вторник, 25 април 2017 г.

Ирина Папанчева - "Тя, островът"

Фуертевентура - огромното огледало на душите ни[1]

Ирина Папанчева е автор на няколко книги, филолог по образование и човек, който явно обича да пътува. Дали защото тя самата търси отговори за себе си, дали защото това е проекция на изконния човешки стремеж (въпреки непоправимите последствия) към знание, дали защото обича да описва интересни човешки съдби, но героите и винаги са търсещи, мислещи, преживяващи личен емоционален катаклизъм, който ги води по път, чиято посока обикновено не знаят, чиято крайна дестинация не винаги достигат. В този ред на мисли Ирина Папанчева не изневерява на стила си. Нито структурно, нито стилово, но последната и книга Тя, островът е може би една идея по-философска, буквално. Това се обяснява с факта, че романът би трябвало да е книга, вдъхновена и посветена на Мигел де Унамуно, големият испански бунтар, автор и критик, и философ, и свободомислеща противоречива личност. И тя е книга за Унамуно, но това е Унамуно видян през острова на неговото заточение, през думите на хора, които са били негови съвременници, които са го срещнали, през очите на една Писателка (едно от действащите лица в романа), която създава Унамуно и неговия остров. Но когато става дума за самия автор, то той присъства по-скоро със своите текстове, със стиховете си. И е проектиран по своеобразен начин в героите на Ирина. Там където Унамуно разказва сам се появява сътвореното от автора или от Писателката, или и от двете. Сама Ирина Папанчева в своята Бележка от автора изрично подчертава, че въпреки поднесената фактология споменатите исторически личности „трябва да бъдат възприемани единствено като литературни.[2] Всичко останало е въображение. Въпреки че не малка част от героите имат реални лица и съдби, отвъд прототипите им е тя, авторът.
Книгата е разделена много категорично на три части. Първата и третата част на романа имат множество персонажи. Проследяват се няколко основни сюжетни линии и няколко съпътстващи. Разказвачът е наблюдател на случващото се. Във втората част обаче са само Писателката и Унамуно, и техният роман-диалог-пътешествие. Разказът е първоличен. Всяка една част поотделно е силно фрагментира, което е логично следствие от многото персонажи и случващото се с тях. Всяка разказана история има поне две призми, през които е прочетена. По този начин се формира една пъстра и много пълна картина. Романът е построен мозаечно,