Съвременността за съвременността се отпечатва в глина,
съвременността за бъдещето - в мрамор и бронз.
(Бахтин)
С последните две
поетически книги Александър Секулов навлиза в полемики, които доскоро бяха
познати предимно на теоретици и философи на историята. С присъщото за един поет
усещане и разбиране на изкуството като явление, което е отвъд границите,
непризнаващо никакви фиксирани познавателни истини за света, Секулов сякаш
противопоставя изкуството на историята, натрупала познание и памет. Обречен
да се припознава в изминалите поколения, оставили ни „тонове архивен прах“
(„Истински лъжи“), у съвременния човек се появява умората от натрупаните с
вековете знания, която по-скоро затруднява прогреса на човечеството. В поезията
на Секулов историята е свалена от идолопоклонническия си пиедестал. От стриктно
събирана и архивирана, историята се превръща в „химн на крайно незначителното“,
от внимателно записвана за бъдещите поколения – в „кастриране на паметта“
(„Последните вестители“). Напразни са били усилията за създаване и съхраняване на
хроники, свитъци, пергаменти, библиотеки. Поражда се значимостта на друга
памет, по-същностна и органична от мраморните колони, от бронзовите и керамични
плочи: „това е друга памет, която се вълнува с вятъра, завихря се, издига се
като фуния, в която някой вика, но напразно, а после се завръща над водата,
стаява се във вечното усърдие“ („Морето
пази спомен за мъжете“).