неделя, 25 юни 2017 г.

Теодора Димова – „Първият рожден ден”

Автор: Атанас Родозов


            За най-новата книга на Теодора Димова – „Първият рожден ден”, излязла от печат в края на 2016 година трудно би могло да се каже, че е нещо ново и иновативно, напротив. Подобно на „Марма, Мариам”, и тук сюжетът е заимстван от Светото писание, връзката е очевидна още от първите страници. Самата авторка нееднократно заявява (устно и писмено) афинитета си към християнската доктрина и с последния си текст не прави изключение. Стилът на писане е разпознаваем от предните пет романа на Димова („Първият рожден ден” е определен като повест); липсва ясното разграничение между отделните изказвания на персонажите, фразите са изключително дълги, синтаксисът е подчинен на правила, различни от общоприетите и този тип „експериментиране” с езика доближава прозата на авторката до тази на Емилия Дворянова („Passion, или смъртта на Алиса”, „Земните градини на Богодорица”, „При входа на морето”, „Госпожа Г.” ...); религиозната тематика от своя страна я свързва и с творчеството на Деян Енев („Господи, помилуй”, „Малката домашна църква”, „Народ от исихасти”).   
            По интересен и завладяващ начин са реконструирани някои от най-популярните евангелски епизоди: Дългогодишните страдания на родителите на Мариам (дева Мария) поради невъзможността на Анна да зачене, радостта от „божия дар”, случил се на късен етап от живота им, годините, прекарани в „храма”, през които младата девица се обучава и посвещава на „свещените писания”, съмненията, предизвикани от „непорочното зачатие” и трудностите, през които преминават заедно с Йосиф до доказване на своята „невинност”.

неделя, 18 юни 2017 г.

„Калуня-каля” и „Турските зверства в България” – опит за диалог




            Текстът е публикуван в сб. "Слово и памет", част II
Литературознание. Университетско издателство "Паисий Хилендарски", Пловдив. 2017г., стр. 324 - 332

     Споровете и противоречията на различните литературни школи относно методите за анализиране на художествен текст кулминират в дискусията за интертекстуалността. Понятията междутекстовост и диалог са фокус за литературознанието от средата на 20.век. Схващането, че целият текст се гради като мозайка от цитати, намира опора в разработките на редица изследователи, сред които  Юлия Кръстева и Ролан Барт. Тези теории, разбира се, пораждат и множество въпроси. Например не става ясно има ли и къде са, ако има, границите на междутекстовите пресичания и как би могъл да бъде чут гласът на една творба сред останалите. В случая обаче съществуващите научни изследвания върху проблемите на интертекстуалността не са обект на внимание в настоящия текст. По-скоро в бегло очертаното поле на възможности ще се опитаме да видим как говорят помежду си два текста - романът на Георги Божинов „Калуня-каля” и журналистическият труд на Дженюариъс Макгахан  „Турските зверства в България”.
            Причината да потърсим връзката между двата текста се породи от статията на Деян Енев „Калуня-каля” – забравеният роман-шедьовър за Априлското въстание”. Встрани от вниманието ще останат последвалите я спорове доколко пред нас е наистина шедьовър и доколко в този текст критиката привнася свои очаквания и желания. По-важно в случая е друго. Въпросът това книга за Априслкото въстание ли е, също не намери убедителен отговор, макар твърдението на Енев да беше прието от академичната общност. Повествованието на романа проследява размириците в няколко села по време на някакво въстание, но в текста никъде не се споменава кое е то. Историческият роман предполага наличието на историческа действителност на героите, т. е. те да са познати на историята; действително случили се събития, редом с които авторът може да си позволи още много измислени лица и събития, които са вероятни за съответното време.  В романа на Г. Божинов обаче липсват  фигурите от Голямата история. Във втора част на книгата „Метеж” става ясно, че част от българо-мохамеданското население в Дубраша подозира „каурите” в заговор и така тръгва мълвата, че те се канят да се вдигат на оръжие. В романа не намираме достатъчно добра мотивация за бунта на „каурите”, не се изясняват причините за тяхното недоволство, макар да е сформирано опълчение, а каурското село - „бастисано”. Необичайният фокус, който Георги Божинов избира, за да ни опише въстанието, а именно през очите на Калуньо - богат българо-мохамеданин, също ни отклонява от традиционното очакване за разказ за Априлското въстание. Но все пак у читателя остава такова съмнение. Защо?

неделя, 4 юни 2017 г.

Мона Чобан - "Доста"

         За читателите, избиращи книги от по-долните рафтове на книжарниците, няма как да не направи впечатление корицата на романа „Доста“ с набиващия се на очи червено-розов нюанс и контрастиращото лилаво. Търсеният ефект за привличане на вниманието е налице. Трябва да се знае обаче, че това издание на „lexicon” не е първо, а книгата излиза и през 2012г. от печата на издателство „Адвъртайз, където е с различна корица и с около петдесет страници по-голяма.
         Цанка Цанкова, известна с псевдонима си Мона Чобан, автор и на първия български чиклит[1] роман „Сексът не е повод за запознанство“, продължава една тенденция в българската литература, която се наблюдава и в „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков, в „Самодива“ на Краси Зуркова, донякъде и в „Бабо, разкажи ми спомен“ на Ивинела Самуилова, а именно създаването на история, свързана и лежаща на фолклора, на митологията и мистерията около българското село, но погледнато отвън, през очите на минувача, на чужденеца или възвръщенеца.
         Общо казано, това представлява структурната схема на романа „Доста“ (макар и малко спорно дали книгата може да бъде приемана като роман, заради обема, разгръщането на действието и героите) – преместването на Катерина и нейния съпруг Мано от Париж в българското селце Буйново, събитията, съпътстващи всичко това и мистериозната история около момиче на име Достена, живяла преди около сто и петдесет години.