Фуертевентура - огромното огледало на душите ни[1]
Ирина
Папанчева е автор на няколко книги, филолог по образование и човек, който явно
обича да пътува. Дали защото тя самата търси отговори за себе си, дали защото
това е проекция на изконния човешки стремеж (въпреки непоправимите последствия)
към знание, дали защото обича да описва интересни човешки съдби, но героите и
винаги са търсещи, мислещи, преживяващи личен емоционален катаклизъм, който ги
води по път, чиято посока обикновено не знаят, чиято крайна дестинация не
винаги достигат. В този ред на мисли Ирина Папанчева не изневерява на стила си.
Нито структурно, нито стилово, но последната и книга Тя, островът е може би една идея по-философска, буквално. Това се
обяснява с факта, че романът би трябвало да е книга, вдъхновена и посветена на
Мигел де Унамуно, големият испански бунтар,
автор и критик, и философ, и свободомислеща противоречива личност. И тя е книга
за Унамуно, но това е Унамуно видян през острова на неговото заточение, през
думите на хора, които са били негови съвременници, които са го срещнали, през
очите на една Писателка (едно от
действащите лица в романа), която създава Унамуно и неговия остров. Но когато
става дума за самия автор, то той присъства по-скоро със своите текстове, със
стиховете си. И е проектиран по своеобразен начин в героите на Ирина. Там
където Унамуно разказва сам се появява сътвореното от автора или от Писателката, или и от двете. Сама Ирина
Папанчева в своята Бележка от автора
изрично подчертава, че въпреки поднесената фактология споменатите исторически
личности „трябва да бъдат възприемани
единствено като литературни.“[2] Всичко останало е въображение. Въпреки че не малка част от героите имат реални лица и съдби, отвъд
прототипите им е тя, авторът.
Книгата
е разделена много категорично на три части. Първата и третата част на романа имат
множество персонажи. Проследяват се няколко основни сюжетни линии и няколко
съпътстващи. Разказвачът е наблюдател на случващото се. Във втората част обаче
са само Писателката и Унамуно, и
техният роман-диалог-пътешествие. Разказът е първоличен. Всяка една част
поотделно е силно фрагментира, което е логично следствие от многото персонажи и
случващото се с тях. Всяка разказана история има поне две призми, през които е
прочетена. По този начин се формира една пъстра и много пълна картина. Романът е
построен мозаечно,
макар и привидно да се следва някаква хронология. Като
вкарва всеки един образ, авторката разкрива част от голямата история, а
проследявайки неговото развитие (на образа) ни отвежда до финала. Нищо, което
литературата да не познава. Любопитното тук е, че паралелно се изграждат още два образа – този на Унамуно, реално съществувала личност, и този на Острова, който едновременно
създава и определя останалите персонажи, и бива изграден от своя страна
посредством тях. Както често се наблюдава при Ирина Папанчева, в сюжета се формират
няколко любовни триъгълника. Някои не съвсем в класическия смисъл на това
словосъчетание, но все пак триъгълници и все пак породени от обичта.
Романът обговаря
времето като константна и относителна величина и мястото и смисъла на човека
(като отделна единица) в него. Това се случва именно чрез героите му и техните
преживявания, съдбовни и със силата и значението на катарзис. С търсенията им, с копнежите по
недостижимата физическа и емоционална
цялост. И докато всеки си мисли, че с присъствието си създава, открива или пише
Острова, се оказва, че всъщност тя,
Фуертевентура, ги проектира като свои отражения. Как животът на един човек може
да бъде съпоставен с вечното време, какво е вяра, какъв е смисълът. Все
екзистенциални въпроси, зададени през простичките житейски, дори битови сцени. Сърфът
и сърф културата са още един акцент в романа. Те са спасение и бягство от живота,
който част от персонажите живеят. Измамна сладост и безвремие в търсенето на
перфектната вълна и разочарованието от непостижимостта и.
Историята
започва в отдавна отминалите времена на един остров и с предстоящата трагедия
на неговото местно население. Две жени (майка и дъщеря), една пещера (носеща и
Платоновата символика, и като символ на утроба, и като място за възраждане, и като гранична територия, и като място
за йерогамия и като център на света) и случващото се с тях. Истината
е, че тази част от романа е леко проблематична. Разбираемо е защо тя е
необходима на автора с цялата и символна натовареност, но остава сякаш незавършена.
До последната страница читателя очаква да бъде върнат отново там, в минало, с
акостиралия кораб и разделената Фуертевентура. Но ако се абстрахираме от това,
то романът има абсолютно завършена структура.
Островът е едновременно
конкретно място (един от Канарските острови и туристическа дестинация) и
гранично, сакрално пространство за всеки от героите. Някои от тях преминават отвъд,
изстрадват пътя си и намерили покоя, за който мечтаят, се завръщат успешно. А
други остават завинаги в плена му. Легендата, митът, историята и животът, който
се случва тук и сега се сливат в една своеобразна спирала, която, както авторката
сама казва, е авариен изход към небесата.
Темите, които прозират в романа, които вълнуват Ирина Папанчева, и които могат да бъдат открити и в другите и книги са наистина много. Темата за любовта, чиста и
вярна, неизменна, дори, когато трябва да се откажеш от острова-ти. За уважението, което се дължи на другия, когато се
споделя интимност, за сглобената
любов от любовите на няколко различни човека, за предателството и за
справедливостта, за последствията, за добрите
намерения и за тежестта да носиш правилния избор през целия си живот, за пречистващата сила на
изповедта (не в смисъла на християнската традиция, а просто като акт на
споделяне), за подмяната на историята и за спекулациите с нея, за живота извън България, за родното и чуждото. Всички те изграждат тъкънта на романа и го правят достъпен за всеки читател, без оглед на пол, националност, възраст и т.н.
А
защо Тя, островът? Защото
Фуертевентура е жена, приласкаваща и отблъскваща, майка и любовница, обичаща и
жертваща своите обитатели. Тя е и препратка към самия Мигел де Унамуно.
И така съвсем
естествено се стига до финала на книгата, който обаче ни връща обратно към
самото и начало – корицата. Защото този роман НЕ започва от първата си
страница.
Кориците днес обикновено са доста шумни,
съблазняващи и пó така. Окото свиква да бъде впечатлявано, дори лъгано, нали опаковката продава. Корицата на Тя, островът не грабва по този начин. На пръв поглед книжното тяло е доста семпло и непретенциозно. Корицата грабва, когато стигнеш до последната страница, защото тя се оказва ключов елемент от разказа. Рисунката е на Оливие Рубен и
кореспондира директно с една от сюжетните линии, и с финала на историята. Защо и
как – всеки може да разбере сам.
Автор: Нина Йорданова
Под линия, 2017
Няма коментари:
Публикуване на коментар