неделя, 25 октомври 2015 г.

Александър Христов – „Следобеди, които...“

     Още в първия разказ на сборника се забелязват постмодернистични черти, а именно разчупената графика на текста (част от шрифта е наклонен) и фрагментарната му конструкция. Иначе „За вкъщи“ предлага една интересна сюжетна линия, в която се разказва за Милен – телевизионен техник, който като малък загубва крака си и му слагат протеза. Животът от миналото му е написан с наклонен шрифт, а настоящата случка, която е основната за разказа, е с нормален. Милен няма семейство и израства, без да създаде такова и без приятели, затова винаги поправя телевизорите на клиентите си по начин, по който да се стигне до нова повреда, а той да я извършва в техните домове. По този начин да се доближи до семействата им, до уюта на дома, да подуши от храната им, в опит да запълни празнината в себе си, която се е оформила след липсата на всичко това. Прави това обаче с ясното съзнание, че няма да продължи много дълго, заради техническия прогрес и развитието на телевизорите до етап, който вече няма да позволява тяхното ремонтиране, а ще изисква директна подмяна, ако не на целия, то поне на важна част.  А подобно развитие би отнело от удоволствието и вътрешното удовлетворение, което му доставя самият ремонт, ровенето из платките на макар и остарялата техника. Това послание е крещящо. Новото, напредъкът, технологиите убиват душевното, естественото, хуманното.
         Трябва да се отбележи, че героят на Христов в този разказ е изграден добре, интересен е, има потенциала да спечели симпатиите на читателя, а и е различен. Защото е много трудно да бъде открит герой на литературна творба, който да е телевизионен техник с изкуствен крак.
         „Комбита“ пък ни дава интересен поглед върху това до какво може да доведе постоянното ядене на кисело мляко. След дългогодишна консумация, възрастните хора в България са се превърнали в комбита – същества, подобни на зомбита.
         Разказът започва от неговия край, от завършека на историята, която е представена с много ирония, целяща смесване на смеха с ужаса. Бруталните сцени са разказани с лекота, със спокойствие и понякога натрапчиво взиране в подробностите по време на кървавите моменти.

сряда, 21 октомври 2015 г.

Владимир Полеганов - "Деконструкцията на Томас С."

„А често си мисля, че си просто фантазия, спомен или лъжа“ (Полеганов, 2013, стр. 69)
         Тази книга на Владимир Полеганов е поредната от поредицата „Нова проза“ с главен редактор Ани Илков. Това обаче е книга, която може да бъде неразбрана и недооценена от някои читатели.
         Започва по начин, който да предразположи към дълбочина на мисълта още в първия разказ „Птиците“. Разсъждава за небесната шир, за снимката като носител, който парализира щастливите сцени, за тишината и прочие. Интересно е да се отбележи, че пряката реч не е оформена и отделена, както обикновено изискват правилата, а е слята с останалия текст. Друга особеност е, че в разказа не са използвани имена. Застъпени са мотивите за смисъла на думите, за пътуването, което води до някаква истина, но най-вече мотивът за мястото на човека в света. Той е незначителна и миниатюрна частица, която не е способна да повлияе на цялостната подредба, не може и няма как да бъде чут или забелязан. Подобно на птиците. Те остават почти незабелязани в огромното небе, малки точки, които все пак имат своето предназначение.
         Авторът не разкрива нищо директно. Малко са и еднозначните послания, които отправя чрез този текст. Фантастичното и дори леко страшното в него, хвърлят едно було върху този текст. Читателят се изправя пред нещо, което не му е предоставено наготово и той само да го приеме и усвои. Тук той е принуден да вникне малко по-дълбоко в мислите си, в смисъла на думите, в техния начин на подредба, за да извлече нещо от този разказ, който освен че има своите особености по отношение на диалогичното оформление, е разделен на части.
         Повествованието в „Чу ли очите ми, видя ли смеха им?“ има изповедна форма и е изпълнен с абстрактност. Самият лирически разказвач говори за себе си, описва се. Вместо ръце има протези, а хората продават неща като зрението, плача и чувствата си на компания. Фантазията и въображението са основните формиращи елементи. Абстрактните понятия добиват материя и авторът борави с тях все едно са някакви неодушевени предмети, които могат да се разменят и купуват като търговски продукти, да се докоснат, да се подхвърлят из въздуха. Чрез фантазията отнема част от същността на тези абстрактни понятия.
         Фантазията е ключова дума за този сборник.
„В мрака на главата си Томас видя буква и тя му замириса на карамел“ (Полеганов, 2013, стр. 58)

четвъртък, 15 октомври 2015 г.

„За реброто” от Йордан Радичков – опит за рецепция

     Нетрадиционните художествени похвати на Йордан Радичков, съчетани с класически жанрови форми, позволяват разработването на повече аспекти от съвременния живот върху ограничено повествователно пространство, включително и чрез пародирането на някои от тези форми. Писателят успява да наложи краткия разказвателен жанр, като разчита главно на антиепичното повествование и на широкото използване на иронията, гротеската и фантастичното; запазва и обогатява приносното в новите си повествователни похвати, като се връща и към традиционните художествени средства. Условният свят се раздвоява между възможното и невъзможното, между действителното и магическото. Същността на Радичковата поетиката е в напрежението между постояннотo, но частично възвръщане към традиционното и новото...
        С прозаичната  миниатюра „За реброто”(Радичков 1967), както и с други свои разкази белетристът обогатява жанровия регистър на съвременната българска сатирична фантастика с една нова, лично своя форма. Това е особен род притча, обединяваща двете начала - архаичното фолклорно-митологично и съвременното битово-анекдотично. И тук метафората е заложена в миниатюрата. Одухотворяването на костенурката показва, че художественото съзнание на писателя  е „във властта на архетипа „анима”(Звезданов 1987: 69с.) Гротесково-фантастичната образност на разказа крие социалноетични внушения с директен съвременен адресат. Авторът съзнателно пародира и снижава религиозната притча на езиково, отчасти и на съдържателно равнище. Вмъква битово-разговорна лексика, а в ироничното вътрешно напрежение между противоположните стилови полета се ражда нов, особен конфликтен жанр, без аналог в жанровата система на съвременната българска проза -  уникален и самобитен (Стоянова 1979: 56). Радичковата миниатюра е атрактивно-игрива и с комичен елемент. Тя повтаря библейската притча  и в дидактичните й послания. Прозаикът повежда разговор по конкретен проблем  - за отношенията между двата пола и търсенето на хармонията  между мъжа и жената. В текста на творбата творецът съзнателно акцентира върху съществуващите отклонения от нормата. С афористична лаконичност се извежда философското обобщение, житейската мъдрост и поука. В този порядък е изведена и иносказателната поанта на творбата: „Така Господ ни е изпратил Неговото наказание. Сега всички други спят с нашите Ребра, скъпи приятели, а ние спиме с тези на другите!”

Предизвикателствата на словото и времето в дебютната стихосбирка на Ани Илков ,,Любов към природата”


       90-те години на 20-ти век бележат нов етап в развитието на българската литература, и в частност поезията. Именно тогава постмодернизмът се налага като водещо авангардно явление, което провокира с непознати или преосмислени теми и идеи. Разбира се, постмодернистичните ,,търсения’’ не трябва да се ограничават единствено в тези години. Процесът е далеч по-обширен и нeговите кълнове могат да бъдат открити в т.н Априлски пленум, когато трябваше да започне и вливането на новата живителна струя в литературатa ни. Този процес е усложнен във времето и в представите на съвременните читатели, поради многопластовата същност на лириката. Все по-трудно става за критиците да отговорят точно и ясно на тези промени, затова и съвременните литературни изследвания са ограничени. Според Пламен Антов българският постмодернизъм започва развитието си още в края на 50-те години, но по-осезателно постига своя смисъл - ,,деконструирането на една репресивна и същностно идеологическа структура” - в последното десетилетие на XX век (Антов 2010: 11 с.). Разпадането на тоталитарната идеология води до отприщване на множество механизми, които не са имали възможността да избоят в предходните няколко десетилетия. Литературата се стреми да изрече всичко онова, което не е ,,успяла”, но поради своята художествена условност, създава усещането за дефицит, за ,,нещо неказано, недоизказано”. Това се дължи в значима степен на промененото идейно-творческо мислене.
         Един от стожерите на новото светогледно отражение е Ани Илков. Наред с Георги Рупчев, Румен Леонидов, Миглена Николчина, Владимир Левчев, Кирил Мерджански и пр., той принадлежи към онова гранично поколение творци от 80-те години – предвестници на ,,разкрепостеното” творческо мислене. Дебютната стихосбирка на Илков ,,Любов към природата”(1989) излиза в годината на кардиналната смяна на политическата, икономическата и културната обстановка у нас. Тази промяна води и до налагането на постмодернизма като съвременна методология в нашата литературата.

четвъртък, 1 октомври 2015 г.

ТЕМА: „БЪЛГАРИНЪТ ДНЕС НЕ ЧЕТЕ КНИГИ” – РЕАЛНОСТ ИЛИ КЛИШЕ?


В съвременния, постмодерен свят, където технологиите са взели връх и хората изцяло зависят от тях, често в медийното пространство се тиражира тезата, че заради тази и ред други причини, хората все по-малко посягат към хартията и книгата. Образователните институции също биват подлагани на постоянна критика, с аргументите, че нивото спада, младежта не чете и не е мотивирано, общата култура драстично намалява. Ако изходим от третото значение на термина „митология”, обособено по време на лекционния курс „Литература и национална идентичност” от професор Албена Хранова, че „митологията означава нещо, което е истина, но е напуснало неутралността на исторически факт, обрасло е с изкуство, страсти и политически оценки и винаги се явява белег на национална идентификация”[1], бихме могли да заключим, че качеството на образованието наистина е занижено, но не чак толкова, колкото постоянно се тиражира. И тезата, която си поставям в настоящото изложение е, че „българите не четат книги” е по-скоро клише, преекспонирана истина и не отговаря изцяло на реалността – нещо, което се излъчи и по националната телевизия BTV на 23.04.2014 година[2].
(Не)четенето на книги само по себе си е обществено значим проблем, тъй като евентуалната му липса би означавало спад в културата и ценностите на цялата нация. Ако се обърнем към историографията, ще видим, че Възраждането в България закъснява доста заради „пет вековното османско присъствие” у нас и този факт не би могъл да не окаже своето влияние върху съзнанието на хората и днес. Масово народът гледа негативно на нещата, вечно е недоволен от едно или друго. Същото е и с четенето на книги: не се вижда положителното, а само негативното. Ако се направи едно посещение в Народна библиотека „Иван Вазов” в град Пловдив, ще се установи, че читалните зали и залите за свободен достъп са почти пълни с читатели. В едно кратко презентационно филмче за самата библиотека, налично в глобалната мрежа се твърди, че „годишно в нея (в библиотеката) се обслужват 15 000 потребители”[3]. Ако тази статистика отговаря за Пловдив и околността, то в останалите по-малки селища също има читалища и регионални библиотеки, които се посещават. Това е една от аргументациите в подкрепа на заложената в увода теза, че нечетенето на българите е по-скоро клише и се преекспонира доста. Разбира се, има хора, които не са посещавали подобни културни институции никога през живота си, но така е било и преди, и сега, така ще бъде и след години.