Под линия с Христо Карастоянов - Част 2

Такъв ли е трудът, който полагате и за другите си книги (т.е. както за „Една и съща нощ“)? И трябва ли писателите да се подготвят добре, да проучват, за да са добри в занаята?

Христо Карастоянов: Да, така е, както го казвате. Само че с „Една и съща нощ” беше малко по-различно. С живота и делото (прощавайте за клишето) на Гео Милев и Георги Шейтанов се занимавам от десетилетия. И хем не преувеличавам. А най ме занимаваше бляскавият резултат от тяхното другаруване – списанието „Пламък”. Бях сигурен, че „Пламък” е на двамата, но в ония години нямаше как да го докажа. Ама го твърдях де! Има публикации за тая работа – статии разни, стенограми от конференции... И нито за миг не ми е минавало през ума за книга! Още по-малко пък за роман. В един момент обаче ми прещрака най-естественият въпрос – Гео Милев боляла ли го е тая страшна рана в главата? Удобно ли му е било това порцеланово око? И – край! Гео Милев някак си слезе от портрета в читанките, заживя си нормално (макар че какво му е нормалното на живот като неговия), заживя си и Георги Шейтанов и книгата си се написа (още веднъж – извинете за клишето). Всичко, което бях чел за тия двама млади и бунтовни мъже, започнах да го виждам с други очи. И така нататък.

Следващият ми въпрос е свързан и с първия (този от първата част). Какви липси запълва последната ви книга „Послепис“?

Хр. К.: А, „Послепис” е друга работа... Прекалено е лична, за да си въобразявам, че може да запълни някакви липси. Ама се оказа, че можело! Оказа се, че бая хора, като са я чели, са почнали да си спомнят неща от своя си живот, и то неща, за които направо били забравили... Тук в Ямбол един приятел почти успя да ме убеди, че тая книга съм я писал за него! Дано само да са си спомняли личното си минало без гузност или каквото и да е там от този сорт. Така или иначе сме го живели тоя живот и за да сме такива или онакива днес, то е заради собственото ни минало. И ще е срамота не че сме го живяли, ами ще е срамота ако се срамуваме от това, че сме го живели. Поне аз така мисля.

Да приемем, че някой млад писател напише след години своя „Послепис“. Как мислите, каква би била съдбата на героите от книгата му?

Под линия с Христо Карастоянов - Част 1

Имате немалък опит като писател, но и като наблюдател на българската литература. Какво е състоянието на литературата ни според вас?

Христо Карастоянов: Може да ви изненадам, но според мен състоянието на литературата е добро. Само че ви моля да не смесваме литература и книжен пазар. Различни неща са и отговорът би бил различен... Искам да кажа, че излизат страшно много свестни книги, обаче дали стигат до своя читател... – питайте издателите!

Има ли липси, празнини (теми, образи, събития, за които не се пише), които трябва да бъдат запълнени?

Хр. К.: Вероятно, вероятно... Вероятно има. Лично мен обаче повече ме притеснява една друга работа. От няколко години насам, дето седна и дето стана, обичам да повтарям: Хора, четете умни книги днес, за да не ви се налага утре пак да четете забранени.

Често и вие самият в книгите си прибягвате до теми от миналото, от историята. Това ли е начинът да израстваме, и в литературата, и като народ?

Хр. К.:  Е по-жесток въпрос просто не може да се формулира! Законен, но жесток. Да повтарям ли ужасяващата истина, че например за Батак ние знаем не от историографията, а от литературата? За Априлското въстание знаем от „Под игото”, от „Епопея на забравените” и от „Записките...” на Захари Стоянов. Захари Стоянов е обявен от Александър Балабанов за „българския Тукидит”, ама това просто не е вярно. Захари Стоянов не е историк, Захари Стоянов е един невероятен писател. При него всичко е стаена (или изригнала) емоция, а не документ. Просто защото историографията е вечно подчинена на политическата конюнктура; историографията не запълва бели полета в нашето минало – напротив, отваря нови и нови бели полета.

Людмил Попов - "Цигански разкази"

„Истории с цигани, колкото щеш! Живописен народ!“ (Попов, 2014: 81)

         Появата на празнини и липси в съвременната ни литература е неизбежна и тук идва ролята на критиката, а и на самите писатели като участници в процеса, да откриват подобни липси. Става въпрос за неща, за които не се пише, които не са обект на литературни произведения, като някои теми, проблеми на обществото или социални прослойки. Много трудно могат да бъдат изброени съвременни автори и книги, които да разглеждат, например, проблемите на малкия град и селото (макар да се наблюдават опити в областта на прозата последно време). Селянинът като образ почти отсъства вече, а циганите още повече, въпреки че са основна част от действителността ни, от която не можем да избягаме. Вижда се как съвременни книги стават успешни, засягайки теми от историята ни, от възрожденското, комунистическо и социалистическо минало, политически и криминални теми също, докато някои места от настоящето ни остават празни. Това, разбира се, са нормални явления в литературата на дадена държава, в случа България. Причините могат да бъдат много, но те не са от толкова голямо значение. По-важното е как всичко това се отразява на цялостния облик, как влияе на пишещите и още по-важно, как самата литература, как книгите, които излизат, влияят на обществото и какви личности изграждат.