23 юни 2015 г.

Проблемът за (не)разбирането в „Андрешко“ – опит за херменевтичен прочит

           

Автор: Костадин Гълъбов


           Писането върху класическо произведение на българската литература, каквото безспорно е „Андрешко“, представлява известно предизвикателство, най-малкото защото вече съществуват доста на брой анализи, които засягат различни тематични ядра на разказа. Така откривателски настроеният изследовател, в желанието да каже нещо ново, трябва винаги да има съзнание за текста, за да не попадне в капана на свръхинтепретацията – да намира смисъл, какъвто произведението не предполага. Защото то може да предизвиква много смисли (нелека задача е да се посочи един за доминантен, въпреки за „практически“, свързани с образователната система например, цели подобни решения се предлагат), но само тези, породени от текста, правят интерпретацията валидна. Затова и настоящето изложение е преди всичко опит, пробване на определен подход, без предварителна яснота за резултатите, до които той ще ни доведе.
            Разказът „Андрешко“, със своята диалогична основа, предпоставя донякъде избрания тук проблем. Все пак диалогът не е нещо, което двама души извършват заради самия него. Дори когато изглежда като начин просто за убиване на време, какъвто е случаят, на него би следвало да се гледа като средство за размяна на смисъл, предаден чрез акта на съобщаването, доколкото имаме ясно изразена връзка между думите. Оставяме настрана кой как се себеизразява и с това - себепоказва в разговора, по-важен тук е фактът на осъществения, на случилия се диалог. Обобщено, може да се каже, че „Андрешко“ е разказ за двама души, които пътувайки заедно към селото, разговарят. И точно в размяната на различни съобщения, някои от които доста емоционално натоварени, е заключена смисловата концентрираност на текста. Преди да се върнем към нея обаче, е редно да обърнем внимание на участниците в комуникативния акт, тъй като те не са някакви идеални същества, а напротив – имат определени и конкретни физически характеристики. В хода на разказа читателят узнава за техния произход и социален статус, лесно се разбира откъде идват и накъде пътуват. А всичко това има пряко отношение към поставената в началото задача.
            Андрешко е млад каруцар, който в момента, когато повествованието започва, очевидно е приел да превози своя спътник до селото. Дали с това си изкарва прехраната не става ясно от разказа, но по-важното е, че той познава пътя. Той е поставен в своя среда, неговото движение в пространството е подчинено нему. А това дава някаква увереност на селянина. И точно тя може би е причината той пръв да започне разговора. Или казано с изразите на психологическия подход – темпераментността, характерна за младите хора, както и чувството за сигурност, породено от факта на познатата обстановка, предизвикват желание у героя да поговори с човека до него, за да може да мине времето по-бързо. Тоест, за Андрешко диалогът крие в себе си освен всичко друго и известно удоволствие.

петък, 19 юни 2015 г.

За слънчогледите, любовта и космополитното



Жанет 45, 2009

 „Анабел“ е интересна със своята раздвиженост и цветност, с представите си за любовта, живота и «властта», с идеите си за космополитно, европейско и родно. И макар че сам по себе си романът не ни разкрива нови истини, в настоящия момент той звучи доста актуално с част от въпросите, които поставя.
«Анабел» е роман, типичен представител на постмодернизма. Присъщи са му всички характерни черти на модерното писане. И високата степен на цитатност, и мозаечната структура на текста, и разпокъсаността, и «грешната» пунктуация, и смесването на кирилица и латиница. Но има нещо, което все пак му придава някакъв индивидуален облик, а именно непрекъснатото желание на автора и на един от героите и за оригиналност и невъзможността за осъществяването и. Причината е следната - в живота си цитираме ежедневно. И не само текстове. Копираме, повтаряме образи и идеи, визии и животи... А как да постигне своята оригиналност, авторката не е уверена (б.а. под авторката се визира един от разказвачите, който води свой онлайн блог). Тя осъзнава литературата, която създава, осъзнава механизма на създаването и, едновременно се примирява и се бори с желанието да твори и с опита да създаде нещо оригинално. Може би и затова в книгата не са ясно разграничени образите на разказвачите, както и броят им. Още повече, че историята започва като разказ от 1л., но по-късно преминава в той/тя разказ.
Склонни сме да споделим мнението на Виолета Тончева, която казва, че Ирина Папанчева започва романа си ефектно. Тя най-напред прави уговорката, че не е главната героиня, след което следва кратък цитат от самата книга. „Всъщност аз изобщо не участвам. И това май явно изобщо не ми харесва, щом все търся начина да стигна до себе си, щом даже и началото промених. Три точки. Не една. Точка. Тази история започва на следващата страница.”[1]
            Романът на Ирина Папанчева е едно естествено продължение на дебютната и книга, поемата «Почти интимно». Още в този текст много сериозно са поставени въпроси и проблемни ядра, които авторката разработва в романа си. В поемата може да бъде открита психоаналитичната нишка на отношенията «баща-дъщеря», която в романа се разгръща и се превръща в смислово и личностно определяща, емоционална и житейска устойчивост, а в по-късен етап – криза за главната героиня Анабел. И ако бащата в романа се свързва с образа на творческото, свободния порив, устрема към ново и непознато, то този на майката е пълна негова противоположност. Тя е рациото, прагматизмът. Оттук и кризата в отношенията «майка-дъщеря» и последвалата катастрофална, в емоционално отношение, за Анабел развръзка.

четвъртък, 18 юни 2015 г.

Ежедневието в поезията на Ек.Йосифова



Автор: Маргарита Туфкова

В алтернативния канон на ХХ век Екатерина Йосифова се утвърждава като писателка и продължава със своето женско  присъствие и през ХХI век. Дебютната ѝ стихосбирка е от 1969 година „Късо пътуване”, следващата ѝ стихосбирка е от 1972г. „Къща в полето”, „Имена” (1987г.), „Подозрение” (1993г.), „Ненужно поведение” (1994г.), „Малки стихотворения” (1998г.), „Нищо ново” (2001г.), „Нагоре надолу” (2004г.), „Ръце” (2006г.)  и „Тази змия” (2010г.). Със стихосбирките си Йосифова печели много награди : награда на Съюза на българските писатели, награда на Сдружение на българските писатели, награда на „Христо Г.Данов”, два пъти е носил на наградата за поезия „Иван Николов”. Тя пише и детски книги „Истинска приказка за Поли” (1994г.) и „Легенда за Магичния певец” (2000г.).
 Още в дебюта си Ек.Йосифов „Късо пътуване” показва деликатността на своята поезия, писателката предпочита да говори чрез езика на мълчанието. Йосифова[1] споделя, че поетът е способен да чуе тишината, неговите способности са акустични, но тя е далеч от мисълта, че пишещият поезия е нещо повече от непишещия поезия. Предговорът към първата ѝ стихосбирка е написан от Блага Димитрова[2], която споделя, че е преоткриване на познатото „всекидневие”, едно късо пътуване, пълно с хубави изненади. Но най-хубавата изненада от това късо пътуване е обещанието за бъдещи нови пътувания – по-далечни, по-рисковани, по-откривателски. Преди да бъде отпечатана, стихосбирката тя е редактирана, редакторът  премахва едно стихотворение, а друго само коригира. В тематично отношение стихосбирката изпълнява политическите изисквания. Лирическият герой пътува само на близки места, единствената възможност на всекидневния човек в България. Често в центъра на стихотворението седи това, което ѝ се е случило. Гласът ѝ звучи зряло, долавя се и тревожност, нещата се изричат по чувство, такива, каквито са. Лириката на Йосифова се съсредоточава към пътя, пътуването и домът. Литературните критици твърдят, че името на Екатерина Йосифова достойно може да застане до имената на поетеси като Елисавета Багряна и Блага Димитрова в женската традиция.

петък, 12 юни 2015 г.

Реторика на заглавието

Заглавието на литературната творба е необходимо да има репрезентативно-увещателна роля – да подсказва съдържанието на текста и да може да грабне вниманието на читателя. Точно така е озаглавена и повестта на Орлин Василев – Дивата гора, която е специфична с това, че е насочена към два типа читателска аудитория. Първия тип е детска, заглавието само по себе си предполага приказна история. И наистина е такава – действието се развива в гора, където  хищните и мирните животните се борят за храна и власт, притежават разум, могат да комуникират помежду си. Подобен е сюжетът в много други детски приказки, заглавието също ориентира към подобен тип произведение. От предговора обаче става ясно, че целта на автора е да пробуди мирния народ, който се е оставил на властимащите (хищниците в повестта) да се гаврят с него и да правят каквото си искат. Представяйки на пръв поглед детска творба, властта е заблудена, но за кратко, като след това е издадена заповед всички книги да бъдат издирени и унищожени. Но дори за краткото време на „измамата”, хората тогава са разбрали, че ако се сплотят, могат да се преборят със системата и потискащия, тоталитарен режим.  От съвременна гледна точка, младият, незапознат с периода читател, трудно би се досетил за алегоричността на творбата, децата могат да я четат като обикновена приказка, но за по-възрастната аудитория тя е един спомен или един нов поглед върху близката история. Важно е също да се отбележи, че интересът, който може да предизвика едно заглавие, зависи и от индивидуалните предпочитания на читателя и от това какъв тип творби обича да чете.    
Автор:Атанас Р.
"Под линия", 2015г.

Димитър Динев - "Ангелски езици"

"Ангелски езици" е роман, написан от български автор на немски език, преведен от друг човек на български. Проблемът за интеркултурния трансфер тук се наблюдава ясно. Според Любка Личева, творчеството на Динев съдържа мотива за „прогонения от рая, който чрез езика търси нова райска градина”. Човешката положеност в езика е водеща за романа. Написан от емигрант, усеща се трудността от усвояването и боравенето с новия език. Речевото поведение на героите Искрен и Светльо заема централно място в романа, което е крайно разнообразно. Също "език" е дума омоним – означава едновременно реч и анатомичен орган. Органът в романа е отрязан след научаване на интимни подробности от ревнив съпруг и после е пазен като трофей. Спори се дали Динев пренася в немското заглавие нещо от българския език или е резултат единствено от перфектното усвояване на немския. В библията, езикът на ангелите е универсален, а ние сме хора, избирайки езика, с който да си служим. Има интертекстуална връзка на романа с Библията от словото на апостол Павел – в немскоезичното заглавие е буквален цитат. И в немската култура Engelszungen се използва широко. Сакралното значение е изместено от светското. Идеята за езика се цитира в романа във всевъзможни вариации. По-сложен е въпросът с понятието "ангелски". То може да се отнася до ангелският език на любовта, в еротично-сексуален контекст, диалог между Живков и Младенов. Крайната степен на профанизиране на ангелските езици е точно езикът, отрязан от съпруга Йордан на любовника Ангел. Въпросът е до каква степен заглавието може да се пренесе от едната културна среда в другата. Сексуалните и политическите конотации в Германия и България не са еднакво добре развити. В немския език думата "ангел" има много повече значения и употреби, отколкото в българския. В българския са повече фразеологизми и ирония. Идеята, заложена в романа на Динев, би следвало да се идентифицира като стремеж към безпроблемна комуникация, както е при ангелите съвършената комуникативност според автора Сер.  

Източник: Протохристова, Клео. Записки от преддверието. Теории и практики на озаглавяването. Пловдив, 2014
Автор: Атанас Р.
"Под линия", 2015г.

четвъртък, 11 юни 2015 г.

Исторически роман ли е „Възвишение”? (За няколко спорни жанра)

             
         


Историческият контекст, в който е положен романът – Арабаконашкия обир, – ни изправя пред логичното питане исторически роман ли е „Възвишение”?  И тъй като книгата черпи своите сили главно от „Миналото” на Стоян Заимов и „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, е необходимо да се спрем върху жанровата специфика на тези творби. След Освобождението гледната точка на историята е конструирана чрез идеята за високия героизъм на българите, дръзнали да търсят своята морална и политическа свобода, но в книгите на Захари Стоянов и Стоян Заимов „героическото не се откроява, а се разтваря в бездействието, мерзостите, апостолските „лъжи”, саморазправата с малодушните; а пък патриотизмът има за свое обратно лице страха и предателството”[1]. Двете книги трябва да изиграят ролята на памет, от която да се черпи национално самочувствие. Те обаче отказват да изпълняват тази роля, защото авторите нямат самочувствието, че пишат Историята. В подзаглавията и обширните предговори те ясно заявяват това, защото тяхната идея е не само да възкресят паметта за българския героизъм, но и да разказват непредубедено. В тях липсва идеологическото манипулиране за личностите и събитията, липсва предубеждението, че става дума за безспорни герои и че за тях е гарантирано високо място в националния пантеон.

Жената в изкуството

 Жената в изкуството – падението от възвишена муза преди до обикновена кифла днес

  
       Човешката култура търпи постоянно развитие и това явление е непрестанно и невъзвратимо. С промяна на културата се изменя и изкуството – няма как да бъде иначе, защото двете са свързани. А обект на изкуството е бил, и навярно винаги ще бъде, жената. С нея са свързани едни от най-великите произведения в литературата, изобразителното и скулптурното изкуство. Статуята на Венера Милоска е позната дори на хората, които са извън изкуството. Същото се отнася и за Мона Лиза. Митовете за древногръцките и древноримските богини се изучават в училище, а хубавата Елена ще си остане завинаги като емблема на красотата, която може да доведе дори до война.
         Жената в миналото е разбулвала пламъците в чувствителните душици на творците и те са я издигнали на пиедестал. Разбира се, има и друга страна на монетата. Не всички жени са се превръщали във велика муза, за която са се пишели стихове и романи, рисували са се картини или са ваяли статуи.
         Но изкуството е служило на любовта, красотата и добродетелите, които несъмнено присъстват в женската природа, и е заобикаляло сякаш пошлостта, лицемерието, завистта и още много подобни качества, чернящи нежния пол.

Четенето днес

ЧЕТЕНЕТО ДНЕС



                Времевата конкретизация в темата предполага, че е нужно да се направи паралел с четенето „преди“. Нуждата от кавички е видима, тъй като няма, а и е трудно да се определи границата между условно отбелязаното съвремие чрез думичката „днес“ и също условното „преди“, с което да се отбележи миналото.
         Обикновено, по-възрастните четящи хора, водени от неписаната максима в живота, че всичко след тях вече не е същото и става все по-зле, ще кажат, че преди се е четяло много повече, отколкото сега. Едно време те не са имали компютри и телевизори и са наблягали повече на книгите и учебниците – така, евентуално, биха казали някои възрастни четящи хора. Или както биха се изразили в едно комедийно предаване: „Т‘ва днешното четене, четене ли е? Едно време какво четене му удряхме...“.
         Но, както и да е. Няма такава статистика, която да ни даде точни данни за читателите. Дори и днес, при наличието на толкова напреднали технологии, това е невъзможно. Факт е обаче, че броят на издаваните книги става по-голям с всяка изминала година. Да, това показва, че броят на писателите се е увеличил, но ако нямаше кой да купува тези книги и съответно да ги чете, надали щеше да се надигне такава вълна от пишещи индивиди, за разлика от миналия век, когато писателите до голяма степен са били известни кои са, знаели са се от масата и са си издавали спокойно (а понякога и не съвсем) книгите.

Смисълът в безсмисленото

Смисълът в безсмисленото


         За да се стигне до интерпретацията и пълното разбирането на дадена книга, на даден текст (бил той писмен или устен), херменевтичният подход изисква едно висше ниво на сливане и пресъздаване на самия акт на писане. Търсещият смисъла е необходимо да настрои съзнанието си, за да улови честотата на точно онези мисли, довели до реализирането на мисълта на автора в текст, в някакво знаково и, до известна степен, материално реализиране на абстрактния зародиш в главата.
         В такъв случай, авторът е невъзможно да бъде изключен при този процес на пресъздаване и всички тези за така наречената „смърт на автора“ при разглеждане на произведението на речта му биха били неправилни и не на място. В действителност се стига до моменти, в които продуктът, който той създава, да придобие свое собствено самосъзнание така да се каже и да успява сам да се защитава, сам да говори за себе си и да стане независим и самодостатъчен. Тогава се стига до момента, в който той надраства първоначално заложените в него идеи, поглъща ги и сам става извор на нови, които биват открити при по-обстоен анализ. Навярно това може да се сметне и като една от причините, довели до твърденията на някои изследователи, че произведението винаги е по-умно от своя създател.

„Сестри Палавееви в бурята на историята"

      

                    Алек Попов  пише първия партизански роман след края на комунизма и за тази задача избира един твърде нетрадиционен жанр и сюжет. В центъра на повествованието са две сестри близначки от богато семейство, които се врязват в партизанското движение, пленени от комунистическата идея. Буржоазните девойки контрастират толкова силно над самите партизани, че това води до поредица от комични ситуации и сблъсъци. За една и съща идея се събират две противопоставящи се класи, откъдето си проличават и техните различия.
          Романът има много интересна рамка. Авторът ни посреща в днешния софийски квартал „Коньовица”, за да ни запознае с една малка забравена уличка, която носи името на някогашна партизанска героиня, а именно ул. „Яра Палавеева”. Въпросът, който стои пред разказвача и читателите е как повече от двадесет години след бурните метежи на Промяната, тази улица все още стои с партизанското си име и има ли някой, който си спомня коя е тя? Чрез спомена на възрастната жена от номер 6, повествователят прави малка ретроспекция и ни връща в далечната 1952 година, когато името на улицата е било сменено с името на партизанката, загинала в борба срещу фашизма. От тук разказвачът ни връща още малко по-напред във времето, за да проследи последователно събитията около партизанския отряд с идването на двете сестри, до тяхното разделяне. След това романът прескача десет години и ни прехвърля на чужд терен – Лондон, където завършващата точка е поставена в размислите за излъгания  героизъм.

събота, 6 юни 2015 г.

Съдбата и случаят – махалото на една национална история (Из „Възвишение” на Милен Русков)





„Като увиснеш тъй под гредата, накъдето духне вятърът на случая, натам заминаваш и ти. Ако духне в едната посока, ти си един хаирсъз и обесник забравен. Ако духне в другата, ще та славят народите.”[1]


Милен Русков се превърна в любим писател на читателската аудитория, особено след като насочи поглед към „българското”. „Възвишение”  напълно заслужено предизвика положителните оценки на критиката, която определи романа като книга, разколебаваща наложените учебникарски клишета за същността на националноосвободителната революция,  изградената представа за народа и бленуваната свобода. Сюжетът на романа е положен в самия „край” на Българското възраждане, когато бавноразвиващият се „еволюционистки” подход - чрез училищна просвета и налагане на църковна независимост, се оказва недостатъчно ефективен. Това поражда раздорите между така наречените „млади” и „стари” борци за политическа независимост. В резултат на това  българският национален интерес дълги години се люшка между подемането на ревлюционни действия и кроткото „чакане на ред за свобода”. Нетърпеливостта на революционерите довежда до поредица от драматични исторически събития, които в крайна сметка произвеждат политическата свобода на българския народ.
    След Освобождението на България и новото политическото начало на държавата един от най-важните актове, освен уреждането и устройството на страната, е изграждането на историческа памет. Това  дело е заслуга на българските поети, писатели, публицисти, повечето от които са се допрели до величайшите и трагични събития, до един или друг момент от историята. Започва истински бум на писане на „спомени”, „записки”, „мемоари”, „опити за биографии” на личности, участвали в движението за свобода. Творците си поставят трудната задача да запишат великите и трагични моменти от историята на своя народ и неговите герои. През този период се появяват „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, „Епопея на забравените” и „Под игото” на Иван Вазов, „Миналото” на Стоян Заимов, „В темница” на Константин Величков. Тези произведения на българската класика обаче възникват не с цел изграждане на българско национално съзнание, а  като рефлекс срещу бързото забравяне на националните герои и техните идеали. Точно те обаче, постфактум, изграждат възрожденския романтичен ореол на Възраждането и неговите „херои”, които се оказват доста спорни за героите на „Възвишение”.

сряда, 3 юни 2015 г.

Повестите на Ивайло Петров „Преди да се родя”, „След това” „И след смъртта ми” като представителни за шестото десетилетие на XX век

В тези три повести, които сами по себе си не са отделни, а представляват един завършен цикъл, се откриват повечето особености на прозата от 60-те години на 20-ти век. Още в началото на първата повест „Преди да се родя”се наблюдава принципът на ОБРАТНОТО ВРЕМЕ – разказвачът е представен като свидетел на събития преди появата му на този свят. Той съзнава всичко, което се случва, дори когато още е в утробата на майка си. Нещо повече – този все още нероден герой ОСЪЖДА действията на роднините си, като ги квалифицира като „глупави”: „баща ми като мнозина от нашия род, не бе от най-умните, но първата значителна глупост извърши едва на 16 години и 2 месеца”.

Людмил Тодоров - Шлеп в пустинята


         По думите на Преслав Ганев за „Шлеп в пустинята” трябва да се пише с главоболие. Това обаче не означава, че романът представлява главоблъсканица от идеи. Бих отъждествил развитието на действието в романа като своеобразно пътуване с лодка по непозната и именно затова опасна за човека река. Героят на Тодоров – учител по английска и американска литература, на средна възраст – е пътникът в тази лодка, която се носи по течението.
         На началото на митарството му, както той определя своето странстване, водено от някаква скрита сила, ставаме свидетели, когато го виждаме да губи времето си през лятната ваканция в наблюдаване на шлепове по река Дунав от балкона на апартамента, намиращ се на осмия етаж. Може да се каже, че това балконно събитие се е превърнало в необходим ритуал за много българи, които, съзерцавайки движението на света, потъвайки в него, по този начин сякаш се опитват да разтоварят тежестите от душите си. Останалите почивни дни изкарва при тъста и тъщата на село, където цитира Шекспир, докато колят прасе, или при своя приятел – художника Бобо. Именно философските хипотези на Бобо можем да определим като ключа, с помощта на който читателят би могъл да разчете романа на Людмил Тодоров, или казано с други думи - да се настрои на вълните му още от самото му начало. Ако това начало бе различно и всичко започнеше с описанието на поредния ден от живота на провинциалния даскал Х., целият роман би изглеждал твърде семпло и обикновено. Но тезата на Бобо, че всяко изгубено нещо, каквото е един непроследен шлеп за главния героя, отива в пустинята, внася мистериозност и философска дълбочина.

Георги Томов - Не беше тук и си отиде

„Светът ли се е променил или ние не сме същите?” 



В издаването на една книга, освен автора, важна роля играе и редакторът. Твърдението е леко банално и изтъркано, всеки знае, че редакторът е важен за книгата. Но в тази на Георги Томов – „Не беше тук и си отиде” – се изпълва докрай смисълът на редакторската дейност. Какво имам в предвид?
         Гледайки на рафтовете в книжарницата книгата „Не беше тук и си отиде”, човек дори не знае какво да очаква. Вероятно няма да познава и Георги Томов, тъй като това е дебютната му книга. Ако не се е информирал предварително дори няма да знае, че става въпрос и за сборник с разкази. Но отгръщайки още на съдържанието, където са изписани заглавията, се среща с една палитра от най – разнообрази имена и още преди да ги е прочел докрай, зачита от първия текст.
         Голяма част от читателите пропускат предговорите на книгите, които четат. За тази книга обаче, смятам за задължително прочитането му, който е дело на редактора Христо Блажев. В него получаваме парченце от отговора на въпроса „Кой е Георги Томов?”, както и историята за създаването на този сборник.
         Следва същинската част. Феерията от разкази започва със заглавия като „Пан Шветлан Железния”, „Бандири”, „Хамстер с дурасел” и „Така си беше” – един стабилен ариергард, в който са застъпени различни теми, мотиви и образи, способни да покорят абсолютно всеки читател.
         Ако четящият харесва сюжети, в които се разказва за бивш военен, чийто живот е белязан от една случка и му докарва кошмари всяка вечер, то „Пан Шветлан Железния” е разказ точно за него. Но не е толкова просто, както го изкарвам. Не е просто разказване на конкретна човешка история. През целия разказ има и една нотка на тъга, съчувствие, дори и на смях в определени моменти. Ще си позволя да добавя и един цитат към това, което казах за първия разказ в книгата:
 „Спомените остаряват като хората, но сънищата са все така ярки и все така живи.”

Блага Димитрова – Отклонение

„Десет дни, които разтърсиха света“



         Първото издание на този роман е от края на шейсет и седма година, като интересен за отбелязване е фактът, че той излиза след прожекцията на филма, на който е сценарист Блага Димитрова. Не е нужно да се прави анализ на филма, тъй като навярно има предостатъчно коментари и изказвания за него. За романа също, но наскоро излезе седмото му издание, което също предизвиква интерес, независимо от факта, че първите пет издания са в десет хиляден тираж. Това няма как да не доведе до нова порция коментари и анализи.
         Шейсет и седма година – времето на социалистическия реализъм. Излишно е да се описва влиянието на режима в литературата, това е ясно. По-правилен подход към произведението би било съсредоточаване в самото него, да се остави то само да говори за себе си, да се защитава, защото една качествена литературна творба трябва да може точно това. И тя го прави чрез кодовете, методите и мислите, които Блага Димитрова влага вътре.И още в началото се среща тази нетърпеливост, това трепетно очакване, че предстои да се случи нещо значимо, нещо колосално.
         Повествованието – то притежава изповедно-лиричен характер, така характерен за Блага Димитрова. Лирическата героиня говори така, сякаш чете от дневник, сякаш заедно с това води и диалог с главния герой, а и с читателя. В тези начални моменти от книгата може да се види и отношението към България. Тя е сякаш прокълната земя, тя е разрушена, срината, мрачна и суха.
         „Кой ти е крив, като си избрал да се родиш в тази мрачна земя.“