четвъртък, 28 март 2019 г.

Из "Хроники и химни" на Александър Секулов




Съвременността за съвременността се отпечатва в глина,
съвременността за бъдещето - в мрамор и бронз.
(Бахтин)

С последните две поетически книги Александър Секулов навлиза в полемики, които доскоро бяха познати предимно на теоретици и философи на историята. С присъщото за един поет усещане и разбиране на изкуството като явление, което е отвъд границите, непризнаващо никакви фиксирани познавателни истини за света, Секулов сякаш противопоставя изкуството на историята, натрупала познание и памет. Обречен да се припознава в изминалите поколения, оставили ни „тонове архивен прах“ („Истински лъжи“), у съвременния човек се появява умората от натрупаните с вековете знания, която по-скоро затруднява прогреса на човечеството. В поезията на Секулов историята е свалена от идолопоклонническия си пиедестал. От стриктно събирана и архивирана, историята се превръща в „химн на крайно незначителното“, от внимателно записвана за бъдещите поколения – в „кастриране на паметта“ („Последните вестители“). Напразни са били усилията за създаване и съхраняване на хроники, свитъци, пергаменти, библиотеки. Поражда се значимостта на друга памет, по-същностна и органична от мраморните колони, от бронзовите и керамични плочи: „това е друга памет, която се вълнува с вятъра, завихря се, издига се като фуния, в която някой вика, но напразно, а после се завръща над водата, стаява се във вечното усърдие“ („Морето пази спомен за мъжете“).

„Хроники и химни“ продължава да работи с образи и мотиви, заложени в предходната стихосбирка на автора „Море на живите“. Освен общите философски проблеми, двете книги си приличат по общото „епическо звучене“. Епическият свят е свят на национално-героичното минало. Дистанциран от съвременността на певеца и слушателя, негов източник е народното предание, което се носи сред поколенията, за да възвеличава подвизи и родина. Според постановките на Бахтин това минало е „абсолютно“ и „завършено“. В него няма място за нерешени проблеми и отворени въпроси, а цел да предизвика у потомците благоговение пред подвизите и върховете на историята. Но поетическите книги на Секулов влизат в диалог с конвенциите на епическото. В „Море на живите“ се натъкваме на (не)оспоримото: „Миналото е възпято, прекрасно и завършено“, но малко след това лирическият герой се усъмнява в песните на робите, което е нехарактерно за епическата поезия: „Но думите, с които пеят, не ги разбирам вече. Кого възпяват и защо? Какво ме свързва с тези хора също?“ („Да говориш на сина си“).
Стиховете в „Хроники и химни“ са като достигнали до нас отломки от епически песни. Като късове от някога разказвани, но отчасти оцелели истории за легионери и мореплаватели, чиито имена и отечество не знаем. В съхраненото от тези песни сюжетът липсва. Напред е изведено маргинализираното инак пространство на покрайнините „в пограничните райони“, на бреговете „на края на познатия ни свят“, избягано е от центъра и столицата, а границите на родното са „менливи и неясни“.
Сред оскъдната информация за стълкновения и битки, насред бойното поле ни настига глас на трубадур, който не възпява подвизи, а бичува с горчиви равносметки. Из сложните лирически образи на Секулов най-ярко изпъква този на певеца, зад чийто глас често се разпознава гласът на автора. Чрез образа на този посредник, като късно ехо, се долавя усъмняване в някога случвали се величия, в епичната смърт, запаметила името на героя: „Отечество, родина, дом и гроб е, – макар че в пограничните земи смъртта е анонимна“ („Тъй и инак“).
Друг път авторът се отдръпва от своя певец, за да го види в перспектива като съучастник. Макар да не са свидетели на епохата, която възвеличават, певците са анонимни говорители, глашатаи, които „възпяват, но не виждат“ („Невъзмутими като древните поети“), че „хрониките не съдържат вече истина“ („Истински лъжи“). Чрез усъмняването в смисъла на архивите е оспорено правото на историята да говори истината. Този мотив се вижда още в стихосбирката „Море на живите“: „Какво ще стане, ако внезапно спре да ни разказва, ако не влачи шлейфа си сред празния във жегата площад и сред живота ни, комуто даде, макар и бегли, очертания“ („Ако престане да разказва“)?
Не без значение за идейните търсения на автора е въздействието от работата му върху драматургичния текст на постановката „Одисей“, играна за първи път в края на февруари 2019 година. Преливането на мотиви от „Море на живите“ в „Одисей“ към „Хроники и химни“ ни показва една забележителна способност на текстовете да общуват помежду си. Струва ми се, че към този необикновен триптих може да добавим и пиесата „Дебелянов и ангелите“, която по мое мнение e задвижила един скрит механизъм в осмисляне на опозицията човек-история.

Под линия, 2019
Автор: Дора Маринова

Няма коментари:

Публикуване на коментар