вторник, 23 юни 2015 г.

Проблемът за (не)разбирането в „Андрешко“ – опит за херменевтичен прочит

           

Автор: Костадин Гълъбов


           Писането върху класическо произведение на българската литература, каквото безспорно е „Андрешко“, представлява известно предизвикателство, най-малкото защото вече съществуват доста на брой анализи, които засягат различни тематични ядра на разказа. Така откривателски настроеният изследовател, в желанието да каже нещо ново, трябва винаги да има съзнание за текста, за да не попадне в капана на свръхинтепретацията – да намира смисъл, какъвто произведението не предполага. Защото то може да предизвиква много смисли (нелека задача е да се посочи един за доминантен, въпреки за „практически“, свързани с образователната система например, цели подобни решения се предлагат), но само тези, породени от текста, правят интерпретацията валидна. Затова и настоящето изложение е преди всичко опит, пробване на определен подход, без предварителна яснота за резултатите, до които той ще ни доведе.
            Разказът „Андрешко“, със своята диалогична основа, предпоставя донякъде избрания тук проблем. Все пак диалогът не е нещо, което двама души извършват заради самия него. Дори когато изглежда като начин просто за убиване на време, какъвто е случаят, на него би следвало да се гледа като средство за размяна на смисъл, предаден чрез акта на съобщаването, доколкото имаме ясно изразена връзка между думите. Оставяме настрана кой как се себеизразява и с това - себепоказва в разговора, по-важен тук е фактът на осъществения, на случилия се диалог. Обобщено, може да се каже, че „Андрешко“ е разказ за двама души, които пътувайки заедно към селото, разговарят. И точно в размяната на различни съобщения, някои от които доста емоционално натоварени, е заключена смисловата концентрираност на текста. Преди да се върнем към нея обаче, е редно да обърнем внимание на участниците в комуникативния акт, тъй като те не са някакви идеални същества, а напротив – имат определени и конкретни физически характеристики. В хода на разказа читателят узнава за техния произход и социален статус, лесно се разбира откъде идват и накъде пътуват. А всичко това има пряко отношение към поставената в началото задача.
            Андрешко е млад каруцар, който в момента, когато повествованието започва, очевидно е приел да превози своя спътник до селото. Дали с това си изкарва прехраната не става ясно от разказа, но по-важното е, че той познава пътя. Той е поставен в своя среда, неговото движение в пространството е подчинено нему. А това дава някаква увереност на селянина. И точно тя може би е причината той пръв да започне разговора. Или казано с изразите на психологическия подход – темпераментността, характерна за младите хора, както и чувството за сигурност, породено от факта на познатата обстановка, предизвикват желание у героя да поговори с човека до него, за да може да мине времето по-бързо. Тоест, за Андрешко диалогът крие в себе си освен всичко друго и известно удоволствие.

            Интересно е отношението на съдията към говоренето. В първия момент той показва известно пренебрежение. Уверителните в началото думи на каруцаря остават без отклик. Затова и селянинът подвиква на конете и пътуването започва. Изглежда така, сякаш разговор не може са се случи. Но кое кара много скоро след това човекът с вълчи кожух да подвикне нещо на Андрешко? И защо го пита за името? Отново към психологията – движението към селото, което макар и конкретно посочено, остава все така неясно, поражда у съдията едно чувство на несигурност. Каруцата е като скелет, полето е „печално, пусто и разкиснато от дъждовете“. Чрез говоренето съдията вижда възможност да се отърве от мрачността на картината. Може да се каже, че той търси основа, върху която да пребивава, докато стигне селото. За него диалогът е преди всичко опора. Неслучайно, първото, което иска да научи, е името на селянина. За човек, чиято практика не търпи условности и отвлечености, няма нищо по-нормално от подобно питане. Важен в случая обаче е самият подтик към него.
            Ако говорим за случил се в разказа комуникативен акт, то това е възможно благодарение и на условието, без което не може – медиаторът между участниците. Това е езикът или още по-точно речта на героите. Чрез нея може да се проследи душевното състояние на субектите, как те гледат един на друг, цялостният анализ на образите не може да мине без вникване към тяхната речева дейност. Само маркираме тази възможност, тъй като не тя е целта на настоящата работа, но влиза в нейните рамки, дотолкова, че във всяко изказване човек влага, осъзнато или не, някакъв смисъл, който би трябвало да достигне до другия, ако той разполага с възможностите да го открие. Всяко изказване, колкото и неутрално да изглежда то, съдържа някакъв смисъл и изразява определено отношение.
            И така, връщайки се към интересуващия ни проблем, изникват въпросите: Какво разбира Андрешко от разговора със съдията? Какво разбира съдията? Разбират ли се те изобщо и какво следва да разбираме ние от цялото това (не)разбиране?
            Съдията вижда младия каруцар като хитрец, който „умее да скуби“, с „лукави очи“, нищо чудно дори да си е сръбнал нещо. Това презрително отношение е донякъде характерно и обяснимо – все пак се срещат хора с различен социален статус. Освен това, селянинът сам, доброволно, срещу заплащане приема ролята на слуга, а заедно с това е принуден да търпи подобни обиди. Общо взето те се вписват в рамките на нормалното, за времето на разказа, поведение на градски чиновник. Едва ли някой друг на негово място би говорил на Андрешко на Вие. Това се осъзнава от момъка, като той от своя страна му отвръща с шеговити подмятания – ще нарече конете „господа“, „дъската хлопа на моята каруца“, „на жените не трябва брада“. Целостта на разговора не би била застрашена, ако той останеше на това ниво. Твърде скоро обаче се появява първият критичен момент – каруцарят разбира, че: „Лукави станахте вие селяците. Знаете само да лъжете и хитрувате... И как се преструвате!“. И малко по-надолу: „От сиромашия се оплакват, а пианствуват като скотове...“. Човекът във вълчи кожи изразява отношението си вече към цяла общност, част от която е и Андрешко, а в един известен смисъл – и към българския народ, тъй като към момента на действието в разказа се знае, че „селяците“ са преобладаваща част. И нещо много важно – селянинът все още не знае, че пътува с човек от властта. Може само да предполага – донякъде облеклото е издаващо, но няма  как да е сигурен. Тоест напрежението, породено от първото разбиране на Андрешко, е междуличностно. Ще споменем само, че разказът много ярко акцентира върху този момент – господинът, каруцарят, конете, враната, зимното време, всичко започва да се „замисля“. Скоро след това става ясно, че човекът във вълчия кожух е съдия изпълнител.
            Това първо разбиране от страна на селянина, освен че внася напрежение в разговора между пътуващите, води до следващото такова, което вече слага неговия край. Андрешко научава, че съдията има намерение да „секвестрира“ житото на негов съселянин. Но не това е проблемът. Каруцарят разбира, че Станойчо няма да го разбере, „ще го изпсува“, после „ще се разтъжи, ще го почерпи, ще се напие и ще поплаче“. Ситуацията вече е друга. Ако в първия случай Андрешко е пряко засегнат от думите на чиновника, но е безсилен спрямо неговата нагласа, то сега вече те изискват от него определено отношение, действие, за да „се помогне на човека“. Проблемът не е само в житото на Станой, а в това, че съществува опасност да се загуби доверието между съселяните. Каруцарят осъзнава, че няма да може да обясни, защо не е предприел нищо, след като е знаел за плановете на съдията (макар че по никакъв начин не е задължен да прави каквото и да е). Като цяло се очертава нерадостна картина на глад, а оттам – и на порочност. Точно осъзнаването на негативните последици, което води със себе си неразбирането, кара Андрешко да изостави съдията в блатото.
            Единият от участниците в комуникативния акт не само успява да разчете и степенува значенията на съобщенията. Нещо повече, поглеждайки напред във времето, той намира в тях достатъчно силна аргументация за своите действия; разбирането доказва своята полезност. Чиновникът обаче не достига до това ниво на възприемане. Той не извлича нищо от разговора с каруцаря, оказва се неспособен да усети промяната в нагласата на Андрешко. А това, трябва да признаем, не е лесна задача, тъй като селянинът изглежда еднакъв от началото до края на общия им път. Или поне такъв се показва в речта си. Демонстрираното нежелание за каквото и да е търсене на някакъв смисъл в думите на каруцаря, поставя съдията в крайно ограничена позиция – от една страна, той разкрива изцяло своите намерения и мотиви, от друга, няма и представа какво е намислил Андрешко. Както в случая със Станойчо, неразбирането става причина за бедите на чиновника. В първия случай говорим за невъзможност (Пресилено ще е да искаме от човек, докаран до крайна бедност, да приеме доводите на този, който буквално е докарал неговите нещастия.), а във втория – нежелание. Диалогът по време на разказа се запазва като форма на комуникация, тъй като и двамата герои имат интерес от него. Въпросът е, че всеки „взима“ различни неща от него. Младият селянин ще намери там оправдание за своите действия, веднъж научил за плановете на съдията, последният до края ще мисли, че просто това е начин да скъси времето по пътя към селото.
            Разривът между двамата герой, породен от непълноценното разбиране помежду им, е доста показателен сам по себе си. Той ни отвежда към определен исторически момент, в който българското общество се оказва пълно с вътрешно напрежение. Последните десетилетия на 19в. оставят зад себе еуфорията от Освобождението. Защитата на Съединението е може би последният акт на единството на българския народ. Въпросите, които изграждането на модерната национална държава поставя, понякога са повече от възможните към онзи момент отговори. Нещо повече – те достигат и засягат дори и свикналото с патриархалното спокойствие и монотонност българско село. В Елин-Пелиновите разкази, но също така и в повестите, лесно се долавя започналото подкопаване на установения ред. „И едно глухо неверие се роди между млади и стари. Един злобен ропот се понесе от недоволните души и отчаяните сърца, които почнаха да давят с вино и ракия тъгата и мъката си. Свещеникът, уморен и разочарован, заряза литии и водосвет. В черквата освен жени и старци друг никой не стъпяше. А кръчмите се пълнеха с отчаян и пиян народ“ („Напаст Божия“). Приведеният цитат е достатъчно илюстративен. Ясно е, че той също е фикционален резултат, но няма как да не направи впечатление повтарянето на някои мотиви като този за пиянството например. А това едва ли е случайно.
В „Андрешко“ неразбирането е резултат от невъзможността за разбиране. Тя от своя страна – от недоверието. Оказва се, че съществува огромна пропаст между власт и народ. За да съществува държавата, тя има нужда от житото на Станойчо. Който пък също има нужда от него, за да не „си опъва ушите от глад“. Конфликтът не може да бъде решен от Андрешко, може само да се отложи. Ами другите селяни и тяхното жито? Интересно, но излиза, че младият селянин съвсем не разбира случващото се в неговата цялост. Докато чиновникът някога, преди да тръгне към селото, е разбрал какво трябва да свърши и затова не отдава значение на разговора със селянина. Тоест, имаме два типа разбиране – конкретно, сега случващо се, и историческо – с отправен поглед към бъдещето. И двамата герои остават само и единствено в границите на собствените си разбирания. Могат ли някога да се откъснат от тях? Положителният отговор е възможен, когато изчезне онова, което ги разделя. Когато единият осъзнае, че съществуването на всички е отговорност и на всяка личност поотделно, а другият – че не може в името на всички да се заличава личността, тъй като народ означава най-вече множество от личности.

            Представената работа имаше за цел да предложи и пробира един възможен подход към значим (в смисъл на предизвикващ доста и различни значения) проблем от произведение на българската класика. Така предложената интерпретация няма претенцията за изчерпателност. Доколкото обаче се придържаше към текста и служеше на описания в началото замисъл, не се съмняваме в нейната валидност, а оттам – и във коректността на избрания подход.  


"Под линия" 2015г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар