понеделник, 7 август 2017 г.

Стефка Венчева - "Аврамови хроники"

         Не е ново за българската литература добри книги и автори да останат недооценени, да не получат нужното внимание от читатели и критици. Вярно е, че сме свидетели на период, в който пишещите са доста голям брой, но това не бива да бъде извинение, защото можем да допуснем грешки от миналото и сами да заровим в пясъка книги, които трябва ясно да се открояват по рафтовете.
         „Аврамови хроники“ на Стефка Венчева е именно такава книга. Тя излиза през 2015г. и е сред номинираните за награда „Хеликон“. Носител тогава става Недялко Славов с романа „432 херца“, а годината може да се приеме като силна за родната ни литература, заради появата на някои наистина добри книги, сред които и „Една и съща река“ на Здравка Евтимова, спечелила наградата „Роман на годината“. „Аврамови хроники“ остава недооценена обаче и не заради наградите, а защото и тогава, и сега, две години след нейната поява, не получава нужното внимание, което според мен заслужава като признание за своите качества.
         Ако трябва да се даде пример за исторически роман, който да се вписва във всички разбирания за такъв, то „Аврамови хроники“ е сред най-точните примери. Също така, това е една много съдържателна, дълбока книга, която може да бъде разглеждана на много пластове и от различни ракурси. Тръгва от историята на еврейското семейство Прайс, което се разделя след нападенията на Германия над Полша през 1939г. и част от тях попадат в село Аврамови колиби, където се развива действието в романа. Богатата и пъстра персонажна система се допълва от жители на селото, преселници, минувачи и други различни образи, създаващи усещането за пълнота на картината и достоверност на разказаното. Според написаното на гърба на книгата, описаните времена и случки са реални. Заедно с това, книгата представлява и вид историческа карта. Отделните части, освен че повечето са озаглавени с имената на персонажите, следват хронологическа последователност, която е маркирана и прокарва читателите през историческите събития, случили се във времето, което обхваща романът – 1939г.-2014г.
Повествованието е изпълнено с динамика, с непрестанно движение и постоянно нещо се случва с някого. Много майсторски обаче в това динамично разказване са вкарани описанията на природни картини от селото или други места. Авторката успява да захласне читателското внимание по красотата на селските и горските пейзажи, но в напълно умерени количества, които да не досадят или натоварят, като по този начин се получава много въздействаща сплав от интересни събития и живи картини. Вижда се един изключително гладък изказ. При четенето не се усещат спънки или места, които да рушат ритъма, да спират потока на речта. И това е постигнато с повествовател, който е напълно изключен от текста, който е незабележим във функцията си да представи дадена история на читателя. От началото и края на книгата се оставя впечатлението, че разказаното вътре е от вече мъртвата Данка Прайс, виждаща какво се случва покрай гроба ѝ.
         Детайли от повествованието се напасват като конструктор в процеса на четене. Случки от миналото на героите се изясняват на по-късен етап, преплитат се съдби, животи. Още една положителна черта в писането на Стефка Венчева е, че тези връзки между отделни фрагменти от повествованието не се осъществяват по сложен за читателя начин и той не е натоварен с отговорността да следи и помни какво се случва. Става чрез мислите на героя, чрез стар белег, насочващ към случка от миналото, писмо или нещо друго, което да отключи спомен. Лесно за читателя е да разбере драмата около събитията и героите. Подобно умение е много важно, защото създава чувство на удовлетвореност у четящия, той бива привлечен от разбираемостта на четивото и това го провокира да продължи напред с текста.
         Подобно разказване обаче не пречи на въздействието. Драмата от действителните исторически събития, показана през драмата на отделните хора се усеща по-силно, отколкото представена като процес, който дава отражение върху маса хора, върху общество. Т. е. героите изживяват комунизма, изпитват сами последствията от решенията на управляващите. Случващото се с героите е самият социализъм, загубата на някои от тях е самият възродителен процес, съдбата на всички тях е всъщност самата история и това прибавя частица истина, която се превръща в съставен елемент от разбирането на всички ни за съответното историческо събитие. Авторката показва умението си да пише интригуващо, със стил, който увлича по-нататъшно четене. А способността да се задържи читателското внимание е сред най-големите тънкости в писането на книги.
         Книги за социализма има немалко и всяка предлага своята истина. Истината, изградена от разбиранията на автора. Романът „Аврамови хроники“ сам по себе си ни предлага още едно разбиране за социализма, а и не сам. За отбелязване е, че това не е типичната структура за роман. Отделните части могат да се разглеждат и като отделни разкази, които са свързани от гледна точка на мястото и отчасти времето, а също така и от общите герои, но могат да съществуват напълно самостоятелно и да не изглеждат незавършени. А и вече стана дума, че разказването е динамично, без много подробни описания и вглеждане във вътрешните състояния на героите, което до голяма степен важи за разказа. Като добавим времевата маркировка към всяка част, се вижда колко точно е заглавието на тази книга.
         Обратно към мисълта, че това е още една книга, представяща дадено разбиране и възприемане на социализма. Повествованието изгражда неговото лице като времена на предателство, страх, писане на доноси срещу доскорошни приятели, заради по-високи постове, хлад в отношенията между хората и най-вече между управляващите и тези без власт, заблуда и подвеждане по грешни идеали, разбити мечти, разбити животи. Религията няма място при новата власт, Партията не я приема. Бог също е ненужен. Поповете са врагове, а тези, които ги следват, също са такива. Любовната линия в романа между Грета и поп Петър е нагледен пример за отношенията Партия-религия. Личният живот бива застрашен, щом човек се превърне в партиен враг.
         „Не може класови и партийни врагове да си лягат под един юрган. Тя трябва да реши попа или Партията? Ако избере попа, ще напусне университета и Комсомола. Ще се върне на село и ще копа цял живот тютюн.“ (Венчева, 2015: 174)
         През романа се вижда също как тогавашната власт използва човешките чувства. Любовта се използва като начин да бъде извлечена информация и нищо повече, а това е най-видно от взаимоотношенията между Неврие и Искрен. Повествованието ни представя смяната на имената през седемдесетте като акт на насилие, който разделя хората. Управляващата власт, Партията, успява да направи така, че живелите доскоро в мир и разбирателство християни и мюсюлмани вече да се гледат по различен начин. Дори приемайки, че това е художествено представяне на действителни събития, това не променя начина, по който тези събития са повлияли тогава и го правят сега. Не би трябвало да променя и начина, по който трябва да се гледа на подобни действия – да се осъждат. Разказаното в книгата, а и самата история, ни показват какви са последствията и би трябвало да ни насочват към израстване, към поука от извършените грешки в миналото. Дали това израстване се е случило, е вече въпрос на гледна точка. Но имаме още един момент, в който тази книга води до размисъл, до дискусии, до разсъждения.
         Сред много, Васил Партиеца е персонажът, който е натоварен с важната роля да бъде отражение на властта в Аврамови колиби. Той става пряк свидетел на провала на комунистическите идеали. Системата, която трябваше да превърне хората в братя, да сближи всички и да направи живота по-добър, повтаря грешките от миналото с така наречения „възродителен процес“. Хора, които години наред са живели в разбирателство и мир, хора от едно село, от едно семейство дори, се обръщат едни срещу други. В жертви се превръщат добрите, достойните, виждащите като Халил и Гюлтен, а малко по-късно и Данка Прайс.
         „Ден след ден пред погледа му умираше нещо от всичко, което беше градил с идеята, че е безсмъртно.“ (Венчева, 2015: 297)
         Към своя край книгата става наситена с носталгия, болести и смърт. Заради силното въздействие, което оказва повествованието, четенето става по-тежко при драматичната развръзка в животите на героите, но това е положителна страна. От красиво и цветно в началото на романа, селото стига до там, че авторката го оприличава накрая на „изтърбушена кошница, захвърлена на боклука“.
         В такава кошница не бива да се превръща тази книга. Смело мога да я определя като една от най-силните в родната ни литература последно време и със сигурност заслужава за награда читателското внимание.


Венчева 2015 : Венчева, Ст. Аврамови хроники. София : „Сиела“


Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2017г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар