Под линия със Силвия Томова

Снимка: Мая Любенова

Преди да мина към по-конкретните въпроси за последната Ви книга (романа „Грохот“), в каква литературна ситуация се появява тя и какви отзиви получавате, след като вече е минало известно време от нейното излизане?

         Силвия Томова: Моето впечатление от съвременната българска, а и чужда, литература е фрагментарно. Не мога да прочета всичко, а и не ми е работа, не съм литературен критик. Това, което забелязвам като читател, е че се търсят и имат небивал успех сантименталните книги. Живеем в сурово време, а като че ли то няма отражение в съвременната българска литература, като че ли това, което се случва наоколо, не се забелязва от повечето български писатели. В същото време четящата публика реагира с небивал възторг на четива, които не стигат по-дълбоко от това да създават само естетическа наслада. Ако нещо е написано добре, майсторски, то е добро... А дали зад красивата фраза е зададен философски въпрос, дали се повдига по-сериозни теми за хората и системата, в която живеем, за големите противоречия в настоящето, за социалните колизии, ако щете, като че ли остава на заден план. Обикновено се пише за настоящия миг, така сякаш от него започва светът. А въобще не е така, защото това, което ни се случва днес, е започнало вчера. Именно поради тази причина преди известно време обърнах поглед към историческата белетристика. Чрез историческия роман се опитвам да отговоря на важни за мен, а надявам се и за хората, въпроси. А отзивите за романа „Грохот“ са различни и както всичко на този свят, зависят от нагласата, опита, интересите, та дори и възрастта на читателите. На някои темата им е далечна, не ги интересува какво толкова е станало преди седемдесет и повече години, макар това да касае държавата, в която живеят и в която са родени. Други четат книгата с идеологически очила, макар самият роман да е максимално изчистен от политически внушения. Такива категорично няма. Напротив, политическият контекст по онова време е предаден максимално безстрастно и дори бих казала, хладно. Трети пък търсят „докосващи“ книги, които да ги „разтърсят“... Е, романът ми не е такъв. Като цяло обаче се радвам, че романът намери добър прием сред непредубедената аудитория, която търси нещо повече от просто фраза и просто история. 

Гласовете на критиката: Под линия с Митко Новков

Митко Новков
Снимка: Цочо Бояджиев

Ще почна с малко по-общ въпрос, но и продиктуван от събитията в българската литература и излизащите книги в последните няколко години. Оказва ли нужното влияние критиката върху литературните процеси или повечето неща се случват независимо от нея, без да бъдат повлияни от нея? Или пък критиката въобще не успява да изпълни някои от предназначенията си... ?

Митко Новков: Е, едва ли критиката има за цел да влияе върху литературните процеси, все пак не сме във времената на социалистическия реализъм (смее се). Поне аз нямам това за цел, ама хич! Макар че, бих казал, стойностната и внимателна критика успя да открои автор като Милен Русков например, който и преди „Възвишение“ имаше два прекрасни романа – „Джобна енциклопедия на мистериите“ и „Захвърлен в природата“. Вярно, по повод първия се разрази спор роман ли е или не, отново във връзка с някаква награда, не си спомням вече коя: Владимир Трендафилов отстояваше позицията, че не е, но аз – само да отбележа – не съм съгласен с него; ала така или иначе, за критиката Милен Русков беше забележителен писател още преди „Възвишение“ и „Чамкория“. В този смисъл – да, изглежда сте прав, успехът на автора сякаш става извън критиката, тя обаче е онзи стожер, който посочва стойностното дори още преди да е разпознато от широката публика. В момента се надявам, между другото, публиката да разпознае и оцени по достойнство един великолепен роман какъвто е „Мѣстото или Сказание за Иракли“ на рано напусналия ни Димитър Б. Димов, който ИК „Жанет 45“ преиздаде съвсем наскоро. А колкото до предназначенията на критиката – аз, честно казано, не знам кои са те, вие знаете ли ги! (смее се)    

А Вие как мислите, българските писатели вслушват ли се в това, което казват критиците, следват ли напътствията, тоновете, които задават, ако мога така да се изразя, за да създават по-добри книги, за да надграждат в писането си? И можете ли дадете примери за това?

Под линия с Иван Димитров

         Творческите ти изяви са свързани с литературата, театъра, музиката и отскоро с киното. Но има ли сфера, в която се усещаш на мястото си, в която си уверен и спокоен? Или за теб е важно да изразиш идеите си, вдъхновенията си, себе си, а формата на изразяване се явява средство?

         Иван Димитров: Поставил съм си за цел да се чувствам уверен и спокоен с всичко, което се захвана. Напоследък дори като ходя пеша от едно място към друго (аз много ходя пеша) постоянно забавям темпото, защото човек бърза и е неспокоен най-често по навик. Това не значи, че работя без съмнения и неспокойствия, дори напротив, но съм спокоен в неспокойствията си и уверен в неувереността си. Сега ще правя и фотоизложба със снимки от Япония. Просто като все по-голям любител на работата с пространството най-вероятно ще направя селекцията, когато изложбата наближи в Габрово, защото мястото е Галерия „Орловска 10”. За мен е важно да изразя някакви идеи, но е още по-важно да изразя чувства. Тъй като чувствата се възприемат далеч по-активно от читателя, слушателя, зрителя, отколкото идеите. Трудно някой ще се увлече по идея, която е представена без чувство. За мен формата е именно средство. Вярвам, че всяка книга има определена форма, която е нейната. Повече време ми отнема да открия каква е тази форма, отколкото физическото написване. Просто знаеш ли каква е формата, всичко тръгва и до известна степен се пише само.

         Някои актьори казват, че за тях е по-лесно и удобно да се скриват зад героите си, защото така всъщност по-добре разкриват и преоткриват себе си. Какво ти даде в личен план ролята във филма „Кораб в стая“, помогна ли ти да откриеш нещо за себе си, което чрез писането не си успял?

         И.Д.: Нямам актьорско образование, но съм работил с актьори като драматург и сценарист. Ролята ми във филма беше с много присъствие и с много малко реплики, което беше интересно предизвикателство. В личен план точно в този момент ролята ми даде възможност да се изтегля за известно време за косата по метода на Барон Мюнхаузен, защото в средата на февруари 2015 майка ми си отиде от този свят, репетирахме през юли и през август снимахме. Беше ми много тежко, но когато процесът по филма започна, влязох в активен период. В който основната ми задача беше да се изразявам с тялото си така, както то се държи, когато съм в депресивен период. Хубаво е, когато ти е тежко, да имаш какво да правиш, дори да се затрупаш с работа. И аз имах два такива месеци тогава, а преди това се бях отпуснал. Както и в личен план ми даде възможност да наблюдавам как актьорът гради ролята си, което ми е много полезно като драматург.

         Последната ти книга е сборник с къси разкази („Силата на думите“). Произведенията вътре изглеждат като плод на моментни наблюдения и вдъхновения, но има ли някаква по-особена причина да избереш точно тази форма на разказа?

Под линия с Ирина Папанчева

Ирина Папанчева е родена в гр. Бургас. Завършва паралелка с литературен профил в СEУ „Св. св. Кирил и Методий“, магистратура по „Славянска филология – Чешки език и литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и по „Европейска интеграция и развитие – Европейска политика и социална интеграция“ в Свободния фламандски университет в Брюксел (Vrije Universiteit Brussel).                                     Професионалният й опит включва работа като журналист, редактор, преводач, заместник-кмет на Столична община, правозащитник в българския и европейския неправителствен сектор. В момента работи като Мениджър европейско застъпничество към Фондация Лумос в Брюксел.                  

Автор на детската илюстрована книжка „Аз заеквам“ (ИК „Сиела“, 2005), на повестта „Почти интимно“ (ИК „Кронос“, 2007 г.) и на романите „Анабел“ (ИК „Жанет 45“, 2010 г.), „Перо от пеликан“ (ИК „Жанет 45“, 2013 г.) и „Тя, островът“ (КК „Труд“, 2017 г.). Награда на участниците в конкурса „Южна пролет – 2008“ за повестта „Почти интимно“. “Анабел“ е сред трите номинирани книги в конкурса на Фондация „Елизабет Костова“ и издателство Open Letter Books в Университета в Рочестър за Съвременен български роман (2014).

„Перо от пеликан“ е издадена на английски (Pelican Feather, 2015), френски (Plume de pélican, 2016) и предстои да излезе на арабски.

В своята книга Изкуството на романа Милан Кундера казва, че роман, който не открива дотогава непозната истина за живота е неморален, и че единственият морал на романа може да бъде познанието. Съгласна ли сте с подобна формулировка?

Ирина Папанчева: Милан Кундера е един от любимите ми писатели. Четох с химикал в ръка „Изкуството на романа“ преди години, но съм забравила тази формулировка. Добре казано, но нима има непозната истина за живота? Бих го перефразирала: истината на автора за живота и оригиналното й поднасяне. Виждам моралът на романа в споделяне на личното авторово познание, в честността на автора към себе си...и към читателите.

И в този ред на мисли, каква трябва да бъде според Вас литературата днес? Комерсиална и масова или елитарна? И има ли това някакво значение? А отношение към качеството и?

И.П.: Литературата трябва да отразява авторовите търсения -  естетически, философски, социални - да бъде правдива, да има дълбочина, многопластовост и автентичност. Потенциалът на една книга да достигне широк кръг читатели не означава, че тя няма литературни достойнства, че й липсва качество. Днес това, което прави една творба продаваема често е не толкова качеството й обаче, а маркетингът ок

Под линия със Стефка Венчева

Интервю с писателката Стефка Венчева за нейната книга „Аврамови хроники“

         На гърба на книгата „Аврамови хроники“ се казва, че описаните времена, имена и случки са реални. Може ли да разкажете защо и как започна създаването на романа?

         Стефка Венчева: „Аврамови хроники“ е най-дълго писаната от мен книга. Първоначалната ми идея бе да разкажа за Възродителния процес. Имах спомени от ученическите си години, защото в родното ми Брацигово, заедно с нас учиха момичета и момчета от Нова Махала, Фотиново и Сърница. Бяха много ученолюбиви, открити, честни. И когато се случи смяната на имената им, пред очите ми те се промениха. Никога не загубиха чувството си за лично достойнство, но сякаш някой беше бръкнал с ръката си в телата им и им взе сърцето. Този спомен ме преследваше много дълго, може би, защото не можех да се съглася с насилието над духа.

Отмъкването на нечия самоличност, на представата за собственото ти минало е едно от най-тежките престъпления, което едно човешко същество облечено във власт може да причини на друго човешко същество.

Когато започнах да пиша, ми стана ясно, че всъщност цялата чудовищност на събитията няма да бъде усетена, ако не отговоря на въпроса - защо се е осъществила? Така се разгърнаха и другите планове, които предпоставяха възможността читателят да види, че всъщност всичко се повтаря многократно и вместо да служи за поука на следващите поколения, те продължават да правят същите грешки.

         Тежеше ли Ви писането на тази книга, усещахте ли някакво чувство на дълг, че нещата, които сте научила, трябва да бъдат написани и запазени във времето?

Под линия с Христо Карастоянов - Част 2

Такъв ли е трудът, който полагате и за другите си книги (т.е. както за „Една и съща нощ“)? И трябва ли писателите да се подготвят добре, да проучват, за да са добри в занаята?

Христо Карастоянов: Да, така е, както го казвате. Само че с „Една и съща нощ” беше малко по-различно. С живота и делото (прощавайте за клишето) на Гео Милев и Георги Шейтанов се занимавам от десетилетия. И хем не преувеличавам. А най ме занимаваше бляскавият резултат от тяхното другаруване – списанието „Пламък”. Бях сигурен, че „Пламък” е на двамата, но в ония години нямаше как да го докажа. Ама го твърдях де! Има публикации за тая работа – статии разни, стенограми от конференции... И нито за миг не ми е минавало през ума за книга! Още по-малко пък за роман. В един момент обаче ми прещрака най-естественият въпрос – Гео Милев боляла ли го е тая страшна рана в главата? Удобно ли му е било това порцеланово око? И – край! Гео Милев някак си слезе от портрета в читанките, заживя си нормално (макар че какво му е нормалното на живот като неговия), заживя си и Георги Шейтанов и книгата си се написа (още веднъж – извинете за клишето). Всичко, което бях чел за тия двама млади и бунтовни мъже, започнах да го виждам с други очи. И така нататък.

Следващият ми въпрос е свързан и с първия (този от първата част). Какви липси запълва последната ви книга „Послепис“?

Хр. К.: А, „Послепис” е друга работа... Прекалено е лична, за да си въобразявам, че може да запълни някакви липси. Ама се оказа, че можело! Оказа се, че бая хора, като са я чели, са почнали да си спомнят неща от своя си живот, и то неща, за които направо били забравили... Тук в Ямбол един приятел почти успя да ме убеди, че тая книга съм я писал за него! Дано само да са си спомняли личното си минало без гузност или каквото и да е там от този сорт. Така или иначе сме го живели тоя живот и за да сме такива или онакива днес, то е заради собственото ни минало. И ще е срамота не че сме го живяли, ами ще е срамота ако се срамуваме от това, че сме го живели. Поне аз така мисля.

Да приемем, че някой млад писател напише след години своя „Послепис“. Как мислите, каква би била съдбата на героите от книгата му?

Под линия с Христо Карастоянов - Част 1

Имате немалък опит като писател, но и като наблюдател на българската литература. Какво е състоянието на литературата ни според вас?

Христо Карастоянов: Може да ви изненадам, но според мен състоянието на литературата е добро. Само че ви моля да не смесваме литература и книжен пазар. Различни неща са и отговорът би бил различен... Искам да кажа, че излизат страшно много свестни книги, обаче дали стигат до своя читател... – питайте издателите!

Има ли липси, празнини (теми, образи, събития, за които не се пише), които трябва да бъдат запълнени?

Хр. К.: Вероятно, вероятно... Вероятно има. Лично мен обаче повече ме притеснява една друга работа. От няколко години насам, дето седна и дето стана, обичам да повтарям: Хора, четете умни книги днес, за да не ви се налага утре пак да четете забранени.

Често и вие самият в книгите си прибягвате до теми от миналото, от историята. Това ли е начинът да израстваме, и в литературата, и като народ?

Хр. К.:  Е по-жесток въпрос просто не може да се формулира! Законен, но жесток. Да повтарям ли ужасяващата истина, че например за Батак ние знаем не от историографията, а от литературата? За Априлското въстание знаем от „Под игото”, от „Епопея на забравените” и от „Записките...” на Захари Стоянов. Захари Стоянов е обявен от Александър Балабанов за „българския Тукидит”, ама това просто не е вярно. Захари Стоянов не е историк, Захари Стоянов е един невероятен писател. При него всичко е стаена (или изригнала) емоция, а не документ. Просто защото историографията е вечно подчинена на политическата конюнктура; историографията не запълва бели полета в нашето минало – напротив, отваря нови и нови бели полета.

Под линия с Йордан Д. Радичков

Немалка част от младите писатели, дебютирали с книги от поредицата на СУ „Нова поезия и проза“, също издадоха нови книги. Чувстваш ли се част от поколение, което все по-отчетливо започва да се заформя?

Йордан Д. Радичков: Радвам се, че съм част от семейството на поредицата. Но не се чувствам от каквото и да било поколение артисти, дърводелци, общи работници или пилоти. Роден съм през 1989 година и искам-не искам съм част от това поколение.

Как гледаш на първата си книга („Малка човешка мелодия“) сега, след като излезе и втората(„Игра на гъски“)?

Й. Р.: Мила ми е, разказите в нея са се писали в продължение на три години. И с всичките си несъвършенства и несполучливости ми става още по-мила. Що се отнася до идеите и въпросите в нея – те продължават да ме тревожат.

Според теб, чуват ли хората „човешката мелодия“ или тя бива заглушавана от суетата, алчността, невежеството и другите ни недостатъци, които сякаш се засилват и заемат все по-голяма част от живота ни?

Под линия с Антония Атанасова

Може ли да разкажете малко за създаването на „Моно“ и за работата по книгата с редакторите от университетското издателство „Св. Климент Охридски“? Как започна целият процес?

Антония Атанасова: Започна  като вълшебство и завърши сред макове и музика – точно както съм си мечтаела да стане.

Редакторката ми се оказа единомислец, изфантазирана в ума ми , още преди да ми се случи...Много отдаден на работата си човек. Прекарахме доста време заедно, работейки по текста  - време, което беляза отминалото лято като особена, лична  и важна епоха.

Някои части от книгата отпаднаха, съвсем естествен подбор се получи. Имаше фини добавки, които нежно придадоха мил завършек на цялото литературно тяло.

Корицата е също изящен детайл от книгата, почувствана корица, усетена и отразена по крилат начин на фона на небе в особено синьо.

Знаете ли, не съм подозирала колко труд се полага за издаването на една книга ...

Поредицата „Нова поезия и проза“ до известна степен дава възможност за изява на младите автори (най-вече на намиращите се в София). Но, как мислите, литературната ситуация като цяло в страната към момента облагодетелства ли достатъчно младите писатели? Иначе казано, лесно ли се издава книга, ако си неизвестен и без необходимите контакти с дадени хора?

ЛИТЕРАТУРНИТЕ НАГРАДИ ЗАД КУЛИСИТЕ

Разговор на Елена Грозданова с Бойко Ламбовски, Валери Станков, Васил Георгиев, Елена Алексиева, Иван Сухиванов, Йордан Ефтимов, Никола Иванов, Пламен Дойнов, Христо Карастоянов

[1]

Имате ли впечатления за връзката наградени книги – тираж? Какъв ефект имат наградите върху продажбата?

Пламен Дойнов: При поезията няма вдигане на тиража. През 2012 г. стихосбирката ми „София-Берлин“ спечели Националната награда за поезия „Иван Николов“. Тиражът на книгата беше 1000 броя. При белетристиката, особено при романа, наградата най-често се отразява на тиража. За пример мога да дам „Възвишение“ от Милен Русков. В поезията е достатъчно, ако книгата е отпечатана в тираж 1000 броя, да се продаде отпечатания тираж след наградата.

Ако има постигнато златно сечение – признание чрез награда, чрез критиката, ако авторът е отворен към публиката, тогава има вдигане на тиража. Това е и ролята на наградата – да предизвика интерес.

Елена Алексиева: Някой инвестира в българската литература и наградите могат да бъдат ориентир за това. Основната роля на една награда е не толкова да привлича вниманието към дадена книга или автор, а да поддържа едно високо ниво на литературата, която се пише в България.

Бойко Ламбовски: Наградите в България играят малка роля върху тиража. Ако вземем за сравнение френската награда Гонкур, ще видим, че тя гарантира огромен тираж, преводи в чужбина, гарантира просперитет на лауреата.

Йордан Ефтимов: Като няколкогодишен член на журито на наградата „Хеликон“ съм говорил неведнъж по този въпрос. Една награда не може да има сама по себе си влияние върху продажбите, ако не е свързана с медиализация и ако не е награда, чийто статут да я обвързва с пазара. Да погледнем нещата откъм медиализацията.

Под линия с Владимир Полеганов

Наскоро излезе втората Ви книга – романът „Другият сън“. Как протече самият процес и от къде въобще тръгна този роман?

В.П.: Романът се появи след като започнах да пиша повест, която в моите представи беше втората в нещо като трилогия. Исках тя да е връзката, преходът от едно произведение към друго (и двете също повести), но в процеса на писане видях, че пространството за историята е по-голямо и повестта няма да е достатъчно широка рамка. Виждах това произведение като коридор без начало и без край и този образ ми помогна да структурирам всичко в романа – от разказаното до буквално показаното (предаване на пряка реч, избягване на нови редове, отделни абзаци).

Смятате ли, че сега, след като и други, участвали в поредицата „Нова поезия и проза“ заедно с Вас, издадоха по още една книга, поколението ви (приемайки не само авторите от поредицата като такова) ще изпъкне малко повече на фона на масовото издаване, защото след дебютните ви книги, то като че ли не успя да заяви присъствието си достатъчно категорично, било то заради издателството, разпространението или други подобни причини?

В.П.: Да, и вярвам, че това ще се случи. Изпъкването и формирането на поколение с разпознаваем глас е бавен процес, особено когато този глас не е естетически хомогенен – ние имаме различни подходи и интереси, но мисля, че успяваме да превърнем тези различия в една функционираща литературна екосистема. За това помагат не само следващите книги на всеки от нас, но и събития, като организираните от Стоян Ненов четения “Новото е странно”, които събират все повече автори. 

„Другият сън“ продължава фантастичната линия от дебютния Ви сборник с разкази („Деконструкцията на Томас С.“). Дълбочината на идеите в романа обаче води до определянето му като психологически такъв, както впрочем пише и на гърба на книгата. Предварително ли беше замислен този психологизъм или е нещо, което се получи впоследствие?

Под линия с Надежда Дерменджиева

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Надежда Дерменджиева, автор на сборника с разкази "Без упойка" (УИ "Св. Климент Охридски")

В част от останалите сборници от поредицата „Нова проза“ се виждат сходства чисто като постройка на разказите, като „схема“ и дори в тематично отношение. За мен книгата Ви е различна и са ограничени приликите с другите. Вие самата с какво смятате, че сте по-различна като писател, а и като човек?

         Н.Д.: Смятам, че разказите ми са кинематографични и много динамични. Структурата им е „кръгова“ – читателят стига до там, откъдето е започнал. Не харесвам дълги описания.

 

Несъмнено, писането представлява някакво отражение от вътрешния свят на пишещия. Правилно ли би било да се съди за Вас от текстовете в сборника и до каква степен те са отражение на вътрешния Ви свят?

         Н.Д.: Разказите ми са отражение на света, който ни заобикаля, а не вътрешния ми свят. Споделям някои от собствените си твърдения, но не всички.

Герои на много места обикновено носят името Надежда. Различните интерпретации биха били просто възможност да се даде отговор защо, един вид предположения. Най-точен би бил вашият отговор. Защо и как се е стигнало до това решение с името на героите?

Под линия с Владимир Полеганов

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Владимир Полеганов, автор на сборника с разкази "Деконструкцията на Томас С." (УИ "Св. Климент Охридски")

Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?

         В.П.: Програмата ми беше препоръчана. Записах се, защото имах нужда от пространство, в което да мога да говоря за писането с други хора като мен.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?

         В.П.: За мен имаше смисъл. Тази година и половина промени сериозно отношението ми към собствените ми текстове, представата ми за четене, за редакция и саморедакция.

Подкрепяте ли мнението ми, че книгата може да остане неразбрана от някои читатели?

         В.П.: Напълно. Но това е риск при повечето книги, които използват или направо се впускат във фантастичното.

Личи си, че текстовете провокират въображението, фантазията и дълбоката мисъл на читателите. Какво се крие зад този начин на писане, цели ли се нещо с него или е просто стил?

Под линия с Христо Раянов

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Христо Раянов, автор на сборника с разкази "Трудният начин" (УИ "Св. Климент Охридски")

Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?

         Х.Р.: Занимавам се с писане, както като хоби, така и в работата си. Магистърската програма „Литературата – творческо писане“ ми се стори най-подходяща за продължаване на образованието ми.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?

         Х.Р.: Програмата ми беше от огромна полза. Преподавателите, колегите, всички книги, за които не бях и чувал, а после прочетох, желанието за преследване на мечти, зараждащата се амбиция да пиша, и то колкото се може по-добре. Дори сроковете (в чисто учебен план) ми бяха от полза за полезно разчертаване на времевия график. Няма нищо в магистърската програма, което да ме е подразнило. Тя ме обогати и ми даде стимул да пиша.

Все повече се срещат трудности в определянето на стиловете, стига се до смесването им, търсят се сякаш и нови подходи към текстовете, нов поглед към историите, които предлагат. Смятате ли, че литературата се е изчерпила откъм теми и формули и постоянно вече се стига до едно припокриване и повтаряне на такива, понякога и умишлено, ако мине?

Под линия със Стоян Ненов

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Стоян Ненов, автор на сборника с разкази "Острови" (УИ "Св. Климент Охридски")

Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?

         С.Н.: Преди години, когато дойде време да завършвам Българска филология, вече бях започнал да пиша усилено и посещавах свободно избираемите часове по творческо писане на Ани Илков. Там научих за магистърската програма и се записах в нея, не виждах по-логично продължение на образованието си. Имахме много енергия, пишеше ни се и участието в тази магистратура вещаеше една интересна и смислена година.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?

         С.Н.: Разбира се. Най-малкото, това беше една работилница, където младите ни мозъци бяха ангажирани интензивно с проблемите на творческия процес. Много приятна среда. Противно на хорските представи, в часовете се даваха много малко директни съвети за писане. По-голямата част беше едно насочване и изграждане на визия за писането на литература като цяло. Не бих говорил за влияние, там направо се градяха основи за по-късна работа.

Под линия със Зорница Гъркова

 През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Зорница Гъркова, автор на сборника с разкази "Пътят на мравките" (УИ "Св. Климент Охридски")

Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?

З.Г.: Дълги години писах поезия, с няколко несмели опита в прозата - предимно есеистични, но и чисто художествени. След 2007 г. по лични причини се затвърди решението ми да пиша проза. Поинтересувах се дали и какви програми по творческо писане има в България /това беше свързано главно с натиска и писателската среда, в която щях да попадна/. И се оказах права. Такъв тип програма разчита на творческото, но е и академично ориентирана. Имах късмета да попадна сред интересни хора, в среда, която естествено тласка напред идеите и писането.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?

З.Г.: На този въпрос частично отговорих в предишния. За мен програмата беше много ценна и неведнъж съм го споделяла в разговори с приятели, колеги и преподаватели. Тя наистина дава естествен тласък и битуване в среда от хора с близки или същите литературни вкусове и интереси. Лекционният и практически курс се допълват в добър баланс, а всеки студент има възможност да защити с различни текстове, включително и критически. Оказа влияние върху писането ми, голямо, дотолкова, доколкото успях да видя мястото и темите си. Намерих се.

 Все повече се срещат трудности в определянето на стиловете, стига се до смесването им, търсят се сякаш и нови подходи към текстовете, нов поглед към историите, които предлагат. Смятате ли, че литературата се е изчерпила откъм теми и формули и постоянно вече се стига до едно припокриване и повтаряне на такива, понякога и умишлено, ако мине?

Под линия с Александър Христов

     През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Александър Христов, автор на сборника с разкази "Следобеди, които..." (УИ "Св. Климент Охридски", 2012)

 Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?

А.Х.: Магистърската програма „Литература – творческо писане” беше за мен логичното продължение на бакалавърската ми степен. Завършил съм българска филология и исках да продължа в тази посока. Единственото ми колебание беше дали да не запиша литературознание, но привлече ме свободата, която предлагаше творческото писане, и не останах разочарован.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?

А.Х.: Имаше смисъл, най-малкото защото станах част от поредицата „Нова поезия и проза”. Освен това прекарах една изключително интересна и забавна година. Влиянието върху писането оказва всичко, дори и една разходка до пазара. Магистратурата ми даде възможност да чета много, да пиша относително редовно и, най-важното, всеки ден да се срещам с хора, преподаватели и колеги, с които да говорим за литература. Един курс по творческото писане не може да те научи да пишеш, но може да ти помогне да решиш дали наистина искаш да се занимаваш с това, или не.

Под линия с Ина Иванова

Имате сериозни впечатления за литературната ситуация в България. Как Ви се вижда положението в областта на разказа?

И.И.: Вярвам в бъдещето на разказа. Даже имам аргументи. Ние живеем бързо и сме затрупани с информация. Разказът е онзи кратък, жилав жанр, който ни потапя в нечия история бързо. И ни оставя „въздух”, за да я допълним с личните си преживявания.
Разказ може да се чете в автобуса, в кафенето или докато чакате приятел. Изобщо – навсякъде.
И макар че за по-престижен се приема романа, бих искала да напомня, че големите световни литературни списания обръщат специално внимание на по-кратките жанрове. Сп. „Ню Йоркър” е „създало” литературната репутация на Селинджър, например.

Работата на българските критици в последно време предизвиква  все повече въпроси като че ли. Адекватно ли действа българската критика според Вас и трябва ли тя да е основния фактор, който да бъде отговорен за качеството на литературата, която излиза?

И.И.: Оперативната критика е нужна, защото тя би трябвало да проследява тенденциите. Да ги регистрира и легализира.

Не разбирам защо у нас „критика” се свързва с оценъчност и все отнякъде ще изскочи самолюбив автор и ще побърза се почувства „критикуван” и неразбран.

Иначе – в момента по-скоро имаме литературни (хвалебствени) анонси. Истинската аргументирана критика срещам основно в сп. „Страница”. Бих искала това да се промени. То ще повлияе и върху престижа на институцията.

Пловдивските писатели все повече затвърждават статута си на основно звено от цялостния облик на литературата ни. Смятате ли, че има нещо по-специфично в писането им, което е отличително за тях спрямо останалите и ако да, какво е то според Вас?

И.И.: Хм. Труден въпрос. Ако трябва да съм съвсем конкретна, бих казала, че начинът, по който „правят” текстовете си Антон Баев, Александър Секулов и Недялко Славов е отличим. Те владеят метафоричното, символно, архетипно говорене. В този смисъл – да! – можем да говорим за „пловдивски” гласове. За с(т)илна българска литература от автори, живеещи в Пловдив.

Под линия с Владимир Зарев

Осмислянето на миналото е в началото на историческото повествование. По правило, за исторически книги се считат такива, чиито сюжети са достатъчно отдалечени във времето и към които може да се обърнем от позицията на изтеклото време.  Може ли да се каже, че романът Ви „Разруха” носи белезите на историческия роман, макар да излиза в средата на прехода и да обговаря самия преход?

Владимир Зарев: Всяка хубава, значима книга, която привидно е завинаги съвременна, след определен период от време се превръща в историческа. И обратното, всяка талантливо написана историческа книга носи образи, послания и смисли, които са изцяло съвременни. В това отношение „Разруха“  е напълно съвременен роман, който с годините ще носи все повече белезите и на историческата проза. Не без гордост ще спомена, че в Германия за романа излязоха над 40 отзива и рецензии в най-значимите медии като „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, „Нойе Цюрхер Цайтунг“, „Ди Велт“, „Штерн“, „Дер Щандарт“. Вестник „Берлинер Цайтунг“ написа: „Владимир Зарев е българският Балзак, чийто роман „Разруха“ е повествование за историческия обрат в България, за какъвто германската културна критика все още мечтае. Книгата на Зарев действително превъзхожда  всичко подобно на немски език – от „Обширно поле“ на Гюнтер Грас, до „Нов живот“ на Инго Шулце... Зарев е пълнокръвен епичен автор, незасегнат от /пост/модернистичен скептицизъм. На Балзак напомня и щедростта, с която пилее своя творчески потенциал“. Ще добавя, че „Разруха“ излезе в престижното издателство „Кипенхойер & Вич“ в луксозно издание и с твърди корици, а буквално преди седмица подписах договор – романът ще бъде преиздаден в меки корици!

   И„Разруха“, и „Светове“, и „Орлов мост“ изразяват моето несъгласие със сценария, по който протече толкова мъчителния за българския народ  безкраен преход, с начина по който бе разграбена и обезкръвена България и бе обезсмислен труда на няколко поколения българи, с тайния заговор, по който бе корумпирана и ерозирана имунната система на всяка държавност – съдебната система и полицията, със задкулисния договор, по който нашата посредствена и истерично алчна политическа класа и олигархията превърнаха политиката в бизнес, а държавата в лична собственост.

   Някои „доброжелатели“ ме упрекват, че тези книги са написани веднага след погромните събития, че аз не съм оставил времето да утаи най-важното и определящото в тях. Вярна е  метафората, че отблизо се вижда дървото, а отдалеч цялата гора. Но ако се замислите, ще се съгласите, че отблизо се виждат и прекрасно различават индивидуалните особености на дървото, детайлите, които образуват неговият личен драматизъм, отличителния облик на короната му и нейната неповторимост, тържеството, с което това вече единствено дърво се вплита във вятъра и в сезоните. Да, отдалеч ще видите цялата гора, тя е присъствие и пейзаж, но е лишена от индивидуалност, в перспективата дърветата в нея се сливат и тя заприличва на всяка друга гора.

Под линия с Галин Никифоров

      Знае се, че имената на литературните герои обикновено не се избират случайно. А персонажите в последния Ви роман „Лисицата“ имат прелюбопитни имена. Говоря за тези, които обитават настоящето. С каква цел сте ги мислили така? И мислени ли са специално?

Галин Никифоров: В България живеят хора с всевъзможни имена от всякакви етноси и за мен е удоволствие да ползвам това разнообразие. Само в един мой роман имената бяха нещо повече от имена – в „Къщата на Клоуните”.  Самата книга беше сюреалистична, на границата на реалното и имената на героите трябваше да подсилват странността на историята, нейната особена, почти театрална атмосфера.

      В романа се чува разнообразна музика. Търсено ли е това или се е родило в процеса на писането? Това ли е музиката, която Ви вдъхновява или тя просто обслужва текста?

Г.Н.: Ако трябва да слушам нещо, предпочитам това да е тишината. При мен споменаването на музиката или на името на музиканта просто обслужва текста, прави го по-разнообразен, допълва обстановката и сцените, които изграждам. Иначе харесвам да слушам класически джаз и някои стари парчета от 70-те.

Времето, в което живеем е изключително динамично и всичко се случва много бързо. Бърза храна, бърза литература, бързи връзки, бърз живот и също толкова бърз край. Но Вашите герои са различни, времето за тях тече различно – дори за Виктор, който се стреми да разкрие бързо убийствата. Освен че това обслужва романовото действие, има ли друга причина те да са такива?

Г.Н.: Аз самият съм човек, който живее доста изолирано и животът ми си има друг, по-бавен ритъм, което обикновено се предава и в ритъма на повествованието в романите ми. Да