Из разказите на Иван Станков в сборника "Вечерна сватба"

 

      
    Читателите навярно познават проф. Иван Станков от трилогията с разкази „Спомени за вода.Dm”  (2014), „Улици и кораби.Gm” (2017) и „Имена под снега.А7” (2019). Четвъртата ми белетристична книга принася читателя в едно не толкова близко минало, каквото е времето между войните. И ако приемем, че мястото, в което се развиват събитията в разказите от този сборник, а именно Русе, няма да изненада, имайки предвид предишните книги на Иван Станков, то силно застъпените и предварително заявени през кориците теми за любовта и смъртта, са нещото, което действа любопитно и интригуващо, взимайки предвид отново времето на действие и мястото.

          Още от първият разказ читателят е въведен в една отминала епоха, настанен е на гемията, закотвена на брега на Дунава, където момче се влюбва в частната си преподавателка и стига до там, че изписва хиляди пъти името ѝ върху листове, преди реката да го приеме при себе си.

          Женската красота е издигната на пиедестал. И тук говорим за онази красота, която е видима за всички, която пленява от пръв поглед и хората в града няма как да останат безразлични, а разказите „Крадецът на рокли” и „Кера светицата” са показателни, независимо от факта, че те  носят със себе си и други послания и идеи.

          В „Ина от Здравец” се случва нещо друго. Красивата, идеализираната, душевната любов е развенчана. В този разказ тя отстъпва и превес взимат плътските удоволствия, битовите проблеми, алчността. Една жена губи своите надежди и очаквания от живота, забравя принципите си, а в последствие изгубва и своята идентичност. Разказът тръгва от даден момент в живота на героинята, след което повествованието се връща към миналото и обяснява как се стига до точно този момент. Този метод с използването на ретроспекции и следването на някаква последователност от събития, случили се на един герои, наподобява романовото писане и ако чисто идейно обвържем този разказ с предишните, се получава крива, в която любовта бива извисена и идеализирана, а тук тя е принизена и сведена до ниво, в което плътското убива душевното.

          Има личности, които със своите цели и виждания за света, се отличават от останалите. В разказа „Васко комета” Иван Станков ни представя такава личност и го прави на фона на улиците в града, реката и останалите хора. Разказ за мечтите, които крепят човека и го карат да се бори с несгодите, които животът му предоставя. Разказ за това как различните хора възприемат света и за въпроса „Кое значи да си нормален?”. Или всъщност нормалността е условност, която се изменя според представите ни.

          Васко е „добродушният и безобиден луд, който чистеше комините на хората”. Авторът ни показва как хора като него са приемани подигравателно с насмешка от обществото. Способността на такива хора силно да вярват в убежденията си ги извисява над всички, които ги приемат за луди.

Има пасажи от текста, в които писането добива философски смисъл. Стилът на говорене в разказа се сменя, на фокус идват листата, дърветата, природата. Това става в моментите, в които приеманият за луд Васко, разговаря с момиченцето Виолета, която е неговото избавление от напрежението и тревогата, които хората му носят. Завършекът на разказа е красив. Лудостта е обгледана не като тъжно бреме, а като различна действителност.

Има няколко характеристики за разказите в този сборник, които се повтарят. Едно от тях е начинът, по които е описана красотата на жените. В поредица от разкази очите на жената са отличителен белег за нейната красота. Друга забележителна черта на текстовете от този сборник са диалозите между героите, които са разказани от повествователя, а не са представени чрез пряка реч. Но може би именно липсата на оформена пряка реч е едно от нещата, които създават усещането, че разказаните истории са част от миналото. Така представени, разказите не са толкова разчупени, но пък повече се доближава до онова „разкази от други времена”, което стои на корицата.

В разказа „Вечерна сватба”, даващ заглавие на сборника, имаме директно противопоставяне на двете основни теми в книгата - любовта и смъртта. Затрогващ разказ, който показва, че смъртта може и най-често надделява над любовта. Но заедно с това, болестта, водеща до смърт, може да бъде решение, може да бъде възможност за изкупление на дължимото към най-близките. И на преден план е изведена една точно такава, по-различна любов. Да, повествованието разказва и за привличането между мъж и жена, но друга любов стои по-горе - тази между сина и болната му майка. При така стеклите се обстоятелства в живота на Трифон, централният герой в този разказ, погалването по ръката от майка му, ароматът на тялото ѝ докато е болна, както и думите ѝ, са му най-скъпото нещо на този свят.

Но този разказ изкарва и друг извод. Ако има сила, която да победи любовта, която да промени двама души, които се обичат, това е войната. Разрушителните последици, които носи със себе си, ужасът от срещата със смъртта лице в лице, променят мъжете и те вече не са това, което са били, след като се върнали от фронта. Заедно с тях и семействата им вече не са същите. Иначе и в този разказ си проличават познанията на автора за града от периода, в който се развива действието. Назовават се конкретни имена на места и улици, което предполага достоверност.

По-горе в текста стана дума за това, че разказите могат да бъдат разглеждани и като едно цяло, взимайки предвид темите, времето и мястото. Стигайки до последния разказ, можем да добавим и още една особеност. Това е образът на Ангел Славов, който обединява всички истории. Както става ясно от текста, той е косвено свързан и участва в тях, без да бъде споменаван или пък умело прикрит от автора. Прочитайки и последния разказ от „Вечерна сватба” на Иван Станков, читателят се сдобива с едно усещане за завършеност и цялостност. И с вярата, че тези хора ги е имало, че красивата, силната любов я има дори и в трудни времена. А когато човек остане с подобна нагласа, след изчитането на дадена книга, то значи книгата си струва.

Автор: Мехмед Атипов

"Под линия", 2023г.