МАСОВ ВКУС И МАСОВИ ТИРАЖИ – ИВО СИРОМАХОВ И КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ

           

       В произведения от условно наречената „ниска“ или „тривиална“ литература, имаща за предназначение задоволяване на вкусовете на също условно наречения „масов“ читател, изобилстват ходовете в полето на насилието и еротиката, която почти винаги в произведения от този вид прераства в порнография. Авторите употребяват вулгарен език без никакви колебания и съображения. Към това число спадат писателите от така наречената „Бърза литература“ (Тома Марков, Радослав Парушев и други), като според тях този тип литература се пише бавно, но се чете бързо и е сигурно за читателите,“ че всяка дадена стотинка е за нещо хубаво“. (Марков, 2007)

       Вулгарният език предполага провокация, игрива или по-агресивна закачка с възприемателя, която има за цел да прикове вниманието му. Подобни ходове от страна на българския автор могат да се приемат като негов личен експеримент, както твърдеше програмно за групата „Бърза литература“ Мартин Карбовски, но най-често са продукт на желанието за подражание, за наподобяване стила и провокацията на някои западноевропейски или световни писатели, успели да надскочат границата на посредствеността и безизвестността чрез подобно писане. Проблемът при родните писатели е, че не се получава ефектът, постиган от подражаваните автори, а причината за това е тяхното неумение да боравят с провокацията, която под някои комуникативни равнища не успява да просъществува, т.е. остават само желанието и стремежът към нея, изразени и в изобилието от вулгаризми, а в действителност въображението и мисълта на възприемащия остават неактивирани и всичко това довежда до нелепи резултати. Така получената творба не успява да придобие качествата, които биха ѝ помогнали да се защити сама и сама да подсказва смислени отговори на въпросите за употребата на вулгарно слово в художествената литература, иронията се губи, а пародиите и гавренето престават да бъдат духовити.

ДНЕШНИЯТ БЪЛГАРСКИ РАЗКАЗ И ФАКТОРИТЕ ЛИТЕРАТУРЕН ПАЗАР И ЧИТАТЕЛСКИ НАГЛАСИ

     Процесът на издаване на книги в днешно време е същевременно улеснен от една страна и сложен от друга. Съвремието ни предлага всички необходими условия за лесно писане, отпечатване и разпространение. От финансова гледна точка обаче, положението е много относително, имайки предвид средата, в която се разпространяват книгите и пазара. В малките страни, каквато е България, пазарът е малък, съответно печалбата от една книга за даден автор не може да бъде голяма. Така самото писане се превръща в избор на пътя, по който да поеме даден автор – да пише книги, които да са лесни за възприемане, лесно достъпни и чиято цел е, на първо място, високите тиражи за продажба, а вероятно, след постигането на тази цел, да служат и на други, по-художествени цели или да поеме по дългия, труден и несигурен път на търсен собствен почерк в създаването на произведения, които да засягат наболели теми за обществото, да задават въпроси, но и да дават решение за някои проблеми, да дадат стимул за първата крачка в посока на някаква промяна, изпращайки послания, въздействайки на съзнанието на читателите и притеснявайки мислите му. Казано накратко, днешната литературна ситуация у нас изправя съвременния писател пред избора да създава комерсиална литература, от която има финансова изгода или да създава текстове, които имат съвсем друг приоритет. При представяне на цялостния облик на българската литература и в частност на съвременния български разказ, трябва да бъдат включени – като наблюдение и аналитично описание и двата типа писане.