Под линия с Ина Иванова

Имате сериозни впечатления за литературната ситуация в България. Как Ви се вижда положението в областта на разказа?

И.И.: Вярвам в бъдещето на разказа. Даже имам аргументи. Ние живеем бързо и сме затрупани с информация. Разказът е онзи кратък, жилав жанр, който ни потапя в нечия история бързо. И ни оставя „въздух”, за да я допълним с личните си преживявания.
Разказ може да се чете в автобуса, в кафенето или докато чакате приятел. Изобщо – навсякъде.
И макар че за по-престижен се приема романа, бих искала да напомня, че големите световни литературни списания обръщат специално внимание на по-кратките жанрове. Сп. „Ню Йоркър” е „създало” литературната репутация на Селинджър, например.

Работата на българските критици в последно време предизвиква  все повече въпроси като че ли. Адекватно ли действа българската критика според Вас и трябва ли тя да е основния фактор, който да бъде отговорен за качеството на литературата, която излиза?

И.И.: Оперативната критика е нужна, защото тя би трябвало да проследява тенденциите. Да ги регистрира и легализира.

Не разбирам защо у нас „критика” се свързва с оценъчност и все отнякъде ще изскочи самолюбив автор и ще побърза се почувства „критикуван” и неразбран.

Иначе – в момента по-скоро имаме литературни (хвалебствени) анонси. Истинската аргументирана критика срещам основно в сп. „Страница”. Бих искала това да се промени. То ще повлияе и върху престижа на институцията.

Пловдивските писатели все повече затвърждават статута си на основно звено от цялостния облик на литературата ни. Смятате ли, че има нещо по-специфично в писането им, което е отличително за тях спрямо останалите и ако да, какво е то според Вас?

И.И.: Хм. Труден въпрос. Ако трябва да съм съвсем конкретна, бих казала, че начинът, по който „правят” текстовете си Антон Баев, Александър Секулов и Недялко Славов е отличим. Те владеят метафоричното, символно, архетипно говорене. В този смисъл – да! – можем да говорим за „пловдивски” гласове. За с(т)илна българска литература от автори, живеещи в Пловдив.

Приемате ли писането си като начин да оставите следа на този свят за бъдещите поколения?

И.И.: Пиша така, все едно нямам родители и дъщеря. Старая се да съм честна с текста. Да съм безкомпромисна. Да разказвам красиво и запомнящо се. Да боли и да свети.

Страх ме е да мисля за бъдещето. То и без това ще дойде. 

Как се случи сборникът с разкази „Летящ акордеон“?

И.И.: Няколко години след „Името на неделята” видях, че са се събрали разкази за още една книга. Знам, че моите истории имат публика и повярвах, че мога да им ги покажа.

Няма да се уморя да повтарям, че срещам доверие и подкрепа от моите издатели от „Жанет-45” – и това е важно за мен. Аз трудно събирам смелост и хъс да предложа ръкопис.

И освен това имам за редактор един изключителен професионалист и фин човек – София Несторова. Тя е посредникът между света, в който живеем и световете на ръкописа. Тя работи по моя начин – в търсене на безпогрешната дума, в издирване на точния ритъм, до ниво звук.

Другото е само малко вълшебство. И читатели.

Тъй като сборникът излиза с подкрепа на общината, трябваше ли да се съобразяваш с желанията си относно размера (броя на разказите), подредбата на произведенията, корицата и прочие?

И.И.: Програмата на Община Пловдив за финансиране на издания на пловдивски автори е възрожденска, защото дава възможност да излизат повече книги. Качествени книги. Финансирането се определя от авторитетно жури и лично за мен е важно, защото тяхното одобрение легитимира одобрените ръкописи.

Всичко останало е въпрос на работа с издателя.

Все повече корицата започва да се превръща в основна примамка за читателите и най-вече за тези, които не търсят нещо конкретно, когато си взимат книга. Как бе избрана точно тази за сборника?

И.И.: Художник на моите корици е Димитър Келбечев. Никога не съм го виждала на живо, за мен той е митична фигура, която прави от моя дълго премислян ръкопис книга 

Димитър Келбечев наистина чете преди да предложи проект за корица. Обикновено получавам няколко проекта на имейл и досега не ми е било трудно да избера от неговите корицата, която да ме разказва.

Писателите имат способността да улавят по особен начин дребни детайли от заобикалящия свят и чрез думите да постигнат съответното въздействие, внушение. При Вас това е видно на много места в книгата. Не изпускаме ли нещо важно от живота, бързайки постоянно нанякъде? Или няма смисъл да се взираме с надежда, че може да намерим нещо?

И.И.: Изпускаме много на рационално ниво. Но очите ни го улавят, а мозъкът го складира някъде тайно и то работи подсъзнателно - като трънче, забито в петата.

Лично аз живея заради детайла, заради сегмента, заради мига на поемането на дъх. В малките епизоди, които имат смисъл на знаци.

И ми е малко тъжно, че все нямаме време. Всъщност ние нямаме търпение.

Като че ли разказите, в които героите страдат или има смърт, са по-въздействащи от останалите (а и не само разказите). Защо се получава така според Вас, ако въобще сте съгласна с тази теза?

И.И.: Гледали ли сте филмите на Педро Алмодовар? Там винаги има много живот, много любов, много смърт и всичко е пищно. Същото е и в романите на Маркес, да речем. Това са основните неща, през които минаваме. Даже – чрез които животът минава през нас.

Затова ги преживяваме с особена острота.

Добрите писатели знаят как да ги разказват. Добрите читатели знаят как да ги четат.

Някои разкази изглеждат много лични, много искрени и въздействат по особен начин. До каква степен има автобиографизъм в тях?

И.И.: Аз живея в главите на моите герои. В главата на всеки от тях. Това е единствения начин, по който знам да пиша.

Така че винаги е лично. Съпреживяно е, но не е автобиографично. Не мога да пиша себе си, защото ми е нужна някаква отстраненост от ситуацията.

Доколко Вие самата си позволявате да вмъквате част от себе си в героите, доколко те приличат на Вас?

Те приличат на мен дотолкова, доколкото са съвременни хора. Но аз все повече заприличвам на тях, понеже дълбоко се опитвам да ги опозная.

По-голямата част от писателите издигат на почит в текстовете си алкохола или пишат под неговото въздействие. Вие от своя страна на няколко пъти „черпите“ героите си с мляко с какао. Това някакъв тих бунт ли е, обичате млякото с какао или отговорът е друг?

И.И.: Идва време да открия една тайна „Да пием кафе” вече е толкова ежедневно (не казвам „банално”!). Трябваше ми нещо странно, детайл, нещо хубаво като… като млякото с какао от детството ни. Спомнете си – какво луксозно, ароматно преживяване, нали? 

Има доста разкази, които разкриват много за писането Ви и могат да бъдат показателни. Защо точно „Летящ акордеон“ е заглавието на този сборник?

И.И.: Защото това е разказ за улавянето на мига. За тънката тъкан на Вселената. За неуловимата граница между живота и смъртта. За това, че всичко е разчетено до милисекунда, но не съвсем, все пак и слава Богу – не съвсем.

Освен това имам страховит проблем с намирането на заглавия. Заглавие на разказ си намирам трудно, а представете си каква мъка е за цял сборник 

Какви бяха очакванията Ви за него (ако е имало такива) и как определяте последвалите реакции след излизането му?

И.И.: Най-важното за една книга е тя да стигне до читателите си. Защото след публикуването тя вече не принадлежи на автора си. И тогава започва истинското й пътуване.

Затова всички ние купуваме, разменяме и си подаряваме книги.

Бях наистина трогната, когато ми се обадиха да надпиша екземпляр на „Летящ акордеон”, защото беше поръчана от едно момче и трябваше да пътува до Гренландия. Да, на хартия.

Четенето е магия. Какво повече? 

"Под линия", 2016г.