Вулгарният език предполага
провокация, игрива или по-агресивна закачка с възприемателя, която има за цел
да прикове вниманието му. Подобни ходове от страна на българския автор
могат да се приемат като негов личен експеримент, както твърдеше програмно за
групата „Бърза литература“ Мартин Карбовски, но най-често са продукт на
желанието за подражание, за наподобяване стила и провокацията на някои
западноевропейски или световни писатели, успели да надскочат границата на
посредствеността и безизвестността чрез подобно писане. Проблемът при родните
писатели е, че не се получава ефектът, постиган от подражаваните автори, а
причината за това е тяхното неумение да боравят с провокацията, която под някои
комуникативни равнища не успява да просъществува, т.е. остават само желанието и
стремежът към нея, изразени и в изобилието от вулгаризми, а в действителност въображението
и мисълта на възприемащия остават неактивирани и всичко това довежда до нелепи
резултати. Така получената творба не успява да придобие качествата, които биха
ѝ помогнали да се защити сама и сама да подсказва смислени отговори на
въпросите за употребата на вулгарно слово в художествената литература, иронията
се губи, а пародиите и гавренето престават да бъдат духовити.
Примери за сгрешения процес при
употреба на вулгарно слово могат да ни предоставят книгите на Иво Сиромахов.
Показателна може да бъде поредицата му „Дневници и нощници“, но ще обърна
внимание на друга негова книга, озаглавена „Няма значение“.
Трудно може да бъде подминато такова
заглавие. Още с него започва заигравката, интригата в общуването с читателя.
Въобще, цялото отношение заглавие-читател може да бъде повод за обширен анализ.
Въпреки общоприетото мнението, че в заглавията трябва да се избягват
отрицателни думи, тук е използвана такава и още заглавната страница насочва към
бунт, към несъгласие с общоприетите норми. По принцип, това е не е лошо, тъй
като „обикновеният“ читател харесва текстовете, описващи вълненията срещу
мачкащите обществения морал системи. Какво представлява самата книга обаче? Тя
е всъщност сборник от множество кратки разкази, които са под формата на
напътствия, на изброяване на някакви фрази, лозунги или представяне на картини
от родната действителност през призмата на иронията и сарказма. Близостта на
темите до читателя и вмъкването на герои, които са публично познати като типове
е ясен признак за опита на автора да сближи своя читател със словото, което
самият той използва при създаването на художествено условен свят. Забелязва се
обаче и преувеличаване, прекалено
засилване на внушението, че битието ни е изпълнено с нещата, за които се пише,
и това преувеличаване води до срив на първоначално замислената идея. Подобни
ходове на пренасищане на произведението, било то със сарказми, с вулгаризми и
други подобни, насочват вниманието повече към безсмислените употреби на подобни
похвати. Сиромахов опитва да осмее шаблоните, но вместо това се стига до
шаблонизиране на шаблоните, а това вреди на смеха, дори го убива.
Но за 2014г. например, Иво Сиромахов
е най-продаваният български автор. Книги като „Български работи“, „Няма смисъл“,
„Няма значение“, заедно с „Дневници и нощници“, която е част от поредица,
включваща книгите „Още дневници и нощници“, „BG дневници и нощници“ и „Страшни
дневници и нощници“ са само част от визитната картичка на автора като
най-продаван. Конкретно споменатата му поредица, въпреки на пръв поглед
игровото отношение на автора към словото и към бъдещия си читател, е точния
пример за тривиална литература. Правдива ли са тези книги? До голяма степен –
да. Героите в отделните разкази вътре са действителни личности, някои събития
биват поднасяни като истински, така че най-малкото би трябвало да ги приемем за
правдоподобни. Дали тази проза е сензационна? Книга, в която Ахил си почива на
сянка по време на Троянската война, Клеопатра се чуди какви плочки да налепи в
банята си, Нютон опитва да се справи с похотливата си съседка, а Галилео
Галилей си чати в мрежата, няма как да не е сензационна, доколкото не отговаря
на действителността и създава неочаквана реалност. С тези, на пръв поглед
противоречащи си похвати, Сиромахов прави книгата едновременно близка до и
неочаквана за читателите, той вкарва хумор в често срещани и обичайни за
съвремието ни явления чрез необичайните съчетания, а често използваните вулгаризми
и лесният за разбиране език, я превръщат в лесносмилаемо и достъпно за
„обикновения“ читател четиво. Но защо
„Дневници и нощници“? Аз-формата в повечето разкази, в които известни
исторически личности „разправят“ случките си, се доближава до дневниковия
формат. Нощниците са закачката, провокацията към читателите лексикално равнище.
Но в същото време значението на думата „нощници“ предполага насочването към по-интимна
сфера, дори със сексуални измерения. Затова и липсва изненада при срещата със
сексуалните сцени, които впрочем не са малко в книгата. Наблюдението, че
сексуалните сцени в разказите от тези книги са не малко противоречи на
твърденията, че българската литература е девствена и неопитна по отношение на
подобни сцени и тяхното художествено изобразяване, но тук се отваря въпросът
доколко книги като тези могат да са мерило и показател за съвременната ни
художествена литература. Факт е обаче, че Иво Сиромахов е сред най-продаваните
и известни автори и все повече се затвърждава мнението, че „литературата на
МОЛ-а“, към която може да се причисли и Калин Терзийски, е печеливша
литературна употреба, естествено с ясното съзнание, че не винаги
най-продаваните книги са най-качествени.
„Очила“ е сборникът, който показва
Сиромахов в друга светлина, като саркастичният поглед върху съвременната
действителност е сменен с доста по-сериозен и носталгичен такъв. „Ключов в
цялата книга на Сиромахов е проблемът за нарушеното зрение на съвременния
човек. Той е осмислен от автора от различни ракурси. От една страна увреденото
зрение е видяно като следствия от цялостното увреждане на човешкото съзнание.
Неслучайно мотивът за невиждането се допълва и от представата за оглушаването
на индивида, за притъпената му чувствителност, за особената му деменция,
пречеща му да отделя значимото от дребното, оригинала от неговия фалшификат.
Оттук и скритото питане има ли изобщо очила, които могат да коригират подобна
слепота, има ли диоптър, с помощта на който човекът би могъл да си възвърне
отдавна изгубената цялост на света, неговата пъстрота, хармония и симетричност.
Днес човекът е обречен (а може би сам е избрал?) да вижда единствено парчета,
които не помня цялото, от което са изпаднали пред неговия поглед.“ (Ичевска,
2012: 126)
Разбираме,
че той е наясно и с двата пътя, по които може да поеме писателят, но е направил
своя избор. Това друго лице на Сиромахов подсказва за неговия стремеж към
продажбите, без да се интересува от високите ценностни послания и прозрения за
днешния ни свят и човек.
Вече стана дума за Калин Терзийски,
чийто творческа дейност има съдба, подобна на тази на Сиромахов и който с
постоянните си медийни изяви предизвиква общественото внимание и се превръща
във фигура, която е обект, както на критики, така и на големи хвалебствия. За
него литературният критик Ангел Игов казва:
„Интересното на Калин Терзийски са
не толкова самите му книги; интересното е успехът му – бърз, шумен и
безкомпромисен. „Кайо“ е навсякъде, по всички канали, всички вестници, всички
разговори, независимо дали става дума за литература, психиатрия, алкохол или
извънземни цивилизации. И се продава. И се чете. Вездесъщото му присъствие
изкарва различни реакции в спектъра от тънка завист през умерен скептицизъм до
нескрит възторг (сред второкурсничките). С една дума: Калин Терзийски е
звезда.“ (Игов, 2011)
Игов отдава успеха на Калин
Терзийски на факта, че писането му се оказва такова, каквото се харесва на
българския читател, отговаря на вкусовете му по начин, по който не могат да го
направят други писатели. „У нас се харесва патосът, харесват се силните
страсти: някой да си раздира ризата, да се бие в гърдите и да крещи как се
напил вчера, как изневерил на жена си, как животът му се влачи сив по сивите
софийски улици като раздърпана опашка на бездомно псе. Харесва се писане
семпло, ударно, нахъсано; писане за живот на бързи обороти; писане, което хем те хваща и разтърсва, хем не те
натоварва.“ (Игов, 2011)
Литературният критик дори споделя,
че писането му има потенциал за международен успех, защото отговаря на
очакванията на „запада“ за ситуацията на Балканите. Цялата статия обаче се
превръща в отправна точка за конфликт, макар подобна оценка да е малко
преувеличена, който се разгръща и разпространява в социалните мрежи – намесват се
и други участници, които подкрепят или заклеймяват твърденията на Игов.
Няма как, а и не би било правилно да
се избегнат подобни явления при наблюдението върху даден автор или ситуация, защото
по някакъв начин и самите спорове, свързани с творчеството на автора, с
успехите му или с медийната му известност, допълват неговия образ, с което по-ясно
се очертава и представата за литературната ситуация у нас в последните години
като цяло.
Един от малкото
литературно-критически източници в Бъгария, който отразява обективно и
аналитично излизащата българска литература,
е списание „Страница“. На страниците му постоянният наблюдател Татяна
Ичевска пише следното за сборника на Калин Терзийски „Любов на 35-годишната
жена“, което важи и като цяло за поетиката на автора:
„Калин Терзийски не се опитва да
пише красиво, защото самият живот е грозен и суров. Характерно за почерка му са
стегнатите изречения, достигащото до натурализъм вглеждане в детайлите, които
постепенно прерастват в символи на безсмислието на човешкото съществуване.
Както и в предишните си книги, авторът се стреми да стресне читателя, да го
накара да се замисли над въпросите „кой съм аз и защо съм такъв“, „какъв бих
искал да бъда“, „какъв е смисълът на живота“, „какво познание за него ни дава
болката и смъртта“. Въпроси, които със сигурност ще отекнат у онези, които
разтворят страниците на сборника.“ (Ичевска, 2011: 138)
Проблемите,
които Калин Терзийски засяга, както пише и Ичевска, не са никак маловажни и
„леки“. Като първоначална заложба, въпросите, които задават книгите му,
притежават потенциала да се превърнат в сериозно четиво и обект на чисто
литературни дискусии, но вместо това се стига до смесването на тази
първоначална заложба със стремежа към по-големи тиражи и повече продадени
бройки.
Естествено, могат да се изградят и изразят най-различни
мнения относно този или друг автор, но отделяйки една малка част от цялото,
може да се сметне за достатъчно, тъй като в един или друг момент се стига до
припокриване на мисленето и мнението на отсъждащите читатели.Използвани източници:
Игов
2011: Игов, А. Разтърсващо. Без натоварване. Култура , 11. 11. 2011, http://www.kultura.bg/bg/article/view/18969,
посетен последно на 16. 10. 2015
Ичевска
3/2011: Ичевска, Т. Страници на Татяна Ичевска. Страница, Изд. Сдружение
Литературна къща.
Ичевска
2/2012: Ичевска, Т. Страници на Татяна Ичевска. Страница, Изд. Сдружение
Литературна къща.
Марков
2007 : Марков, Т. Тома Марков, създателят на поредицата "Бърза
литература" НОВИНАР, 20.01.2007
http://www.novinar.bg/news/toma-markov-sazdateliat-na-poreditcata-barza-literatura-prodavat-se-knigi-i-bez-da-se-opisva-kak-maame-rakiia-i-razmahvame-nozhove_MjE1MjszNQ==.html,
посетен последно на 20.10.2015
Автор: Мехмед Атипов
Редакция: Гл. ас. д-р Младен Влашки
"Под линия", 2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар