Безспорните
качества на Теодора Димова като белетрист се проявяват в романите ѝ „Емине” (2001), „Майките” (2005), „Адриана” (2007), „Марма, Мариам” (2010), „Влакът за Емаус” (2013). И в прозата на авторката (както в
драматургията ѝ) тематиката е тясно свързана със ситуацията в България днес, с
актуалните проблеми на обществото и на личността, с абсолютизирането на
секуларизация и последиците от този процес.
Белетристичните
книги на Димова са преведени и издадени в редица чужди страни; у нас интересът
на публиката и на критиката към нейните романи не е по-малък от този към
драматургията ѝ. В своя студия Иван Станков отбелязва по този повод: „... върху
романите на Теодора Димова се написаха доста добри оперативни текстове от хора,
които не се хващат да пишат за всеки автор. Книгите бяха посрещнати
добронамерено, дори възторжено.” (Станков, 2007: 6). Днес всеки, който има
желание, време и средства, може да публикува текстовете си; понякога амбицията
и платежоспособността на автора – а не талантът му – са от първостепенно
значение. Безспорно писателската кариера на Теодора Димова няма общо с този
„модел”; не е случайно, че професионализираните критици, които Станков визира,
обръщат сериозно внимание на произведенията ѝ веднага след появата им. Романите
на Димова, освен с увлекателния си сюжет, се отличават и с начина на
повествуване, а и с особения си „педагогизъм”, както и с множеството референции
към Светото писание. Нейните прозаически текстове са конструирани „не по
правилата”; на места в тях няма категорично разграничаване между репликите на
отделните персонажи, не се спазват основни граматически и стилистически
правила, зададени от нормите на българския книжовен език (и заради тези
особености на повествованията ги смятат за една от проявите на постмодернизма в
съвременната българска литература). Заради специфичната си структура,
алегоричността и функционализирането на фрагментарността и „хаосното” романите
на Димова определено се осъзнават от читатели и интепретатори като нещо ново и
провокативно в рамките на родната художествена словесност.
В
тези повествования пътят и пътуването присъстват осезаемо и с различни свои
лица, в различни смислови роли.
По-голяма
част от романите на Димова са ориентирани към проблемите на съвремието –
например към факторите, катализиращи разпада на семейството, към всичко онова в
действителността ни, което отрича шанса на човека да обича и да бъде щастлив.
Романтичното в тази действителност почти отсъства; вярата, религиозното чувство
като стожери на индивидуалното битие и на обществения живот „не работят”,
„отменени” са. Именно затова, внушава авторката, отделната личност и социумът
са останали без ориентири в света, разпадат се брачните отношения, няма взаимно
разбиране и чувство за дълг към другия. Семейството вече не успява да е това,
което би трябвало да бъде – топлота и защитеност, споделеност на чувствата и
мислите, грижа за близкия. След една такава катастрофа в най-интимната зона на
живота самотният човек често се оказва пред дилемата дали да поеме на път, или
да се опита да оцелее сред руините на псевдодома. Нима в подобна ситуация пътят
не е единствената възможност за надежда, за спасение?
Икономическата
криза от последното десетилетие сериозно задълбочава проблема. Принудени от
обстоятелствата, много сънародници правят съзнателния избор да търсят изход от
чувството за несполука, за нещастие извън границите на страната. В творчеството
на Димова често присъства темата за емиграцията и за ролята ѝ при деградирането
на семейството като способност за и потребност от живот с другия. Трудно, почти
невъзможно е при едно дългогодишно отсъствие отношенията между уж своите, уж
близките хора да останат непроменени, привързаността си отива, изневярата не
закъснява. Децата по свой начин преживяват липсата на родителя, раздялата с него. Усетът, че са изоставени,
забравени, необичани, може да отключи у тях стаената агресия. От друга страна обаче
абдикирането на възрастния от семейството може да се окаже и характерен урок за
подрастващия, да го приучи да се справя с предизвикателствата на реалността
самостоятелно. А и макар Димова нерядко да тълкува напускането на дома в
търсене на по-добър стандарт като вина пред самата идея за семейството и семейното,
авторката разказва и истории, в които пътуването е предпоставка за размисъл, за
проглеждане и намиране на отговорите, необходими на индивида, за да продължи
напред – към среща със собствения си аз. Пътят е напускане, но и пристигане,
бягство, но и откриване на по-верния тон, изневяра на дълга към другия, но и
пожелаване на верността към самия себе си. Или дори към нещо по-голямо от
отделния, моя живот/свят – например към завета на Иисус...
„Емине”,
първият роман на Теодора Димова, е публикуван през 2001 г. и веднага е оценен като събитие, като поява
на нов, забележителен почерк в литературата ни. Още в него се очертават
основните характеристики на повествователния стил на Димова – ретро- и
интроспективност, фрагментаризиране, подчертана интертекстуалност, специфичен
алегоризъм.
Също
както в „Платото”, първата сцена на „Емине” свидетелства за вече осъществено
пътуване – главната героиня Яна Илинда се завръща у дома. Обрисувана е
ситуацията в българската железница такава, каквато е днес; в описанието е
използвана лексика, подчертаваща отблъскващото в материалната среда,
негативното отношение на повествователката и на героинята ѝ спрямо „белезите”,
спрямо „даденостите” на сегашното („вмирисан” влак, „грозно” здание на гарата).
Може
би все пак не трябва да забравяме, че в предходни културно-исторически епохи
пътуването не е било по-лесно, а вероятно не е било и кой знае колко
„по-красиво” – осъществявало се е чрез впрегатен добитък или пеш, траело е (ако
става дума за дълъг маршрут) дни и нощи, дори месеци. Но хората са приемали
трудностите като част от самото преодоляване на пространството; вероятно затова
и в толкова много литературни произведения пътят е „естествена” фигура на
изпитанието, на инициацията, на постигането на различен, нов личностен статус.
Днес, въпреки напредъка на технологиите и въпреки че всяко кътче на планетата е
относително лесно достижимо, човекът е все недоволен. Вероятно и защото
всъщност се е оказало, че свалянето на едни граници е съпроводено с вдигането
на нови (преминаването от една държава в друга например е свързано с редица
бюрократични процедури; не е без значение дали разполагаш с пари, или пък ги
нямаш), а улесненията при преодоляването на разстояния не са довели до повече
лекота в ежедневието на търсещия човек (някои пътуват ней-вече заради конкретни
образователни или бизнес задачи или пък дирейки развлечение, но все ще има и
такива, които търсят не просто по-добър живот и професионален успех, а самите
себе си, по-валидната истина за света, дори смисъла на съществуването.)
Така
или иначе, в „Емине” героинята пътува неведнъж. Яна Илинда даже е от тези,
които съвестно си дупчат билетите в градския транспорт – повествованието
загатва за оразличаването ѝ спрямо масовия поведенчески стереотип на
сънародниците ни от по-ново време. Изобщо „новото време” е богато, с много
детайли представено в романа – с промените в бита и ежедневието, с
несигурността и ожесточението, с разпада на връзките между хората, с другата
атмосфера в дома, с резките завои в живота, каквито предишното време
(непомдръдващата соцреалност) не е налагало или изисквало.
Чрез
ретроспекция в текста се въвежда „спомен” за едно илюзорно пътуване от
детството на Яна Илинда: „Кога ще отидем пак на онези бели скали?... Откъде ти
хрумнаха тези бели скали?” (Димова, 2006b: 10). В ранна възраст децата притежават
въображение, което впоследствие закърнява или добива по-различни форми; малката
Яна Илинда желае да предприеме „повторно” пътешествие до място, съществуващо
само в нейното съзнание. Това разминаване между общосподелимата и личната
реалност, между възрастните и детето, между родителите и дъщеря им слага
началото на конфронтация между нея и тях, която конфронтация слага отпечатък
върху целия ѝ живот: „Има някаква фаталност в сюжета на романа, нещата, които
се случват там, сякаш не са рожба на авторовата воля, а са предопределени,
орисани, начертани. В тъканта на тази съдбовност влизат и истеричната майка, и
безпомощният баща ...” (Новков,
2004: 4). Както в драматургични текстове на Димова, така и тук се откроява
абдикацията на бащата от ролята на глава на семейството. „Освободената позиция”
е заета от жената – тя не е подчинена на съпруга
си, а има собствено мнение, което отстоява нерядко с цената на напрежения в
дома. Преживяното там нещастие не се превръща в полезен, функционален урок за
Яна Илинда – когато тя създава собствено семейство, не успява да го превърне в
територия на разбирателството и добротата, не успява да ги направи тях тримата
(Силян, малката Неда и самата себе си) щастливи от заедността, хармонично слети
в цялост. Битовите неволи и отчуждеността вземат превес и единственият изход от
нетърпимото се оказва бягството. Яна Илинда тръгва на път; съпругът ѝ
остава „... сам в ледения апартамент с плачещата за майка си Неда и плачещата
за дъщеря си тъща ...” (Димова, 2006b: 18).
Както и в част от драматургията на Димова, приоритетът на жената майка (поне в
определен момент от живота ѝ) НЕ е семейството, а някаква съвсем лична
потребност, желанието за бягство от рутината. Димова пресъздава истинно
същностни черти от днешния начин на живот: децата и брачният обет вече не са
„всичко”, „единствено важното” за индивида, отговорността към тях (както и към
родителите) се осъзнава като огромна тежест, като вид пленничество. (За
напрежението между дълга и нормата, от една страна, и от друга – потребността от личностна
свобода Теодора Димова ще продължи да пише, функционализирайки и библейски
мотиви, в „Марма, Мариам” и „Влакът за Емаус”, а също и в публицистиката и
есеистиката си.)
След
завръщането си у дома Яна Илинда изтърпява много упреци и обиди. Атакувана е
съвестта на героинята – заради отсъствието ѝ са страдали малката ѝ дъщеря,
майка ѝ. В очите на Силян това, което е сторила съпругата му, е равносилно
на убийство; той подробно описва нещата, през които е преминал заедно с
детето, бидейки изоставени от нея, „попътната курва” (пътят
и
вината, пътят и разрвратността, неверността на жената за него са неминуемо
свързани). Очевидно според белетристката Димова традиционното „и те живяха
дълго и щастливо” е невъзможно днес,... а може би и никога преди не се е
случвало наистина (в детството
си Силян е станал причина за развода на своите родители – романът успява да
разкаже за още един нещастен дом).
Работохолизмът
и страстта към трупане на все повече материални блага са част от проблемите на
съвременния човек. Както и в други произведения на Димова, в „Емине” стремежът
към бизнес успех, към богатство разрушава човешките взаимоотношения: „Все
по-често и по-често отсъстваше от София, бизнесът го налага, много работа, нали
знаеш...” (Димова,
2006b: 59).
Появява се и фигурата на любовницата – Джесика; съпругът постоянно е на път
и именно с нея, не с жена си. Но пък Яна Илинда отказва да страда мълчаливо в
ролята на пренебрегнатата съпруга; тя също е склонна към агресия; ролите между
доминиращ и доминиран в семейството непрекъснато се сменят. И тази нестабилност
разраства чувството за хаос, неяснота и дисхармония в света, който обитават
героите на Теодора Димова.
Че
семейството съвсем не е метонимия на обичта и разбирателството свидетелства и
епизодът, в който родителите на Яна Илинда се радват на сватбата ѝ със Силян.
Радват се не поради любов към дъщеря си и мисъл за щастието ѝ, а защото грижите
по неуправляемата млада жена вече няма да бъдат техни; в брака ѝ те виждат
спасение за самите себе си, отърваване от детето товар, което не разбират и
като че ли вече съвсем не могат да обичат.
В
„Емине” героите пътуват и до Франция: Силян смята, че тамошните специалисти
медици ще помогнат на него и на съпругата му да си имат дете; той не знае, че
жената му просто взема контрацептиви. Лъжата, недоверието, различните
разбирания за смисъла на брака изправят героите пред сериозна криза във
взаимоотношенията им. И в Париж, както и в България (въпреки Айфеловата кула,
корабчетата по Сена, скъпите луксозни заведения, нямащи общо с гледките от
крайните софийски квартали) щастието, разбирането между двама души не е лесно
постижимо. Все пак, след разкриването на истината, бурята от негативни емоции и
прошката, Неда, дъщерята на Силян и Яна Илинда, е зачената именно там, извън
пределите на родината, във финала на едно пътуване, оказало се с ключово
значение за съдбата на всички основни персонажи в романа.
Едно
друго пътуване, макар и неслучило се, също има своята роля в живота на героите
от текста. В България се оцелява трудно, грозна и страшна е действителността,
която Димова пресъздава. И Силян е готов да търси изход някъде далече, очевидно
вярвайки в митологиите за „обетованата земя”, за Америка като задължително
осигуряваща добрия живот, успеха на всички. Яна Илинда обаче не вижда за себе
си бъдеще някъде там; мъжът ѝ
дълго ще я обвинява: „тя дори не пожелала да отидат в Америка...” (Димова, 2006b: 146) – поредно несъгласие, поредно
оразличаване в позициите на двамата съпрузи, във възгледите им за пътя, който
трябва да извървят.
След
фаталната сцена на ревност Яна Илинда напуска близките си и започва своето
собствено самотно пътуване из различни краища на страната: „Картичките са с пощенско клеймо и изглед
от различни части на България ...” (Димова,
2006b: 152).
Силян също предприема пътуване, за да върне вкъщи, при невръстната си дъщеря,
нейната майка и да реконструира отново разрушения дом. Както в голяма част от
произведенията на Теодора Димова и тук изборът на „нелюбящата” майка занимава
авторката. Но е дадена възможност в този избор да се види, да се усети и
другото – отнякъде насетне физическото бягство от рутината и семейните проблеми
е всъщност единственото възможно спасение за индивида. Трябва ли той да бъде
категорично и само съден заради този свой порив по оцеляване?
След
дългия и труден път, след мъчително лутане, пристигайки в Горно Делла,
героинята добива усещане, че вече се намира в истинския си дом. За нея домът,
създаден и споделян със Силян и Неда, е нещо илюзорно, докато в това малко селце
с „надупчения и пропукан от горещината асфалт” са истинските, ценните неща в
живота ѝ. Понеже са ѝ нужни не богатство и охолно ежедневие, а проумяване на
самата себе си, събиране на разполовената ѝ личност в едно, постигане на
истината за собствения ѝ странен жребий.
По
волята на повествователката до онова „забравено от Бога място” героинята стига трудно (макар че, буквалистки помислено, то е
много по-близко „до нас” и от Франция, и от Америка). Като се има предвид
силната обвързаност на това творчество с християнската ценностна система, с
верски ортодоксалния поглед към света, може да се открие символика във факта,
че малкото населено място, където Яна Илинда най-после попада, е във висока,
почти непристъпна планина – всъщност героинята, изкачвайки се към селото, също
така се доближава до Бога. Най-малкото и защото среща хора, водещи начин на
живот, съобразен с традициите, предопределен от религиозния тип разбиране за
добродетелност. Отзивчивостта им спрямо Другия, непознатия човек, скромността
им, семплото им битие, от което не се оплакват, ги прави антиподи на модерните
люде от големия град, отдадени на амбиции за успех на всяка цена, за трупане на
все повече материални блага, вечно недоволни. Горе, в планината, истински
стойностното по-ясно се вижда (точно на Синайската планина Моисей
осъществява директния контакт с Бога и получава от него Десетте Божи
заповеди).
Все пак, въпреки гостоприемството на жителите в
Горно Делла, героинята на Димова не получава всичко, за което е копняла, от
„новото място”. Във финала на романа тя се завръща у дома, при семейството си.
Претърпяла е множество промени, но не е преодоляла напълно чувството за
раздвоение. Разбрала е, че за нея няма място в света на МинА, макар и този свят
по странен, необясним начин да е свързан с живота ѝ: „... обругана ... продължава да тича, да
избяга по-бързо от МинА и от Емине...” (Димова, 2006b: 185). Яна Илинда – съгрешилата,
бегълката, непокорната – не иска прошка, не дава обяснение за постъпката си.
Силян очаква думите ѝ, оправданията ѝ, смятайки, че тя му ги дължи, но книгата
завършва с отворен край, който дава възможност на читателя сам за себе си да
конструира смисъла на случилото се. Текстът все пак като че ли подсказва, че
стремежът на героинята към свобода на волята и действията не трябва да бъде
съден. Яна Илинда е права за себе си, тъй като е съумяла чрез своето пътуване
до Горно Делла, да „зачеркне пагубните лабиринти на мисълта и тревожното
безпокойство ... да свали най-подир вехтите дрипи на вината и угризенията.”
(Стоянова, 2009). Едва след като това вече е постигнато (поне донякъде), тя
може да се завърне у дома, за да продължи своя рутинен живот, да се опита да
нормализира отношенията с близките си, вече успяла да се помири с особения си
жребий.
Пътят
и пътуването в „Емине” могат да бъдат мислени като реализиращи бягството и
спасението – на буквално и на метафорично ниво. Жената заявява и отстоява
своята позиция, тя вече не е затворница в рамките на дома, принудена да се
примирява без бунт с всички битови неволи и семейни проблеми: „... героинята е
и морална(та) чужденка, неуспяваща(та) да се привърже към някакви топоси за
призвание като дом-съпруг-дете, посредством които да преодолее блудствата на душата
си, тази „скитница несретна”...” (Стоянова, 2009). Изоставяйки най-близките си
хора, тя скъсва със вменяващия задължености образ на „майката-светица”, винаги
готова на саможертва, и очертава един нов тип „женскост” – той буди морални
възражения, но и размисъл за правата на индивида, за цената на порива по лична
свобода, за проблематичната постижимост на разбирателството дори със самия себе
си.
Вторият
роман на Теодора Димова – „Майките” – излиза през 2005 г. и особено рязко
поставя въпроса доколко илюзорна е вярата (подкрепяна от културните стереотипи)
във вечната и безгранична майчина любов към детето. Всичките седем тийнейджъри
от повествованието живеят в семейства, играещи деструктивна роля при
личностното изграждане на юношите. Липсата на грижа и обич към подрастващите в
собствените им домове отключва агресията, която накрая кулминира в убийството –
парадоксално – на любимата учителка Явора, единствената, която е дала нещо
важно и ценно (част от себе си, част от душата си) на децата.
Още
първата глава на романа („Андрея”) ни среща, чрез репликите и квалификациите,
които си разменят майката и дъщерята, със семейни отношения, които нямат общо с
традиционната представа за емоционалната обвързаност между кръвно близките
хора. Както в драматургични творби на Димова, и тук майката (Христина) гледа на
това, че е изпълнила женското си призвание и е създала поколение, като на
огромна грешка. Жената дори пожелава смъртта на собствената си рожба (тя тайно
си представя как трамвай прегазва бащата на момичето и него самото). Същата
омраза Христина изпитва и към своя родител – когато е научила за заминаването
на бащата си, тя е пожелала нещо, което ни се струва недопустимо, немислимо:
„Искам само да умреш там, татко.” (Димова, 2006c: 29). Раздялата между съпрузите наранява детето,
чувствайки се отхвърлено, то реагира именно с подобна омраза, с ето това
желание възрастният да бъде наказан, „да си плати”, да умре. Детската интуиция
регистрира, че за бащата по-важно от всичко е изпълнението на служебните
задължения, турнето в Лондон; дъщерята не е център на неговия свят. И в крайна
сметка пътуването се оказва последният избор на онзи баща, той наистина умира
по време на турнето в чужбина, „на път за болницата”. От показаните в романа
домове „само в това
семейство проследяваме родословното дърво с едно поколение назад, благодарение
на спомените на Христина за починалите ѝ родители” (Борисова, 2011: 278). Голяма част от тези спомени са свързани
именно с пътуването и смъртта на бащата, като ситуацията неизбежно оказва
влияние върху психиката на малкото момиче. Още повече че – изоставено от бащата
– то в определен смисъл е изоставено и от майката: тя се самоубива. Отказва да
се бори с живота, неспособна да се справя с предизвикателствата му, с
изпитанията по пътя. Тя не мисли за детето си – за травмата, която ще причини,
за това как ще бележи, как ще изкриви съдбата му. За подобен избор като че ли
не само според Евангелието не би могло да има прошка.
Втората
глава на „Майките” – „Лия”, подобно на „Стопър”, представя социалните проблеми
на сънародниците по времето на безкрайния Преход и начина, по който тези
проблеми деформират, осакатяват отношенията в семейството. В бедна, ограбена,
озлобена България е особено трудно на интелектуалците, на артистите: „Поредното
безобразие на тази страна! Поредната перверзия на България! Поредната извратеност
на ума, поредното унижение за артистите ...” (Димова, 2006c: 40). Заради това – заради
недоволството от от случващото се в родината – толкова много българи емигрират
(и продължават да емигрират) в страните с по-добре развити икономики, с повече
шансове за талантливите и инициативните.
Част
от младите българи след 1989-а търсят път към чуждата страна, за да постъпят в
образователна институция. България е не само бедна и с корумпирана управленска
класа, тук според мнозина е и невъзможно да се получи добро образование. Лия от
романа на Теодора Димова страстно желае да учи съвременни танци в Париж. За
семейството ѝ обаче е непосилно да подкрепи финансово подобен проект. Парите,
нямането им се оказват причина за поредния раздор в дома. Но все пак се появява
надежда – бащата би могъл да получи голяма парична премия. Само че разумът
се сблъсква с чувствата, изпълнението на бащиния дълг да се осигури
всичко необходимо за сполуката на детето би изисквало потъпкване на личното
достойнство, отказ от важен за индивида нравствен императив. Според бащата
Йордан тези пари са „шибани”, Лия разбира, че той е отказал наградата, „... че
тя няма да замине в Париж...” (Димова, 2006c: 55). Димова пресъздава
драматичното в една социална действителност, в която парите решават всичко,
човекът е поставен пред избора „или моралът, или щастието”, а отношенията между
родители и деца са свръхзависими от материалната страна на съществуването. За
някои възприематели решението на бащата е разбираемо, за други то е въплъщение
единствено на егоизма: „Ще жертва мечтата на Лия за Школата по съвременни танци
в Париж в името на собствените си принципи, спокойствие, чиста съвест. Като
завършен егоист и страхливец ...” (Борисова, 2009: 236).
Отново
история за път, водещ извън родината, представя главата „Дана”. Майката на
момичето е заминала на „гурбет в Кипър”, изоставяйки дъщеря си и съпруга си;
там, навън, тя е започнала работа като болногледачка при една старица на име
Йорга. Сблъсъкът между брачните партньори тук произтича и от евентуалното
заминаване на Дана, за което бащата не желае да даде съгласието си. Освен това
парите, които жената изпраща у дома (пари, спечелени с труд, с цената на
страдание), не отиват за отглеждането и възпитанието на младото момиче:
„майката изпращаше пари, които Иван, бащата на Дана, тутакси изхарчваше,
купуваше си нови дрехи ...” (Димова, 2006c:
62).
Дана е принудена съвсем сама да се справя с предизвикателствата на живота, да
не разчита нито на единия, нито на другия си родител; това закалява характера и
физиката ѝ, превръща се в горчив, но и посвоему полезен житейски урок.
И
в семейството на Дана традиционните социални роли са „преобърнати”, разменени –
бащата е неспособен да се грижи както за съпругата, така и за дъщеря си; жената
– по-скоро жените – са тези, които поемат тежестта на ежедневната борба за
оцеляване (и преди, и след заминаването на Лидия за Кипър); „съдбата на Лидия е
съдба-клише – съвременно българско социално клише...” (Борисова, 2009: 237). Борисова подчертава,
че чрез героинята си Димова представя типична за страната ни биографична
„матрица” от последните десетилети. В същото време обаче точно това пътуване,
точно този път се оказват за жената от романа не просто осигуряващи прехраната,
не просто опит за спасение от мизерията. Там, навън, Лидия среща Йорга, Йорга
среща Лидия; всяка от двете представителки на нации със сложна история на
взаимоотношенията открива човека в другата, в чужденката, научава се да
разговаря с нея, започва да изпитва привързаност. Продиктувано от принудите на
материалния недоимък, пътуването в края на краищата се превръща за Лидия в ход
към духовна трансформация, към помъдряване и обогатяване на личността.
След
приключването на ангажимента зад граница героинята се завръща у дома, но никой
не я очаква на летището. Жестовете на внимание и грижа към съпругата не са сред
приоритетите на Иван, нищо че жена му е заминала, за да осигури на него и на
дъщеря им по-добър живот, нищо че е преживяла много заради чувството си за дълг
към „домашните”. Очевидно повествователката съчувства на майката и на дъщерята
от тази история – Димова си позволява почти приказно сюжетно решение: Лидия
получава наследство от Йорга, което снема финансовите проблеми на двете жени. И
това освобождение от властта на обстоятелствата някак води със себе си и
възможност за едно друго освобождаване: „Лидия вече беше богата, можеха да спят
навсякъде, можеха веднага да си купят друго жилище, можеха веднага да избягат
от Иван...” (Димова, 2006c: 75).
Да, в традиционалисткото разбиране (Теодора Димова неведнъж се идентифицира с
него) семейството е ценност. Но понякога и за авторката личното достойнство,
правото на поне минимална справедливост в ежедневието са по-високо стойностни
от сляпото служене на „семейните задължения”.
В
„Дана” пътят и пътуването „сработват” като характерна метафора и в епизода със
съня на младото момиче: само „достойните” могат да стигнат до крайната цел на
пътуването и да се срещнат с Явора – любимата учителка, живееща на непристъпно
място. Пътят в съня е представен като изключително суров, а силата на характера
трябва да бъде доказана именно чрез него.
Не
са малко случаите, в които семейни двойки, поради една или друга причина,
решават да осиновят дете – нали детето (поне според традиционните разбирания)
дава най-високия смисъл на брака, прави семейството пълноценно. В главата
„Александър” от „Майките” се разказва именно история за осиновено дете. В
изобразения тук дом бащата и майката – като нагласи и предпочитания – са много
различни един от друг. Той предпочита да си стои вкъщи, гледайки футбол по
телевизията, докато тя се чувства неудовлетворена и мечтае за голямо пътуване,
което ще промени живота ѝ: „имаше стаена страст по внезапните заминавания, по
импулсивните пътувания ...” (Димова, 2006c:
93).
Това е и причината за нестихващото напрежение в семейството, при все че мъжът е
наложил желанието си да бъдат родители на осиновения Александър.
Авантюристичното, приключенското в нейния житейски проект се сблъскват с
неговата потребност от традиционен дом; съпругата (Марина) прави опит да усвои
представите за щастие на мъжа си, но безуспешно. В края на краищата идва
избухването, взривяването на удържаната с мъка ситуация; раздялата се оказва
непредотвратима и съпругата потегля на път – Марина иска да се устрои в чужбина
и да води коренно различен от заробващия я между четирите стени на семейния дом
живот. Заради разразилата се накрая неприязън към детето, което е отгледала от
невръстно бебе, в образа ѝ проличават чертите на мащехата от приказките;
всъщност романът на Димова е колкото пресъздаване на българската реалност,
каквато е по времето на Прехода, толкова и позоваване на културната памет
относно устойчиви, „наследени” от предишните културни стадии разкази за
„майката, бащата и децата”.
Стремежът
към успех зад граница на всяка цена – дори и ако е за сметка на семейството – е
изобразен и в главата „Никола”: „Албена започваше да пробива в Италия и
Франция...” (Димова,
2006c: 115).
Честите пътувания и кариерата са приоритет за младата майка, оставила в ръцете
на чуждата жена Женя грижите по отглеждането и възпитанието на малкия Никола.
Родила още преди да навърши пълнолетие, Албена е лишена от майчински чувства;
начинът ѝ на живот е като че ли предопределен от алчността и егоизма; тя
всъщност съжалява, че не е направила аборт, че е родила детето си. А вина за
това, че Албена е точно такава, имат и родителите ѝ; те никога не са
разговаряли с нея на щекотливите теми за пола и секса и една от последиците е
именно тази съдба на дъщеря им и на нейното дете.
В
„Никола” пътуването не играе особено важна сюжетоизграждаща роля, но все пак е
характерен знак в портрета на лошата, безотговорната майка. Заета с професията
си, със суетата си, обикаляща света заради конкурсите, чрез които се
самоутвърждава, тя – и изобщо родителите в този дом – осигуряват добро
материално съществуване на момчето си. Но не му дават от вниманието и обичта
си, не присъстват истински, с автентичен емоционален ангажимент в живота му.
Детето, което расте без грижа и без топлота, във финала се присъединява към
убийците на младата учителка.
Кулминацията
в „Деян” е свързана с пътя и пътуването, въпреки че в самата глава те не са
изобразени. Родителите на близнаците Деян и Бояна вече не са заедно; майката и
новият ѝ партньор решават да се преместят в Канада, където са получили добро
предложение за работа и професионално развитие. Новината е тежък удар и за
двете деца, тъй като ги свързва нещо голямо и специално, а волята на
възрастните ще ги раздели може би завинаги. Несъобразяването с потребностите на
детето, осакатяващите наранявания, които родителите нанасят на собствените си
наследници, невъзможността невръстният да изрази себе си, да наложи на околните
да го чуят, да го забележат – всичко това води до ожесточение, до отключване на
агресията у подрастващия човек: Деян също е сред убийците на Явора.
В
последната глава на „Майките” – „Калина” – пътуването отново не присъства в
хода на повествованието. Но и това е история за роднински отношения, в които
любовта и хармонията тотално липсват. Майката Петя, подобно на други майки от
романа, съжалява, че има дете, и не полага грижи нито за него, нито за болната
си майка: „В романа на Теодора Димова майчинството не е дар Божи, а непосилно
бреме.” (Батулева,
2007: 4). А след толкова много заминаващи, тръгващи на път, потеглящи,
изоставящи дома и децата си родители едно заявено намерение за пътуване в края
на текста срива всичко. Учителката Явора, която децата обичат и която ги обича,
която им е дала повече, отколкото майките им, съобщава, че ще си тръгне, че ще
пътува с приятеля си „в Индия и после в Южна Америка”. Но те не могат да
изгубят още някого; не искат отново, за пореден път да бъдат напуснати.
И
убиват.
Убиват
единствената своя Явора, най-добрия, най-щедрия човек в живота им. Искат да я
имат само за себе си, да я имат до смърт. Границата между любовта и омразата,
между жертвата и палача, между страдалеца и жестокия понякога е много тънка.
„Адриана”,
третият роман на Теодора Димова, излиза през 2007 г. Ако в останалите ѝ прози
връзката с текстовете на Димитър Димов може да се търси на едно по-скрито ниво,
отвъд най-видимото в произведенията, то тук, в „Адриана”, отношението към
писателското наследство на Димов е демонстративно поставено в предния план на
творческия акт. Навремето дори се оформя дискусия дали „Адриана” е своеобразно
продължение на Димитър-Димов проект, или е отделна, независима творба. Така или
иначе, героите в двата романа (на бащата и на дъщерята) са с едни и същи имена,
сходствата в сюжетите на творбите са очевидни и очевидно търсени. Димова
заявява многократно в медийното пространство, че не е искала да създаде
продължение на нещо започнато от класика на националната литература Димитър
Димов, а е написала „Адриана” най-вече заради „неописуемата и изтръгната от
детството ми радост да се докосвам до баща ми, да общувам с него.” (Димова,
2007: 5).
В
началото на „Адриана” става дума за пътуване/преместване от малкото село/град в
столицата София: мащехата на главната героиня Юра взема за съпруг нейния
овдовял баща и се премества да живее при него (Димова не симпатизира на жената
„от село”, не приема нито начина ѝ на мислене, нито амбициите ѝ, нито изказа
ѝ). Образът на доведената майка в романа се доближава до този, който ни е
познат от фолклорните приказки, където тя е олицетворение на злобата, алчността
и егоизма и не е в състояние да изпитва любов към никого. Юра е прогонена от
родния си дом; тя мечтае да посети Англия, за пътуването ѝ трябват пари и за да
ги събере, си търси работа. Точно това я среща и със Симеон (покрай него е
въведена още една история за млади хора, напуснали страната си), и с
„работодателката” ѝ Адриана.
Още
в процеса на опознаване между младото момиче и възрастната дама става ясно, че
Адриана „обича най-много от всичко да лежи върху пясъка на плажа през
лятото...” (Димова, 2007: 30), а страстта към пътешествия е страст и за двете.
Разбиранията на старицата за света и човека, „мащабът” на личността ѝ,
преживяното от нея я правят коренно различна от мащехата (ограничена и
користолюбива) на Юра, а и от всички други познати на младата жена. Адриана е
на преклонна възраст, финансово обезпечена е, но не гледа на парите като на
най-важното в живота; тя цени истински стойностните и красиви неща; тя е
прогледнала за висшия смисъл на съществуването: „Героинята от едноименния роман –
Адриана – без усилие може да попадне в парадигмата на порочната жена, която е
стигнала до дъното, но благодарение на теофания, преобръща своята битийна
нагласа.”
(Калинова, 2007: 5). В „Роман без заглавие” се акцентира именно върху това, че
младостта на героинята преминава под знака на разюздани страсти, на егоистично
съобразяване единствено със собствените желания и капризи. И в романа на
Теодора Димова Адриана първоначално е точно такава. Но едно особено явяване,
една особена среща отключват пътя на героинята към промяната.
В
„Роман без заглавие” мястото, където се развива действието е Варна: „Варна
бавно се събуждаше от следобедния си сън.” (Димов, 2007: 67); в „Адриана” ясно
е заявена привързаността на героинята към морската столица. Възрастната дама
има нужда от помощница, за да отиде при морето – голямата ѝ любов. Всъщност
самотата, потребността от живо човешко общуване и споделяне карат старата жена
да потърси някого, когото да въведе в собствения си свят. Вярно е, че част от
очарованието на едно пътуване е приятната компания, която в романа на Димова
липсва на богатата старица, а непознатото младо момиче е и красиво, и умно, и е
добър слушател,... и има нужда от пари. Но връзката между двете жени –
световете им са толкова далечни един спрямо друг – се превръща в нещо много
повече, в нещо много по-различно от обвързаността между „работодател” и „наемен
работник”.
Адриана
предчувства: „това ще бъде моето последно пътуване до морето, Юра...” (Димова,
2007: 49). И иска да е с някого в това последно пътуване – да е с човек, на
когото би могла да разкаже живота си, себе си, да е с човек, който би я разбрал
(може би всеки има нужда от изповед... накрая, дори и да не е пред
свещенослужител). Тя изпитва необходимост да предаде някому особения си опит,
да говори някому за урока, който е получила и който би могъл да има смисъл и за
другите хора.
Както
и в други творби на Димова, и тук се описва откъм една негативна оценъчност
българската действителност, каквато е по времето на Прехода – „идването на
демокрацията” не е довело до щастие и добруване; разпадът на обществото,
кражбите, мошениците, корумпираните политици са накарали милиони българи да
предпочетат живота зад граница, да изберат пътуването бягство – бягство от
ниския стандарт на живот, от липсата на държава, способна да осигури и защити своите
граждани (не е случайно, че „заветът” на Адриана гласи: „Ти, Юра, след като
умра, трябва да се изнесеш от пределите на тази територия, която някои упорито
и главно от носталгия продължават да наричат България.” – Димова, 2007: 59). В същото време текстът постоянно напомня, че в живота на човека има и по-важни неща от
бедността и богатството, от стремежа към осигуряването на приличен материален статус
в ежедневието.
В
младостта си Адриана не е обичала никого, не е изпитвала чувство за дълг и към
най-близките си. Тя, дъщерята, е груба към майка си и не може да я търпи. От
своя страна, майката в онзи дом си обяснява липсата на връзка между нея и
собствените ѝ деца като последица от усилията да им се осигури „добър старт” в
живота: „Вие съвсем рано се откъснахте от дома и от мен, за да учите, за да
имате гувернантки с чужди езици, за да пътувате, за да добиете онова
образование, което имат всички богати деца...” (Димова, 2007: 114). Излиза, че
родителската грижа наследниците да имат „само най-доброто” може да доведе и до
пълното отчуждение на подрастващите в семейството спрямо по-възрастните. Ето:
нетърпимостта към своите е ясно изразена в думите и действията на Адриана. И
това, че не изпитва нито привързаност, нито милост дори спрямо близките си е
проява на душевната уродливост на младата жена.
И
в „Роман без заглавие”, и в „Адриана” е характеризиран типът живот, който
Адамов иска за себе си (тези страници на двете творби си приличат в
съдържателен план). След като завърши морското училище, героят смята да стане
капитан на голям кораб и да плава по целия свят. Междувременно, заедно с Мария
се готви да създаде дом; тя знае, че няма да ѝ е лесно като негова съпруга –
професията на моряка е рискована, предполага постоянни пътувания, дълги отсъствия
от дома. След запознанството с Адриана Адамов е малко или повече разколебан; на
фона на богатата и красива наследница годеницата му Мария започва да изглежда
твърде обикновена, твърде посредствена. Адриана си играе без скрупули с младия
мъж – просто ей така, за да си докаже, че може да го има, че може да си позволи
всичко; в края на краищата тя и той се отдават на плътската си страст почти
пред нещастната годеница. Мария не понася унижението, предателството,
накърняването на човешкото ѝ достойнство и се самоубива. Адамов и Адриана не
биха могли да бъдат заедно оттук насетне; той ще замине, тя ще трябва да живее
с памет за стореното зло. И да извърви своя път до срещата със Спасителя, до
откриването на собствената си потребност от изкупление и опрощение, от доброто
като мисъл и действие за другите и заради другите. Наистина „героинята на Т.
Димова е едновременно колкото Димовата Адриана, толкова и всички останали
негови героини...” (Ичевска,
2008: 181) – но
това се отнася за „младата Адриана” в романа, написан от дъщерята. Белетристката
е искала да даде шанс за прераждане на жената от текста и я извежда от клишето
„фатална изкусителка”; Димова вярва – и се стреми да убеди и читателите си – че
човекът винаги може да стане по-добър, да разпознае и да избере Бога.
Заглавието
на четвъртия роман на Теодора Димова „Марма, Мариам” (2010) за голяма част от
читателската аудитория на първо чуване звучи енигматично. Едва след
запознаването със сюжета на произведението възприемателят ще започне да отнася
двете имена към майката на Иисус – Мария (романът всъщност за пореден път
разказва живота на Спасителя; функционализирането на различни от масово
познатите имена при представяне на евангелската история е ход на Михаил
Булгаков в „Майстора и Маргарита”; подобен избор е реализиран и в „Аутопсия на
тялото” (2007) от Веселин Стоянов; важно е да се отбележи, че използваните
имена не са „изобретения” на съответните автори, а са познати в културите на
различни етноси и малцинствени групи).
Критиката
смята, че този роман на Димова е още един неин опит да се противопостави на
крайната секуларизация в
съвременния свят, на постоянното отдалечаване от църквата и от Бога, на „факта,
че у нас, в България, поколения наред растат в невежество спрямо фигурата на
Иисус ... ” (Влашки,
2010: 88). Точно
това невежество, необходимостта то да бъде преодоляно авторката посочва в
първите страници на „Марма, Мариам” като причини за създаването на романа: тя е
търсила начин отново да срещне четящите сънародници с историята на Сина. В нея,
а и в целия роман на Димова пътят и пътуването са осмислени по характерен
начин.
Разказът
за Иисус в книгата е рамкиран от разказ за събития и съдби от най-новата
история на България. В първите страници на романа са представени „мутренските
времена” (90-те години на ХХ век) и житието-битието на жена, която е от
уважавано и успешно семейство преди 1989-а, но губи всичко с края на
тоталитаризма. (Изказът от първо лице единствено число в случая, разбира се, не
означава, че сме пред личната история на авторката; мярата за истинност на представеното
в случая не е зададена от автобиографизма.) И така, в социалистическа България
героинята е била щастлива: „Брат ми и аз израснахме щастливо, с езици,
пътувания, висши образования...” (Димова, 2013: 7). Обаче след драстичната
промяна, настъпила с краха на Съветския блок, много хора от страните на бившия
соцлагер – включително и родителите на героинята, както и самата тя – не
успяват да се адаптират към новото, не успяват да оцелеят. Жената от текста е
предадена дори от дъщеря си, настанали са времена на беззаконие и абсолютен
аморализъм; саморазправата, незачитането на институциите и огромните коли са
символи на новите силни на деня. Изоставена, изхвърлена от дома си, от живота,
героинята просто крачи, изминава едни двайсет километа по безлюден път, който в
края на краищата я отвежда до църквата – място, смисъл и преживяване, които са
била абсолютно табуирани за обкръжението ѝ в предишното ѝ битие. Пътуването към
Бог – това е темата на книгата, нещото, за което тя иска и трябва да разкаже.
Религиозно-фантастичното
присъства още в същинското начало на романа. Ангелите, които се явяват пред
бащата на Иисус – Йосиф, предсказват, че трябва да се предприеме пътуване до
Египет; именно това пътуване ще е спасението им. След раждането на Сина
той ще бъде убит, ако остане в родното си място, а пътят през пустинята е
единственият шанс за неговото оцеляване. Още от дете Мириам (Мария) изпитва
влечение към това да прекарва голяма част от времето си в пустинята (друга жена
персонаж на Димова – Адриана, е силно привързана към пясъчните плажове; и двете
героини копнеят за усамотение и тишина). Извън основната сюжетна линия
авторката описва начина, по който може да се върви по пътя към Иисус – чрез
молитви, спазване на християнския ритуал, страдание, покаяние. Точно
физическото и душевното страдание, преживяно на „онова шосе в полунощ”, се
оказва катализаторът, предизвикал особеното „влизане” на Бог и на
християнството в живота на героинята.
Повествованието
на Димова тълкува свободата на личния избор като вписана в предопределеното:
Мириам съзнателно приема жребия си, съгласна е и да приеме за съпруг
по-възрастния Йосиф: „трябвало да бъде по волята ѝ, да не я насилват, тя сама
виждала пътя си.” (Димова, 2013: 27). А идеята, че пътят на вярата никак не е
лесен, е защитена и чрез реалистичния, буквалисткия тип изображение на
тогавашното пътуване като изпитание за тялото и духа, като чисто физическа
трудност за човека: героите в романа пътуват с впрегатен добитък (с ослици),
изложени са седмици наред на ветровете и пустинните бури; потеглянето от родния
град е обрисувано в най-мрачни краски. Днешната ситуация, обрисувана в другите
романи на авторката, предполага пътуването да е доста по-улеснено, но в
библейските времена от „Марма, Мариам” то е свързано с много умора, с моменти,
когато се върви пеш, по „каменистия път”... Само че евангелските герои не се
оплакват непрестанно, не са все недоволни (като съвременниците ни), а приемат с
достойнство съдбата си. Нещо повече – в романа тежкото пътуване се посреща не
само със смирение, но и с нотка на радост поради факта, че хората заедно посрещат изпитанията
и се подкрепят взаимно.
В
романа на Димова пътят (за пореден път) е не само част от сюжетната реалност; в
повествованието той е и метафоричен образ изобщо на съществуването: „да
го превърне в дете, в син, който ще дойде и ще озари старините му, ще озари
пътя му...” (Димова, 2013: 35);
децата като цяло са една от най-големите радости в живота на човека, те са
устойчива фигура на смисленото битие; затова и Захарие смята за „проклятие”
липсата на наследник и възприема житейския си път като неосветен и безрадостен.
След
едномесечното пътуване за героите в романа идва и щастливото завръщане у дома.
Ако в едно съвременно семейство трудностите са в състояние да разрушат
разбирателството, добрите междуличностни отношения, то в „Марма, Мариам”
тежкото пътуване допълнително ги укрепва. Но заради разпореждания на Властта
новозавърналите се младоженци Мария и Йосиф трябва да предприемат поредно
трудно пътуване и да преминат през поредното съдбовно изпитание (ако не се
подчинят, следва глоба и дори отнемане на имот). Самото раждане на Иисус идва,
след като бъдещите родители на Божия син са тръгнали към Йерусалим заради
преброяването на населението. Той не се ражда в дома си, а по време на път, в
една пещера. А (кръсто)пътят, пред който би могъл да се обърка
всеки пътник, не попречва на ясновидците да стигнат до пещерата, в която се
намират младата родилка и нейният съпруг... В романа се говори и за едно
циклично повтарящо се, ежегодно пътуване по време на Пасха до Йерусалим за
поклонение. Точно поради такова пътуване малкият Иисус за първи път се откъсва
от родителите си; именно това първо откъсване от определена гледна точка слага
началото на Неговия Път – отдалечаване от дома, странстване сред хората,
приближаване към върховния момент в осъществяването на Промисъла.
Пътят,
освен като ход към спасението (бягство),
в „Марма, Мариам” е представен и по противоположния начин – той НЕ е
спасение. Иисус, след като тръгва бавно по улицата, заминава, без да се
сбогува, и се завръща след 13 години, осъзнал, че опитът му да се освободи от
злото се е оказал неуспешен. То (злото) е
навсякъде и Божият син го
среща постоянно по време на дългогодишното си странстване. Единственият начин
да се справи с него е да му се противопостави лице в лице. Обикаляйки по
широкия свят, Иисус „носи на хората Бог”; той, подобно на своите родители, се
чувства щастлив сред изпитанията и не се бунтува срещу трудностите, които
среща. За него скъсаните дрехи, гладът, разранените ходила са без значение,
защото най-важното е да изпълни Божествената си мисия – да просветлява, да
помага, да води другите по пътя към Бога и покаянието.
В
книгата си Теодора Димова настойчиво
лансира
тезата, че сегашната ситуация в България е причината за цялостното отношение
към Бога и църквата, че у нас обезверяването у хората е взело превес заради
деградиралата в политически икономически план действителност: „Ние в България,
поради обидното за всеки чувствителен човек стечение на обстоятелствата, отвикнахме
да говорим за Иисус. А това е най-важният, всъщност единствено важният
разговор.” (Димова, 2013: 97). Авторката, като един съвременен пророк, чрез
творчеството си се стреми да промени тенденцията към все по-всеобхватна
секуларизация; подобно на Иисус, писателката иска да поведе хората по
единствено правилния път. Пресъздавайки реалността, в текстовете си Димова
констатира, че ценностната система на съвременните българи е тотално
преобърната, абсолютно „сгрешена”. Контрастът между „преди” и „сега” (библейско
време – настояще) още веднъж подчертава внушението на писателката, според което
духовният стремеж, вярата на евангелските герои са обуславяли способността им
да посрещат трудностите със смирение, търпение и упование във висшия смисъл на
случващото се, докато днешните хора, абсолютизиращи материалното измерение на
реалността, търсещи най-вече охолството и „лесните неща”, са вечно недоволни,
оплакващи се, неспособни да бъдат истински щастливи и удовлетворени.
Поредното
пътуване в четвъртият роман на Димова може да бъде тълкувано и като опит да се
избегне маргинализацията на централните персонажи. След смъртта на Йосиф цялото
семейство заминава за Витавара, при Йоан, изоставяйки за пореден път удобството
и уюта на родния дом, защото така „вече почти всички в Юдея и Галилея са
направили” (Димова, 2013: 100). В Библията актът на кръщението е тайнство и за
постигането му също е нужно преминаване през едни или други перипетии. Това, че
според религиозното виждане раят е затворен за душите на непокръстените,
предопределя отношението към трудностите на физическото пътуване: те не са от
съществено значение, крайната цел е далече по-важна. В метафоричен план
пътуването до Витавара е и пътуване към Бога. Точно това съзнание крепи
поклонниците, дошли от различни краища на света, и им дава сили. А днес, при
все че във всяко малко или голямо населено място има свещеници и храмове,
където се извършва актът на кръщението, много малко хора му придават
значението, което той е имал във времето, пресъздадено в „Марма, Мариам”.
Детайлното
реалистично описание на трудностите, през които минават протагонистите в романа
по време на всичките си пътувания, не отменя присъствието на
фантастично-религиозното в текста. Точно на пътя като топос Иисус започва да
върши своите чудеса. Чудесата в романа на Теодора Димова са познатите ни
от Светото писание: превръщане на водата във вино, изцеление на безнадеждно
болни, пророчества. На път се случва и срещата с прокажените, на които е
предречено пълно оздравяване след пристигането им в град Кана. Колкото повече
стават чудесата, толкова повече стават и враговете на Божия син. Изпълнението
на мисията, дадена му свише, стремежът да помага и просветлява, да подкрепя
обезверените е правилният път „на неговия отец”, който път Иисус се стреми неотлъчно
да следва, въпреки знанието, че ще бъде измъчван и разпнат. Макар мнозина да
опитват да отклонят Сина от съдбата му, Той
остава верен на предопределението си.
Една
от най-известните библейски истории е историята, разказана в Евангелието на
Матей, за ходенето на Иисус по вода. Димова, в стилистиката на романа, също я
пресъздава. В морето бушува страшна буря и за да спаси пътниците, Той достига
до тях по път, по който обикновеният смъртен не би могъл да върви – по водата.
„Ходенето по водата” е и вид изпитание за вярата на бедстващите – в мига, в
който тя (вярата) бива изгубена или поставена под съмнение, героят потъва в
бездната. Но докато е вярвал в Божествената сила, тази вяра му е давала
устойчивост в буквален и в преносен смисъл.
В
продължение на три години Спасителят, заедно със своите последователи, обикаля
Юдея, вършейки всевъзможни чудеса. Това пътуване има и педагогическа функция –
учениците на Сина Божи усвояват уроците му именно по време на странстването.
Той е Учителят с главно У, а уроците не се преподават зад стените на
класна стая. Раните, получени поради суровите условия на пътя, не пречупват
силата на духа Му, той продължава да изпълнява мисията си, а Мария –
блудницата, има възможност да извърши добро, лекувайки разранените му нозе. По
време на странстването, сред изпитанията, се изгражда особената връзка между
Иисус и следовниците Му.
Сред
тях е и Юда. Името му завинаги ще е синоним на предателството. Преди Юда да
извърши непростимия си грях, нозете му били измити: „Иисус вече е бил измил
нозете на всичките си приятели, включително и на Юда, Юда ще е вървял по
пустите йерусалимски улици с чистите нозе...” (Димова, 2013: 188) – авторката е
акцентирала върху контраста между чистотата на физическото тяло и „мръсната”
душевност на предателя. Така или иначе, от него – от неговото действие –
започва най-трудният, най-страшният, последният земен Път на Спасителя.
Всички събития в романа оттук
насетне съвпадат с посочените в свещената за християните Книга – Библията:
страданията на Иисус след присъдата на Пилат, бичуването, тежките греди на
кръста, пътят към Голгота, разпъването, Възкресението. Успоредно с протичането
на тези събития се случват и промените в част от героите – Тома Неверни става
вярващ, Юда се разкайва за предателството и алчността си и слага край на живота
си (с което нарушава една от най-категоричните забрани в християнската
доктрина). С този свой роман Димова потвърждава ангажимента си към
фундаменталния за цивилизацията ни разказ, към ценностите на християнството и
към неговия етически проект, както и към проповедта като свързваща в едно
знаещия, просвет(л)ения и онези, които трябва да бъдат поучени, обнадеждени,
спасени чрез Словото: „Теодора Димова препредава евангелските събития с езика на романа, повече
или по-малко съвременен, за да внуши, че те значат досущ същото като онова,
което е искал да изрази, изразил е и е изразявал през вековете интегралният
евангелски текст.” (Камбуров,
2010: 9).
При
сравнение с останалите творби на Теодора Димова се вижда, че заглавието на
последния ѝ роман – „Влакът за Емаус”, най-директно „тематизира” пътя и
пътуването: „ (Текстът) сякаш е излят в прецизната мяра на модерен
роман за пътя. Такава е и рамката на повествованието...” (Влашки, 2014: 117). Типът повествование, типът изказ в
произведението за пореден път проявяват характерното за „стила Теодора Димова”; сюжетната структура е
многопластова, има прескачане от едно време в друго, интро- и ретроспекции. На
титрологично равнище се наблюдава вид анахронизъм, който е от ключово значение
за разбирането на романа: Емаус е библейски град, мястото се свързва с появата
на Иисус сред група пътуващи, които, малко или повече обезверени, не успяват да
го разпознаят. А влакът е, разбира се, „извадка” от модерните времена, „част”
от днешното пътуване. В публицистичната книга „Четири вида любов” Димова
подчертава, че в основата на романа стои действителна случка (действително
събитие – едно убийство, извършено през 2004-а в Пловдив – инспирират
написването на „Майките”; т. нар. „Възродителен процес” е историческият факт,
подтикнал авторката да създаде „Невидимите пътища на прошката”).
Първите
страници на романа отново описват – описвайки ситуацията в българските държавни
железници – един грозен, беден, отблъскващ български свят. МинА (той е от
главните лица в текста и името му неслучайно е странно, слабо популярно), пътува в мръсния,
окаян влак (МинА носи името на своя дядо – спазена е стародавна традиция).
Пътят е отнел на героя нещо изключително важно – дъщеря му Александра е
загинала в автомобилна катастрофа (прогресът, технологиите, „облекченията” в
съвременния свят имат и такава цена – жертвите на пътните произшествия днес са
страшно много). Широко разпространено е мнението, че за един човек няма
по-тежко наказание от това да надживее детето си; на МинА му се е случило точно
това. Болката, осъзнаването на необратимостта на смъртта са довели обрат в мирогледа на мъжа. Едва след
катастрофата той осъзнава колко малко внимание е отделял, колко малко грижи е
полагал за момичето си. Виждайки във всяко чуждо дете своята изгубена рожба,
героят се старае да му помогне, да му даде това, което не е успял да даде на
Александра.
След
преживяната трагедия почернените родители не се обединяват в мъката, както би
следвало да бъде, а обратно – те изпитват желание за мъст един към друг. Това
най-ясно личи от съня на МинА, в който майката на Александра опитомява лъв, „за
да му отмъсти за проваления си живот, за мъртвата им дъщеря, за озлоблението и
самотата, в които се е оттеглила...” (Димова, 2014: 18). Днес като че ли всяко
нещо, всяко събитие – дори и
онова, което би трябвало да приучи на смирение и самовглъбяване, ако не на
милост към другите – води най-вече до омраза и нетърпимост.
Във
„Влакът за Емаус” Теодора Димова фиксира много детайли, показателни за
манталитета на съвременния българин, за доминиращото в действителността ни –
авторката коментира гратисчийството, отношението към ромите, безпроблемного
нарушаване на забрани (например пушенето във влака въпреки инструктивните
надписи), чувството за онеправданост, за несправедливост, отношението към
маргинализираните (пътуващите във влака двама клошари – мръсни, уродливи,
„седемдесетгодишни” – изпитват все още привързаност един към друг; старецът
иска да целуне старицата; реакцията спрямо подобна ситуация е на отхвърляне),
дискриминацията, ниските заплати, отношенията, мотивирани от „ценностната триада”
„секс, власт и кариера”.
Успоредно
с портретуването на типичното за ежедневието ни в текста (чрез разговорите
между героите) се разискват и по-големи, по-важни екзистенциални въпроси: за
промяната, която настъпва в света като следствие от постоянната
индустриализация и цялостната човешка еволюция; за отношенията между човека и
Бога.
Пътуването
във влака поражда необикновен вид приятелство между Димитър и МинА – и двамата изоставени от съпругите си.
Съпругата на Димитър го е напуснала, но следвайки своята искреност, не от
разгул. Страданието, което изпитва младият мъж поради раздялата, се оказва
по-голямо от това, което той може да понесе; героят спира да върви „по пътя си”,
изпада в застой. Персонажите илюстрират различните психологически и характерови
типологии: някои от нас могат да се справят с предизвикателствата на живота, да
продължават по пътя си въпреки тежките изпитания; други – неспособни на това,
се затварят в себе си и се отдават на мрачни мисли и на безполезни терзания.
Сред
сериозните проблеми на съвременния човек според Теодора Димова е и силната му
привързаност към вещите. Те отнемат от способността му да се движи (във всеки
смисъл на думата), да е готов за промяна, да вижда красотата на природата;
свръхзависимостта от материалното е „... като стокилограмова раница, която
навсякъде мъкнеш със себе си и почти никъде не можеш да отидеш. Почти никъде не
можеш да се придвижиш.” (Димова, 2014: 25). Колкото по-силно зависими стават
хората от вещите, толкова повече се откъсват от простите, първичните,
най-важните неща (и в „Марма, Мариам” са показани щастието на бедните и
неудовлетвореността на тези, които разполагат с повече). От друга страна, ако
човек разполага единствено с една пълна раница, би могъл да ѝ намери
най-разнообразни приложения, да прояви креативност – подобно на Робинзон,
който, изгубвайки всичко в морето, се озовава на пуст остров и само с нещата,
които открива там, успява да се съхрани като индивид, преминавайки през всички
етапи на човешката еволюция.
Романът на Димова илюстрира и още една характерна за
обществото днес ситуация. Каталина и Лия – две жени, неразделни от ранна детска
възраст, споделяли общи мечти и възгледи за живота, поради проблемите и
рутината се отчуждават една от друга: „Той (влакът) е изведен още на паратекстово ниво и е
метафора на нашия живот с неговата забързаност и монотонност ... Пътуването с
него е преминаване през спомените и връщане към миналото.” (Николова, 2014: 5).
И тук писателката отбелязва като нещо типично за съвремието ни размяната на
ролите в дома, превръщането на жената във водещата фигура в семейството. Лия,
преди да заболее, е притежавала всички необходими качества, за да „води по
правилния път” бизнеса на съпруга си. Дейността ѝ (например изпращането на деца
за лечение в чужбина) е диктувана не от чувство за милосърдие, а от стремежа да
се завоюва престиж в обществото – героинята държи на своя имидж. В историята ѝ
се повтаря ситуация, позната ни от драматургичната творба „Кучката”: истинската
майка на Лия ѝ се обажда по телефона, за да ѝ каже, че е осиновена; Лия и
Александра от пиесата си приличат като съдби.
„Пътят към смъртта” във „Влакът за Емаус” може да се тълкува
и като път към прошката и помирението. След научаването на диагнозата Лия се
обажда на Каталина подир седем години мълчание помежду им, а по пътя към
болницата Каталина се връща към спомените си. Лия винаги е била силната, тази,
която е „карала влака”. Но идва момент, в който се оказва, че човек всъщност е
изцяло зависим от милостта на Бог. Винаги настъпва моментът, в който става
ясно, че НЕ човекът е този, който определя посоката на пътя, по който ще върви
(диагнозата на Лия идва, когато тя се подготовя за пътуване до морето).
Романът
настойчиво представя и състоянието на Българската църква като една от причините
за трудното заживяване с вярата у нас. Неслучайно за МинА религиозното
преживяване, срещата с Бога тук и в чужбина се случват по различен начин. Там
той осъзнава и усеща със сетивата си Божията любов за първи път. Връщайки се в
София, сякаш се връща в „тинята”. Заклеймени са афинитетът на висшите ни
духовници към ниските страсти и профанното, формализацията на богослужението,
изпразването на храма от смисъл (оценката на Димова за днешното състояние на
Църквата и на обществото като цяло още по-директно ще бъде заявена в
публицистиката и в есеистиката на авторката).
Изповедта,
покаянието и осмисленото страдание очертават пътя към Бога. Но колцина са
способни да крачат по този път: „И всъщност романа започнах да го пиша от този
епизод, защото си дадох сметка, че всички сме... всички приличаме на тези
пътници за Емаус. Бог е до нас, той върви с нас, а ние не го разпознаваме.” (Представяне на книгата на Теодора Димова „Влакът
за Емаус”, 2015). Монотонният ритъм на пътуващия влак се
асоциира с монотонния живот на съвременния човек – човек, сведен до набор
рутинни действия, в плен на сивото ежедневие, сляп за истински стойностното и
красивото. Но ако променим навреме приоритетите си, ако се опитваме да следваме
стъпките на Христос, голяма част от страховете ни – убедена е писателката – ще
се окажат несъстоятелни.
Романите
на Теодора Димова са структурирани по начин, доближаващ ги максимално до
„постмодерното писане”. Реализмът на тези текстове е особен – той е
белязан от подчертана привързаност към прекомерното и трагическото, не познава
смешното (виж Пелева 2012: 140), обвързан е със специфичен дидактизъм.
В
света, представян от белетристката, пътят
често означава бягство – бягство от семейните задължения, от мизерната родина,
от собствената неспособност да поемаш отговорности и да се справяш с
реалността. В търсенето на по-добрия живот социалните и личните ангажименти са
сведени до минимум, етическото все повече отстъпва пред меркантилното и егоистичното,
обществото и общественото деградират. Воден от волята за материален успех,
загърбващ заради пари и кариера истинските, пълноценните междуличностни
отношения, индивидът е все по-самотен. И все по-често озлобен и агресивен,
неспособен да обича дори най-близките си. Въпреки
че в прозата си Теодора Димова отново и отново изобразява настоящето в мрачни
тонове, писателката е убедена, че от днешната ситуация има изход: към него води
пътят на вярата.
Пътят,
по който биха могли да тръгнат заедно, познавайки се един друг, човекът и
Спасителят.
Автор: Атанас Родозов
"Под линия", 2016
Няма коментари:
Публикуване на коментар