За най-новата книга на Теодора
Димова – „Първият рожден ден”, излязла от печат в края на 2016 година трудно би
могло да се каже, че е нещо ново и иновативно, напротив. Подобно на „Марма,
Мариам”, и тук сюжетът е заимстван от Светото писание, връзката е очевидна още
от първите страници. Самата авторка нееднократно заявява (устно и писмено) афинитета
си към християнската доктрина и с последния си текст не прави изключение.
Стилът на писане е разпознаваем от предните пет романа на Димова („Първият
рожден ден” е определен като повест); липсва ясното разграничение между отделните изказвания на персонажите,
фразите
са изключително дълги, синтаксисът е подчинен на правила, различни от
общоприетите и този тип „експериментиране” с езика доближава прозата на
авторката до тази на Емилия Дворянова („Passion, или смъртта на Алиса”, „Земните градини на Богодорица”, „При входа
на морето”, „Госпожа Г.” ...); религиозната тематика от своя страна я
свързва и с творчеството на Деян Енев („Господи, помилуй”, „Малката домашна църква”, „Народ от исихасти” …).
По интересен и завладяващ начин са реконструирани
някои от най-популярните евангелски епизоди: Дългогодишните страдания на
родителите на Мариам (дева
Мария)
поради невъзможността на Анна да зачене, радостта от „божия дар”, случил се на
късен етап от живота им, годините, прекарани в „храма”, през които младата девица
се обучава и посвещава на „свещените писания”, съмненията, предизвикани от
„непорочното зачатие” и трудностите, през които преминават заедно с Йосиф до
доказване на своята „невинност”.
Всичко
това е представено на фона на бягството на Мариам и Йосиф с малкия Иисус (току-що
отпразнувал „първия си рожден ден”; оттук идва и заглавието на повестта) – бягство от
гоненията на Ирод, който смята себе си за единствен и пълноправен властник и
издава заповед всяко невръстно дете да бъде убито, с цел да запази трона си от
евентуална узурпация;
реконструкцията на събитията се извършва под формата на диалози и спомени на
героите на новото им местообитание или по време на
пътуването към него.
От цялата повест лъха една
носталгичност, присъща за всеки, принуден по една или друга причина да напусне
родния си дом и да се превърне в бежанец – било то в друг град или друга
държава. За двамата родители новото място е както убежище, така и нещо чуждо,
нещо, с което не биха могли да свикнат и да приемат като част от своето битие
за дълъг период от време. Теодора Димова предлага на читателя пространни
описания на природата „там и тук”, за да подчертае по-ярко контраста: „тъгувам за зелените равнини и
долини ... а тук само песъчливата египетска равнина, най-много някой бодлив
храст...” (с. 11).
Силно застъпена в повестта е тезата,
че безплодието е едно от най-страшните наказания, които Бог може да изпрати;
също така е и проклятие, срам пред обществото. Липсата на потомство у
протагонистите ги подтиква да предприемат самоунищожителни действия, да дават
обети, с единствената цел да станат „угодни Богу” и макар и на преклонна
възраст, да имат възможност да подържат в ръцете си желаната рожба – в този
случай, саможертвата винаги си заслужава и цената без възражения бива платена. Именно
това може да се тълкува и като свръхестественият фактор в творбата: божествената
намеса във всяко човешко дело, както и комуникацията „лице в лице” с представители
на земния и небесния свят (срещата с архангел Гавриил). И в предишни текстове с
евангелска насоченост на авторката, и в „Първият рожден ден” изпитанията не са
причина за скъсване на връзката с Всевишния, напротив: няма го обезверението,
което се наблюдава изключително широко в съвременния свят на секуларизация.
Това е и поредната заявка на Димова, че „пътят към Бога, към Храма” е
единственият правилен и човек може да се спаси (тялом и духом) единствено
уповавайки се на него: „Ние се уповаваме на Бога, Мариам, той е единственото ни
прибежище...” (с. 89).
Чувството за дълг – към обществото,
към Бога, към Църквата като институция също намира централно място в повестта.
Първата му проява е чрез (не)възможността на един или друг персонаж да зачене,
а след това идва и под формата на закрилата, отредена на вече възрастния Йосиф
да даде на младата девица Мариам. Идеята, че ще получи съпруга, дала обет да
остане девица през целия си живот, както и за дете, което няма да носи неговата
кръв, се приема от мъжа като „награда”, а не като отредена му зла орисия –
нещо, което също е почти невъзможно да се срещне в съвременността и човешките
пороци и слабости са взели превес. Димова недвусмислено отправя своето послание
и чрез финала на повестта: молитвите за спасение са чути, доброто побеждава и
прокудените имат възможност да се завърнат в родното си място, където вече не е
надвиснала „сянката на смъртта”.
Внушенията,
отправени от дъщерята на Димитър Димов чрез „Първият рожден ден” за пореден път
доказват ангажимента на авторката към религиозното и непримиримостта ѝ с
бягството на хората днес от него;
самата тя определя „изповядващите вярата си в Христос” като
„малцинство”. Но именно заради това малцинство продължава да пише – в повестта
си не прави референции към Светото писание, тя пресъздава Светото писание по
начин, превърнал я в една от най-четените съвременни български автори. Цялата
„хаосност” на писане не само че не прави текста по-малко завладяващ, напротив:
разпознаваемият ѝ почерк на писане засилва желанието на читателя да продължи да
чете докрай и в крайна сметка (евентуално) да
осъзнае, че всяка катастрофа може да бъде преодоляна със силата на вярата.
Димова,
Теодора. Първият рожден ден. Сиела
Норма АД. София, 2016
Текстът е публикуван като критически отзив в сп. "Страница" 2/2017
"Под линия", 2017г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар