БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И ЛИПСВАЩИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН РАЗКАЗ ЗА НЕЯ

 

"Българската история и липсващият литературен разказ за нея" е тема и проблем на по-широкообхватен научен труд – "Конципиране на българската история в романа от 90-те години на XX в. до днес". Това налага две много важни уговорки. Първо, какво се крие зад втората съставка на заглавието – липсващ литературен разказ за историята. Оказва се, че голяма част от най-новата ни литература се обръща към миналото, като се опитва да запълни празнини и да проблематизира травматични нейни периоди, които – съзнателно или не – са били пропускани от прозата ни в предходните десетилетия. Втората уговорка е какво имам предвид под литературен разказ относно Историята, а не говоря направо за исторически роман. В „Романология ли?“ (2014) Младен Влашки най-общо канализира две линии в съвременната българска литература, два подхода към историята. Едната линия гради романово повествование от традиционен тип или чрез експериментални похвати и „се легитимира” като исторически роман, а при другата става въпрос за романи с историческа перспектива, но с различна концепция от тази на историческия роман (Влашки 2014: 194-195). След 90-те години на XX в. с много малко изключения може да се говори за исторически роман в класически смисъл. Като цяло, в разглеждания период липсва широкоформатната епическа традиция. В същото време се появяват книги, които проблематизират миналото, а някои от тях и попълват съществени липси от националната ни история. Именно това ще бъде и фокус на моя доклад – опит да намерим „новия голям разказ“ на българската литература и причините за неговата поява, вглеждайки се в две книги – „Бежанци“ (2013) на Весела Ляхова и „Перлите на Ади Ландау“ (2016) на Соня Тодорова.

„Калуня-каля” и „Турските зверства в България” – опит за диалог

 

            Текстът е публикуван в сб. "Слово и памет", част II
Литературознание. Университетско издателство "Паисий Хилендарски", Пловдив. 2017г., стр. 324 - 332

     Споровете и противоречията на различните литературни школи относно методите за анализиране на художествен текст кулминират в дискусията за интертекстуалността. Понятията междутекстовост и диалог са фокус за литературознанието от средата на 20.век. Схващането, че целият текст се гради като мозайка от цитати, намира опора в разработките на редица изследователи, сред които  Юлия Кръстева и Ролан Барт. Тези теории, разбира се, пораждат и множество въпроси. Например не става ясно има ли и къде са, ако има, границите на междутекстовите пресичания и как би могъл да бъде чут гласът на една творба сред останалите. В случая обаче съществуващите научни изследвания върху проблемите на интертекстуалността не са обект на внимание в настоящия текст. По-скоро в бегло очертаното поле на възможности ще се опитаме да видим как говорят помежду си два текста - романът на Георги Божинов „Калуня-каля” и журналистическият труд на Дженюариъс Макгахан  „Турските зверства в България”.

            Причината да потърсим връзката между двата текста се породи от статията на Деян Енев „Калуня-каля” – забравеният роман-шедьовър за Априлското въстание”. Встрани от вниманието ще останат последвалите я спорове доколко пред нас е наистина шедьовър и доколко в този текст критиката привнася свои очаквания и желания. По-важно в случая е друго. Въпросът това книга за Априслкото въстание ли е, също не намери убедителен отговор, макар твърдението на Енев да беше прието от академичната общност. Повествованието на романа проследява размириците в няколко села по време на някакво въстание, но в текста никъде не се споменава кое е то. Историческият роман предполага наличието на историческа действителност на героите, т. е. те да са познати на историята; действително случили се събития, редом с които авторът може да си позволи още много измислени лица и събития, които са вероятни за съответното време.  В романа на Г. Божинов обаче липсват  фигурите от Голямата история. Във втора част на книгата „Метеж” става ясно, че част от българо-мохамеданското население в Дубраша подозира „каурите” в заговор и така тръгва мълвата, че те се канят да се вдигат на оръжие. В романа не намираме достатъчно добра мотивация за бунта на „каурите”, не се изясняват причините за тяхното недоволство, макар да е сформирано опълчение, а каурското село - „бастисано”. Необичайният фокус, който Георги Божинов избира, за да ни опише въстанието, а именно през очите на Калуньо - богат българо-мохамеданин, също ни отклонява от традиционното очакване за разказ за Априлското въстание. Но все пак у читателя остава такова съмнение. Защо?

Милен Налбантов - "Имането". За романтиката в литературата

         Милен Налбантов е краевед, историк, писател, артист и активен самодеец. Това е известно най-вече на четящите и нечетящите около Велинград и Пазарджик. Широката читателска аудитория може би не го познава, а от хората, занимаващи се по-сериозно с литература, като в това число прибавям и писателите, малцина са тези, които го знаят и са чели нещо от него. Но това е абсолютно нормално. Книгите на Шана, както му казват, се печатат в единствената печатница във Велинград, а разпространението става от ръка на ръка, с помощта на собственици на магазини, с помощта на читалищата и т.н. Като говорим за напълно скромен тираж от петдесет, сто или двеста бройки в добрия случай. За всеки писател е ясно, че не е лесно да отделиш собствени пари или да намериш дарители, когато искаш да ти отпечатат книжката. Но защо казвам това?

         В подобна ситуация като Шана са много писатели в България. За тях обаче много рядко се говори, поне с такова впечатление съм останал. Някак не им се дава шанс от списания, предавания и сайтове да ги видят хората, да узнаят за съществуването им, да ги прочетат. А дори и да не харесат книгите им, пак е нещо. Няма гаранция, че в някое село или малко градче не се крие талант, който е на нивото на изявените имена и заслужава също толкова възможност. Или трябва да изчакаме той да умре и по някаква случайност след време да се появят произведенията му и да съжалим, че е трябвало да мине много време, за да го открием? Дали обаче не са виновни те самите, че остават скрити? Или пък всичко са просто добре измислени и провеждани мениджърски игри, които вече тотално превърнаха литературата в бизнес?

Проблемите в областта на литературните награди

Автор: Елена Грозданова

Жури

Журито и начините на съставяне на жури са един от основните акценти при разглеждането на литературните конкурси. Сред проучените литературни награди се наблюдават няколко практики при подбора и състава на журито:

·         Постоянно жури от авторитети в определена област

На тази процедура залагат при подбора на журито на НЛН „Милош Зяпков“, на Националния литературен конкурс за нов български роман „Развитие“, на наградите „Рашко Сугарев“, „Светлоструй“, „Хеликон“ и при наградата на Портал „Култура“.  От този установен ред на състав на журито следва трайност и отговорност при номинациите и избора на отличените. Като отрицателна черта може да се изтъкне търсенето и налагането на един определен стил на писане, липсата на възможност автор с различен маниер от установения през годините да бъде оценен от жури, което дълго време работи заедно и познава вътрешните си предпочитания.

·         Участие на предишен лауреат като член на жури

Това действие е често срещано при подбора на журито. Наблюдаваме го при редица награди: „Златен ланец“ (лауреатът от 2000 г. Калин Донков е член на журито през 2001 г.; Стефан Цанев печели наградата през 2004 г. и е в журито през 2005 г.), „Хеликон“ ( през 2002 г. лауреат е Алек Попов, а през 2003 г. той е член на журито; Деян Енев е лауреатът за 2004 г., а през 2006 г. е член на журито) и др.

Същност и предназначение на литературните награди

Автор: Елена Грозданова 

          Под термина „литературни награди“ се разбира механизмът на присъждане на отличие на определен автор или книга, въз основа на предварително договорени критерии, съблюдавани  от кръг от хора, наречен жури. Литературните награди в своята същност представляват опит да се привлече публичното и медийно внимание върху съвременната литература и определящите литературни тенденции. Те са още една публична трибуна, от която се разграничават и категоризират стойности.

Всяка награда има определен профил, с който съществува на литературното поле. Основните елементи за създаване на облика на наградата са патрон на наградата, адресати, основаване, статут, съставяне на жури и процес на журиране, начин на връчване и начин на отразяването му публично, носител на наградата, парична стойност. Отношенията между тези елементи изграждат скелета на дадена литературна награда, който дори и от широката общественост може да се определи като стабилен или уязвим.

В  разбирането и за съвременна българска култура постепенно се наложи  мнението, че съществува само онова, което може да бъде видяно. За да се види обаче, то трябва да бъде показано. Да разбираме наградите като медиум, означава да ги възприемаме и като форма на културно материализиране, което само по себе си предизвиква интерес за медийно присъствие.

Пътят към Храма, или Теодора Димова като романист

Безспорните качества на Теодора Димова като белетрист се проявяват в романите ѝ „Емине” (2001), „Майките” (2005), „Адриана” (2007), „Марма, Мариам” (2010), „Влакът за Емаус” (2013). И в прозата на авторката (както в драматургията ѝ) тематиката е тясно свързана със ситуацията в България днес, с актуалните проблеми на обществото и на личността, с абсолютизирането на секуларизация и последиците от този процес.

Белетристичните книги на Димова са преведени и издадени в редица чужди страни; у нас интересът на публиката и на критиката към нейните романи не е по-малък от този към драматургията ѝ. В своя студия Иван Станков отбелязва по този повод: „... върху романите на Теодора Димова се написаха доста добри оперативни текстове от хора, които не се хващат да пишат за всеки автор. Книгите бяха посрещнати добронамерено, дори възторжено.” (Станков, 2007: 6). Днес всеки, който има желание, време и средства, може да публикува текстовете си; понякога амбицията и платежоспособността на автора – а не талантът му – са от първостепенно значение. Безспорно писателската кариера на Теодора Димова няма общо с този „модел”; не е случайно, че професионализираните критици, които Станков визира, обръщат сериозно внимание на произведенията ѝ веднага след появата им. Романите на Димова, освен с увлекателния си сюжет, се отличават и с начина на повествуване, а и с особения си „педагогизъм”, както и с множеството референции към Светото писание. Нейните прозаически текстове са конструирани „не по правилата”; на места в тях няма категорично разграничаване между репликите на отделните персонажи, не се спазват основни граматически и стилистически правила, зададени от нормите на българския книжовен език (и заради тези особености на повествованията ги смятат за една от проявите на постмодернизма в съвременната българска литература). Заради специфичната си структура, алегоричността и функционализирането на фрагментарността и „хаосното” романите на Димова определено се осъзнават от читатели и интепретатори като нещо ново и провокативно в рамките на родната художествена словесност.

В тези повествования пътят и пътуването присъстват осезаемо и с различни свои лица, в различни смислови роли.

Теодора Димова и българската действителност от края на ХХ и началото на ХХI век

Днес Теодора Димова е една от най-известните в страната и в чужбина български писателки. Тя е авторка на девет издадени в книги пиеси („Платото”, „Игрила”, „Неда и кучетата”, „Замъкът Ирелох”, „Стопър”, „Кучката”, „Змийско мляко”, „Любовници”, „Невидимите пътища на прошката”), пет романа („Емине”, „Майките”, „Адриана”, „Марма, Мариам”, „Влакът за Емаус”) и два сборника с есеистика (в „Четири вида любов” са възпроизведени публикациите на Димова като колумнист на портал Kultura; „Ороци” съдържа подобни на тези текстове). Първата ѝ книга „Неда и кучетата” е от 1999; последната („Ороци”) става литературен факт през 2015 г; нейни текстове са преведени на руски, немски, френски, чешки, полски... – Димова наистина е едно от представителните лица на най-новата българска литература.

Пиесите на Теодора Димова „... не залежават в чекмеджето, а се реализират в постановки. Освен това носят и награди” (Кръстева, 2004: 25). Драматургичните ѝ произведения присъстват в афишите на ред български театри, а и се играят на сцени по света (оригиналните заглавия търпят вариативни промени при разните режисьорски интерпретации на творбите ѝ). Получавала е признание в национални и международни конкурси (награда на конкурс в БНР, на „Развитие”, награда на „Bank Austria” за източноевропейска литература, награда „Вик”, „Хеликон”, „Христо Г. Данов”[1]); често е гост в телевизионни студия или (като интервюирана) по страниците на печатни медии – мнението ѝ по въпросите, вълнуващи днешното българско общество, интересува аудиторията.

Пътят и пътуването в българската и в западните култури (кратък обзор)

Странстването, пътешествията – в разнообразни смислови роли, изобразителни решения и функции – присъстват в произведенията на словесното изкуство от всички епохи. Като анализират семантизациите на пътя и пътуването в творбите от далечното и по-близкото минало, съвременните изследователи стигат до пълноценно разбиране на световъзприемането и традициите, на мисленето и въображението, моделирани от и моделиращи съответните култури.

За странствания се разказва още в Античността, в геометричната епоха (VІІІ в. пр. н. е), в най-старите запазени писмени паметници – Омировите  „Илиада”, „Одисея”, „Батрахомиомахия”. Съзнанието, което те документират, свързва пътуването с авантюристичния импулс у човека, с поривите на младостта, също с проявите на доблестта и със защитата на честта, както и с желанието за завръщане у дома след изпълнение на дълга.  Именно във/чрез пътуването героят изгражда своята личност; то нерядко оказва влияние върху съдбата и на другите лица в представяната история. Словесните произведения тогава не се съхраняват на материален носител, единственият начин за възпроизвеждането им е устният – така, благодарение на рапсодите (съшивачките на песни) според някои изследователи, въпросните произведения постоянно се видоизменят, отместват се спрямо първоначалния си облик. Авторството не е категорично доказано и е вероятно познатите днес антични творби, приписвани на една личност, в действителност да принадлежат на друга или на колективен авторски субект.

Човешкото съществуване като част от цикъла на вечността, разгледано в пролога на романа „Хълмът” на Димитър Кирков

Автор: Теодора Кашилска

Романът „Хълмът” на Димитър Кирков е сплав от разнородни теми, идеи и мотиви. В него са вплетени философско-екзистенциални проблеми за тайните на историята, за смисъла на човешкото съществуване, за живота и смъртта.

Богатата палитра от картини и внушения се представя на читателите чрез интересни и неочаквани сюжетно-композиционни решения. Още в самото начало творбата изненадва с есеистичен пролог, който способства за „проумяване(то) на идейно-художествения замисъл на романа” (Янев 2005), скрит във въпроса: „запетая ли щяхме да бъдем единствено – кратък дъх между два периода, символ на безвремие, на отдих за ума и словото; или само точка, завършваща нещо продължително и важно…” (Кирков 2011: 19). Поставят се проблеми, свързани с цикличността на времето и мястото на човека в историята, които се превръщат в задвижваща сила на цялото романово действие. Преплитането на минало, настояще и бъдеще изковава съдбите на героите, отключва конфликтите и води до прозрения, отнасящи се до смисъла на битието. Търсенето на истината за съществуването поставя въпроса за това, какво послание ще остави човек след себе си, каква част от историята на Хълма ще бъде – мимолетен спомен или ярка следа от миналото.

Идеята за времето като динамично и бързотечащо е заложена още в повествователната форма на пролога – той е изтъкан от детските спомени на Кирков за родния му Пловдив. Белетристът се връща в миналото си, за да разкаже за духа и историята на мястото. Изпълнен с любов и вълнение, той отделя специално внимание на детайлите, с почти фотографска памет обрисува старите къщи, дворчетата, местата за игри, сякаш целия градски пейзаж от миналото се е разположил на дланта му и неговата единствена задача е да го представи на читателите си. Най-яркият образ, който се ражда от спомените, е този на Хълма – величествен, монолитен и загадъчен. Подобно на исполин той е заел своето кръстопътно място на Балканите и става безмълвен свидетел на епохите, които идват и си отиват, но оставят следи по огромното му тяло. Хълмът се превръща в пазител на радостите, надеждите, терзанията и болките на обитателите си. Заемащ ключова позиция в случването на историята, той се оказва лобно място за едни и люлка за други.

ПУБЛИЧНО ПРИЗНАТИЯТ ДНЕШЕН МОДЕЛ ЗА КЪС РАЗКАЗ – Деян Енев

За разлика от много автори, постигнали популярност чрез романовата форма и съответно екранизация на техни романи, а и за разлика от типа на „бързите“ разказвачи, които пък подбират жанровете си в зависимост от пазарните ориентири, Деян Енев е сякаш феноменален – от своя дебют в края на осемдесетте години на ХХ век до днес той пише единствено къса проза. Писането му е далече от това на авторите на „Бързата литература“, далече е от тривиалната, от онази, насочена към маркетинговите стратегии за печелене. Все повече в последно време Деян Енев бива определян като живия класик на новото време, като най-големия майстор на късия разказ. Той създава текстове, в които с малко думи се казва, внушава и разкрива много повече от виждащото се на пръв поглед. За Енев изглежда стремежът към продажби чрез сензационни предизвикателства или чрез ориентация към по-търсени жанрови форми не е валиден. Той е повече насочен към дълбокия и широк личен житейски опит. Най-ясно видно доказателство за това е голямата доза автобиографизъм в разказите му. Някои от професиите, които имат неговите герои, той наистина е работил и това може да се усети и е подчертавано от критиката: „Бил е нощен санитар в морга, бояджия в Киноцентъра, пресьор във военен завод, санитар в психиатрия, дърводелец, текстописец, журналист... Целият този житейски калейдоскоп не е минал безследно покрай него, оставил е плодоносни наноси, от които авторът успешно отмива златни зрънца.“ (Сапарев, 2006)

            Навярно много писатели притежават умението да разказват. Със своя идея, сюжет, конструкция, много кадърни родни автори могат да създадат качествено произведение, разказ, без особени затруднения. Въпросът обаче е „Какво става след това?“ Те правят нужното, разказът се харесва, буди емоции и често пъти с това процесът на писане, четене и възприемане приключва, но не оставя следа. При Деян Енев това не може да се случи, поне по следната причина – той е наложил своя марка за разказване и не я променя, а вариативно я усъвършенства с всеки свой нов текст. Разказите му (от която и да е негова книга) имат своята дълбочина, притежават силата, която  разказва парченце живот, оформя го словесно и го запечатва в читателското съзнание. Разказването и разказите му  приличат на триизмерните картинки, които ако се гледат съвсем неангажирано отстрани, без човек да се вглежда от различни ракурси, т.е. без да вложи и нещо от себе си, изглеждат като обикновена картинка, като двуизмерен плакат. А това означава, че без съучастие възприемателят пренебрегва изконното, изначално заложеното в тях.

МАСОВ ВКУС И МАСОВИ ТИРАЖИ – ИВО СИРОМАХОВ И КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ

           

       В произведения от условно наречената „ниска“ или „тривиална“ литература, имаща за предназначение задоволяване на вкусовете на също условно наречения „масов“ читател, изобилстват ходовете в полето на насилието и еротиката, която почти винаги в произведения от този вид прераства в порнография. Авторите употребяват вулгарен език без никакви колебания и съображения. Към това число спадат писателите от така наречената „Бърза литература“ (Тома Марков, Радослав Парушев и други), като според тях този тип литература се пише бавно, но се чете бързо и е сигурно за читателите,“ че всяка дадена стотинка е за нещо хубаво“. (Марков, 2007)

       Вулгарният език предполага провокация, игрива или по-агресивна закачка с възприемателя, която има за цел да прикове вниманието му. Подобни ходове от страна на българския автор могат да се приемат като негов личен експеримент, както твърдеше програмно за групата „Бърза литература“ Мартин Карбовски, но най-често са продукт на желанието за подражание, за наподобяване стила и провокацията на някои западноевропейски или световни писатели, успели да надскочат границата на посредствеността и безизвестността чрез подобно писане. Проблемът при родните писатели е, че не се получава ефектът, постиган от подражаваните автори, а причината за това е тяхното неумение да боравят с провокацията, която под някои комуникативни равнища не успява да просъществува, т.е. остават само желанието и стремежът към нея, изразени и в изобилието от вулгаризми, а в действителност въображението и мисълта на възприемащия остават неактивирани и всичко това довежда до нелепи резултати. Така получената творба не успява да придобие качествата, които биха ѝ помогнали да се защити сама и сама да подсказва смислени отговори на въпросите за употребата на вулгарно слово в художествената литература, иронията се губи, а пародиите и гавренето престават да бъдат духовити.

ДНЕШНИЯТ БЪЛГАРСКИ РАЗКАЗ И ФАКТОРИТЕ ЛИТЕРАТУРЕН ПАЗАР И ЧИТАТЕЛСКИ НАГЛАСИ

     Процесът на издаване на книги в днешно време е същевременно улеснен от една страна и сложен от друга. Съвремието ни предлага всички необходими условия за лесно писане, отпечатване и разпространение. От финансова гледна точка обаче, положението е много относително, имайки предвид средата, в която се разпространяват книгите и пазара. В малките страни, каквато е България, пазарът е малък, съответно печалбата от една книга за даден автор не може да бъде голяма. Така самото писане се превръща в избор на пътя, по който да поеме даден автор – да пише книги, които да са лесни за възприемане, лесно достъпни и чиято цел е, на първо място, високите тиражи за продажба, а вероятно, след постигането на тази цел, да служат и на други, по-художествени цели или да поеме по дългия, труден и несигурен път на търсен собствен почерк в създаването на произведения, които да засягат наболели теми за обществото, да задават въпроси, но и да дават решение за някои проблеми, да дадат стимул за първата крачка в посока на някаква промяна, изпращайки послания, въздействайки на съзнанието на читателите и притеснявайки мислите му. Казано накратко, днешната литературна ситуация у нас изправя съвременния писател пред избора да създава комерсиална литература, от която има финансова изгода или да създава текстове, които имат съвсем друг приоритет. При представяне на цялостния облик на българската литература и в частност на съвременния български разказ, трябва да бъдат включени – като наблюдение и аналитично описание и двата типа писане.

За пиесите на Георги Господинов

Добавете надпис

Дехуманизация на съвременното общество или за кривите огледала, в които ни о(т)глеждат

Сред жанровото многообразие в творчеството на Георги Господинов бихме искали да обърнем особено внимание на два негови текста. Това са драмите D.J. и Апокалипсисът идва в 6 вечерта. Като обговарянето им ще се случи не толкова в контекста на съвременната българска драматургия, колкото в контекста на съвременното ни общество и рефлексиите, които то поражда. Защото тези текстове са именно рефлексивни, реакционни и в някакъв смисъл огледални на социума, в който се случваме. Те са своеобразна реплика на (не)случващото се. И се самоопределят като бунтуващи се. Бунт както в номинативността си, така и в играта с хронотопи, литературни и идеологически митове и жанрове, препратки към различни произведения на литературата, музиката и киното.

И двете драми на Господинов са озаглавени оригинално и още с наименованието си задават определена призма за интерпретатора-читател. Но указателните бележки на автора не се изчерпват само с това. Той дава доста обстойни насоки за прочита в бележките, които предхождат самото действие. Сам определя пиесата си D.J. като пиеса light, с ниско съдържание на никотин и катрани, като four century hit, като винил. Изхождайки само от тези определения вече имаме зададена отправна точка в своя читателски навигатор. А именно как се о(т)глежда митът за Дон Жуан днес, в 21 век.  Съществува ли и ако да, то в какво се е превърнал. В какво са се трансформирали и кореспондиращите с него асоциации. Възможен ли е все още този мит в света, в който се случва D.J.? Възможна ли е нашата проекция в едно подобно общество?

Обвързването на литературния мит с DJ създава усещане за съвременност, за нещо близко и

„За реброто” от Йордан Радичков – опит за рецепция

     Нетрадиционните художествени похвати на Йордан Радичков, съчетани с класически жанрови форми, позволяват разработването на повече аспекти от съвременния живот върху ограничено повествователно пространство, включително и чрез пародирането на някои от тези форми. Писателят успява да наложи краткия разказвателен жанр, като разчита главно на антиепичното повествование и на широкото използване на иронията, гротеската и фантастичното; запазва и обогатява приносното в новите си повествователни похвати, като се връща и към традиционните художествени средства. Условният свят се раздвоява между възможното и невъзможното, между действителното и магическото. Същността на Радичковата поетиката е в напрежението между постояннотo, но частично възвръщане към традиционното и новото...

        С прозаичната  миниатюра „За реброто”(Радичков 1967), както и с други свои разкази белетристът обогатява жанровия регистър на съвременната българска сатирична фантастика с една нова, лично своя форма. Това е особен род притча, обединяваща двете начала - архаичното фолклорно-митологично и съвременното битово-анекдотично. И тук метафората е заложена в миниатюрата. Одухотворяването на костенурката показва, че художественото съзнание на писателя  е „във властта на архетипа „анима”(Звезданов 1987: 69с.) Гротесково-фантастичната образност на разказа крие социалноетични внушения с директен съвременен адресат. Авторът съзнателно пародира и снижава религиозната притча на езиково, отчасти и на съдържателно равнище. Вмъква битово-разговорна лексика, а в ироничното вътрешно напрежение между противоположните стилови полета се ражда нов, особен конфликтен жанр, без аналог в жанровата система на съвременната българска проза -  уникален и самобитен (Стоянова 1979: 56). Радичковата миниатюра е атрактивно-игрива и с комичен елемент. Тя повтаря библейската притча  и в дидактичните й послания. Прозаикът повежда разговор по конкретен проблем  - за отношенията между двата пола и търсенето на хармонията  между мъжа и жената. В текста на творбата творецът съзнателно акцентира върху съществуващите отклонения от нормата. С афористична лаконичност се извежда философското обобщение, житейската мъдрост и поука. В този порядък е изведена и иносказателната поанта на творбата: „Така Господ ни е изпратил Неговото наказание. Сега всички други спят с нашите Ребра, скъпи приятели, а ние спиме с тези на другите!”

Предизвикателствата на словото и времето в дебютната стихосбирка на Ани Илков ,,Любов към природата”

       90-те години на 20-ти век бележат нов етап в развитието на българската литература, и в частност поезията. Именно тогава постмодернизмът се налага като водещо авангардно явление, което провокира с непознати или преосмислени теми и идеи. Разбира се, постмодернистичните ,,търсения’’ не трябва да се ограничават единствено в тези години. Процесът е далеч по-обширен и нeговите кълнове могат да бъдат открити в т.н Априлски пленум, когато трябваше да започне и вливането на новата живителна струя в литературатa ни. Този процес е усложнен във времето и в представите на съвременните читатели, поради многопластовата същност на лириката. Все по-трудно става за критиците да отговорят точно и ясно на тези промени, затова и съвременните литературни изследвания са ограничени. Според Пламен Антов българският постмодернизъм започва развитието си още в края на 50-те години, но по-осезателно постига своя смисъл - ,,деконструирането на една репресивна и същностно идеологическа структура” - в последното десетилетие на XX век (Антов 2010: 11 с.). Разпадането на тоталитарната идеология води до отприщване на множество механизми, които не са имали възможността да избоят в предходните няколко десетилетия. Литературата се стреми да изрече всичко онова, което не е ,,успяла”, но поради своята художествена условност, създава усещането за дефицит, за ,,нещо неказано, недоизказано”. Това се дължи в значима степен на промененото идейно-творческо мислене.

         Един от стожерите на новото светогледно отражение е Ани Илков. Наред с Георги Рупчев, Румен Леонидов, Миглена Николчина, Владимир Левчев, Кирил Мерджански и пр., той принадлежи към онова гранично поколение творци от 80-те години – предвестници на ,,разкрепостеното” творческо мислене. Дебютната стихосбирка на Илков ,,Любов към природата”(1989) излиза в годината на кардиналната смяна на политическата, икономическата и културната обстановка у нас. Тази промяна води и до налагането на постмодернизма като съвременна методология в нашата литературата.

ТЕМА: „БЪЛГАРИНЪТ ДНЕС НЕ ЧЕТЕ КНИГИ” – РЕАЛНОСТ ИЛИ КЛИШЕ?

В съвременния, постмодерен свят, където технологиите са взели връх и хората изцяло зависят от тях, често в медийното пространство се тиражира тезата, че заради тази и ред други причини, хората все по-малко посягат към хартията и книгата. Образователните институции също биват подлагани на постоянна критика, с аргументите, че нивото спада, младежта не чете и не е мотивирано, общата култура драстично намалява. Ако изходим от третото значение на термина „митология”, обособено по време на лекционния курс „Литература и национална идентичност” от професор Албена Хранова, че „митологията означава нещо, което е истина, но е напуснало неутралността на исторически факт, обрасло е с изкуство, страсти и политически оценки и винаги се явява белег на национална идентификация”[1], бихме могли да заключим, че качеството на образованието наистина е занижено, но не чак толкова, колкото постоянно се тиражира. И тезата, която си поставям в настоящото изложение е, че „българите не четат книги” е по-скоро клише, преекспонирана истина и не отговаря изцяло на реалността – нещо, което се излъчи и по националната телевизия BTV на 23.04.2014 година[2].

(Не)четенето на книги само по себе си е обществено значим проблем, тъй като евентуалната му липса би означавало спад в културата и ценностите на цялата нация. Ако се обърнем към историографията, ще видим, че Възраждането в България закъснява доста заради „пет вековното османско присъствие” у нас и този факт не би могъл да не окаже своето влияние върху съзнанието на хората и днес. Масово народът гледа негативно на нещата, вечно е недоволен от едно или друго. Същото е и с четенето на книги: не се вижда положителното, а само негативното. Ако се направи едно посещение в Народна библиотека „Иван Вазов” в град Пловдив, ще се установи, че читалните зали и залите за свободен достъп са почти пълни с читатели. В едно кратко презентационно филмче за самата библиотека, налично в глобалната мрежа се твърди, че „годишно в нея (в библиотеката) се обслужват 15 000 потребители”[3]. Ако тази статистика отговаря за Пловдив и околността, то в останалите по-малки селища също има читалища и регионални библиотеки, които се посещават. Това е една от аргументациите в подкрепа на заложената в увода теза, че нечетенето на българите е по-скоро клише и се преекспонира доста. Разбира се, има хора, които не са посещавали подобни културни институции никога през живота си, но така е било и преди, и сега, така ще бъде и след години.

„Езерното момче“

 Съдбата на другия

  „Душата му бе по-слаба от книгите и мечтите,

за да може да им се противопостави.”

            Целите на настоящият текст се свеждат до обговарянето на повестта и обглеждането и в контекста на настоящето. Разглеждане на основните проблемни ядра в идеен и естетически план и евентуалното прокарване на мостове между «Езерното момче», «Бариерата» и «Белият гущер» с цел коментар на този своеобразен литературен «триптих».

Концентрираме се върху късния Вежинов и по-конкретно върху повестта му «Езерното момче». Текстът се появява през 1979г. Предшестван е от повестите «Бариерата» и «Белият гущер», които определено носят успех на своя автор. Павел Вежинов е сред първите наши писатели, които се обръщат към фантастиката. Още през 60-те години той пише «Сините пеперуди» и «Моят пръв ден». Но късните му повести акцентират на морално-психологическите проблеми в обществото. Желанието на човека да се развива и да покорява нови върхове води всъщност до отдалечаването му от човешкостта. Именно това се случва в повестта «Белият гущер». А в другите две повести естествените интелект и свобода са погубени от рациума на обществото, което отхвърля всичко, което не се вмества в представите му за нормално, за допустимо. Научно доказано е, че човек използва сравнително малка част от капацитета на мозъка си. Има множество и разнообразни проучвания за това, че използването на мозъка по-интензивно би довело до «срив в системата» по чисто биологични причини. Възниква въпросът дали това е така и дали героите на Павел Вежинов не са хуманоиди, които са се развили индивидуално, различно от общия поток, достигайки до по-високо ниво в своята еволюция. Всичко това са само идеи, които бихме искали да разгърнем в хипотеза. И ако трябва да бъдем по-точни, дали Доротея («Бариерата») и момчето от езерото са отклонени от психологическото си развитие индивиди или са развили се преждевременно хора, които «нормалният» свят отхвърля. В тази хипотеза Неси («Белият гущер») е изключен, защото неговата поява и съдба са предопределени от научните експерименти на баща му. Докато Доротея и Валентин са или грешка на природата, или неин шедьовър. Дори бихме добавила, че носят нещо божествено в себе си. И способността за летеж, и връщането от смъртта са символ на не-земното. 

Тук бихме искали да цитираме Светлозар Игов, който определя по интересен начин

Владимир Зарев „Лето 1850”

„...нощем като остана под разжареното висине, като се спусна в кладенеца на тъмата и отпия глътка прецедна дунавска вода, то отново ми става гордо и страшно. Закопнявам да се върна в Раковишката обител, на камбанарията високо да се възкача, да откъсна с осакатените си ръце езика на камбаната и да заблъскам глава в ечащата й твърд, сам да се превърна в език и слово, в звук, що се носи из годините, що е горчивата ни памет, а и бъдеще...” (Зарев, 1988, стр.267)

     

        Владимир Зарев издава „Лето 1850” през 1988г, когато вече е публикувал „Битието” (1978) и „Изходът” (1983) – две книги от известната му трилогия. Като утвърден епически разказвач, авторът следва да навлезе в историческия роман – жанр, чиито рамки изискват особена съсредоточеност в историческите процеси, оставяйки на по-заден план личните истории на героите.

        С един поглед към развитието на българския исторически роман, ще забележим неговата чувствителна поява, а и потребност, през време на национални катастрофи, каквито българския народ несъмнено преживява в своята нова история. Един от първите изследователи на историческия роман Г.Цанев забелязва, че като категория в европейската литература, той се появява  началото на 19 век, а неговия разцвет се дължи на редица исторически фактори като Френската революция, разрушаването на феодалния строй, Наполеоновите войни, развитието на капитализма, а в славянските страни, развитието му се свързва с националното възраждане и борбата против чуждо робство. За Боян Ничев „типологическият релеф на българския роман” е разположен върху три исторически върха на народния живот-Априлската епопея 1976, Септемврийското въстание 1923 и Девети септември 1944г. Безспорно Септемврийското въстание е един от големите конфликти в живота на българския народ, обработващ мотива за братоубийството, дотогава той познава врага качо чуждия поробител. Събитията от ’23 и ’25 година бележат повишена романова активност, а Георги Цанев заговорва за „щурм на романа”. Според изследователите развитието на жанра не достига до големи дълбочини, за разлика от ’40-те и ’50-те – годините на епическа вълна. Изобщо връзката на романа като жанр с историята е взаимообусловена: „Историческият роман отразява определен ръст на народното съзнание и затова засилването или отслабването на интереса към жанра е барометър за смосъзнание.  Интересът към историческото четиво особено нараства след национални поражения и трудни изпитания. Така е било у нас след Първата световна война и през 30-те години, а по-късно и след Втората световна война и преживяното от фашизма.  Писателят често търси отговор на проблемите на своето време и в миналото, обръща се към събития и герои от историята, които в някаква степен кореспондират с тенденциите на неговото време. Миналата реалност е утаена, успокоена и съдържа в голяма степен обобщеност. Осмислянето на миналото е в началото на историческото повествование.” (Пенчев, 2006, стр.7)

Неслучилият се образователен роман – „Елените”

Автор: Теодора Кашилска

     Романът „Елените” излиза 1998 г. изпод перото на утвърдилия се като литературен историк и критик Светлозар Игов. Възникването на замисъла за романа авторът свързва с един свой спомен:  „Седях в едно крайбрежно заведение на морето в очакване на случаен превоз, защото не ми се ходеше пеша в още горещия ден до града. Тогава забелязах камиона с покрита с брезент каросерия, какъвто е описан в романа и ми хрумна, че мога тайно да се метна на него и да скоча незабелязан в града на някой светофар. Но - за разлика от героя - не го направих” (Игов 2014). Така започва романът – със скока на един млад мъж в неизвестното.

     В центъра на творбата е главният герой, момче, което изживява прехода между юношеството и зрелостта си. Навлизането му в суровия свят се осъществява чрез редица приключения и препятствия, най-често свързани с пътувания и любовни трепети. Основният въпрос, който се поставя в романа, е възможно ли е безпроблемното съществуването на младия човек, успял да изгради и съхрани в себе си морални ценности, в краевековното десетилетие на XX век у нас. Съдейки по романа на Игов, това се превръща в неосъществима цел, защото младостта и идеалите не съжителстват с низките страсти и пошлостта на времето. Героят се превръща в жертва на света, който го заобикаля.

     Творбата на Игов притежава някои от характерните белези на образователния роман, който се развива през XVII – XIX век в Западна Европа. Проблемен център в този тип романи е младостта, която „в модерния социум  присъства като специфично маркирана идеологема” (Протохристова 2008: 113). Капиталистическата система на модерността разрушава връзките между поколенията и младият човек в романите е принуден да опознава света около себе си сам. Адаптирането му към колектива е свързано с преминаване през редица изпитания, които имат за цел оформянето на неговия светоглед и характер. Героят на Игов се доближава до типа персонаж, характерен за образователния роман. Младежът е загубил родителите си, и то във важен период от живота си – преди кандидатстването си в университет, събитие, което обикновено се свързва с нов етап от развитието на младия човек. Пред прага на същинския живот момчето се оказва съвсем само, изправено пред предизвикателствата на времето.

Езикът в света на романа „Ангелски езици“ като основен структурен и смислопораждащ елемент и темата за човешката положеност в езика

Автор: Боряна Безова

Избраният за разглеждане казус е романът на Димитър Динев „Ангелски езици“ и по-конкретно проблематиката, която още заглавието категорично посочва – езикът като основен структурен и смислопораждащ елемент в романа, както и темата за човешката положеност в езика.

            Авторът е един от най-успешните писатели българи, които творят в чужбина. Името му се нарежда сред имена като Илия Троянов, Сибиле Левичаров,Евелина Ламбрева-Йекер, Капка Касабова, Ружа Лазарова, Мирослав Пенков, Николай Гроздински и др. Това са все имена на български писатели емигранти, напуснали страната ни след 1990 г.. Книгите им са написани на чужд език и са предназначени преди всичко за чужда публика. У нас се появяват в превод, направен от друг човек. Визирам заглавия като: „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“; „Защото говорехме немски“; „Мавзолей“; „Органът на мълчанието“; „На изток от Запада“ и др. Основната тема във всички тези творби е България от времето на комунизма от фокуса на личното преживяване, или както Милена Кирова се изразява тези книги предлагат „комунизъм за продан“. Тя асоциира това явление с българската народна приказка „Сливи за смет“ и твърди, че то е доста компактно в хронологическо отношение. Обхваща едно десетилетие от първото издание на „Ангелски езици“ през 2003г. до „Вундеркинд“, която излиза на български към края на 2013г. Това явление има „епизодичен характер и прилича на вълна“, пише още Кирова. (Кирова, 2014). Най-голям пробив в темата определено прави романът на Димитър Динев „Ангелски езици“. Сред вероятните причини за успеха на книгата се крие фактът, че след 2000 г. в Германия се заражда особен интерес към темата за България в общоевропейски контекст. Освен книгите на Динев, Троянов и Левичаров в този период излизат и творби на немски автори; това са популярни романи като онези на Ханс Вахенхузен и Карл Май, които превръщат България в подходящ екзотичен декор за своя сюжет и, както Милена Кирова се изразява, „обличат в българска принадлежност част от своя художествен персонаж“. (Кирова, 2014).

            Димитър Динев емигрира от България в началото на 90-те и  живее във Виена, град, който е един от основните топоси в романа му, редом с Пловдив. Той  пише на немски, а произведенията му, какъвто е и романът „Ангелски езици“, веднъж постигнали успех в немскоезична среда, впоследствие са превеждани и издавани на български.

            „Engelszungen” е първият му роман, който, както вече бе отбелязано, е публикуван в Австрия през 2003 година. С впечатляващ успех романът става повод за повторно издание, както и за поредица преводи. В България излиза през 2006 г. със заглавие „Ангелски езици“

             Освен темата за тоталитарна България още самото заглавие на романа , както вече споменах, подсказва другата основната проблематика в творбата – темата за човешката положеност в езика, неумолимата зависимост на човека от езика. Самото понятие „език“, заложено още в заглавието, в целия роман има огромна символна натовареност, притежава изключително богат конотативен ореол. То е сложно вплетено в цялата текстова мрежа и се проявява на различни нива, предизвиквайки разнородни асоциации. То намира най-ярък израз в описанията на героите и в представянето на житейските им съдби. Думата език е неделима съставка на повествователната тъкан. В целия роман с нея се обяснява почти всеки акт на героите, всяко тяхно поведение, всяка тяхна мисъл.