 |
| Жанет 45, 2009 |
„Анабел“ е интересна със своята раздвиженост и цветност, с представите си
за любовта, живота и «властта», с идеите си за космополитно, европейско и родно.
И макар че сам по себе си романът не ни разкрива нови истини, в настоящия
момент той звучи доста актуално с част от въпросите, които поставя.
«Анабел» е роман, типичен представител на постмодернизма. Присъщи са му
всички характерни черти на модерното писане. И високата степен на цитатност, и мозаечната
структура на текста, и разпокъсаността, и «грешната» пунктуация, и смесването
на кирилица и латиница. Но има нещо, което все пак му придава някакъв
индивидуален облик, а именно непрекъснатото желание на автора и на един от
героите и за оригиналност и невъзможността за осъществяването и. Причината е
следната - в живота си цитираме
ежедневно. И не само текстове. Копираме, повтаряме образи и идеи, визии и
животи... А как да постигне своята оригиналност, авторката не е уверена (б.а.
под авторката се визира един от разказвачите, който води свой онлайн блог). Тя
осъзнава литературата, която създава, осъзнава механизма на създаването и,
едновременно се примирява и се бори с желанието да твори и с опита да създаде
нещо оригинално. Може би и затова в книгата не са ясно разграничени образите на
разказвачите, както и броят им. Още повече, че историята започва като разказ от
1л., но по-късно преминава в той/тя разказ.
Склонни сме да
споделим мнението на Виолета Тончева, която казва, че Ирина Папанчева започва
романа си ефектно. Тя най-напред прави уговорката, че не е главната героиня,
след което следва кратък цитат от самата книга. „Всъщност аз изобщо не
участвам. И това май явно изобщо не ми харесва, щом все търся начина да стигна
до себе си, щом даже и началото промених. Три точки. Не една. Точка. Тази
история започва на следващата страница.”[1]
Романът на Ирина Папанчева е едно
естествено продължение на дебютната и книга, поемата «Почти интимно». Още в
този текст много сериозно са поставени въпроси и проблемни ядра, които
авторката разработва в романа си. В поемата може да бъде открита
психоаналитичната нишка на отношенията «баща-дъщеря», която в романа се
разгръща и се превръща в смислово и личностно определяща, емоционална и
житейска устойчивост, а в по-късен етап – криза за главната героиня Анабел. И
ако бащата в романа се свързва с образа на творческото, свободния порив,
устрема към ново и непознато, то този на майката е пълна негова
противоположност. Тя е рациото, прагматизмът. Оттук и кризата в отношенията
«майка-дъщеря» и последвалата катастрофална, в емоционално отношение, за Анабел
развръзка.
В романа може да
бъде проследена още една любопитна двойка «Анабел-чужденецът». Много често тези
отношения задвижват механизма в романа. Така е и с Никола (приятел на Анабел до
началото на романа), така е и с Винсент (ръководител на проект, в който Анабел
взема участие), така е и с повечето непознато-странни чужденци по време на
«сезона на опитностите». И ако в повестта „Почти интимно” чужденците са n-броя,
то в романа тяхното количество е силно редуцирано до двама. (Споменаването на
други лица е съвсем бегло и няма пряко отношение към основната сюжетна линия в
романа.) Два сравнително изявени и подробно разгърнати персонажа. Това са
образите на Никола и Винсент.
Никола е персонажът,
който от чужд и непознат човек се превръща в близък и сигурен за главната героиня. А Винсент от своя страна е
носител на философското начало, на преживения катарзис, на пречистващата
енергия и на откритите отново от Анабел съпричастност и разбиране, загубени
след смъртта на баща и.
Бягството също може да бъде обговорено като една от основните нишки в
романа. Бягството в Амстердам, за да бъде преживян сезонът на опитностите; бягството от себе си, когато се оказва, че
никаква опитност не може да те подготви за загубата на любим човек; бягството
от любовта, защото тя наранява и бягството от живота, залъгвайки се, че
властта, която дава сексът е тази, която носи щастие и удовлетвореност от
връзката между двама души. Бягството – защитен механизъм и средство за
самосъхранение.
Пътят и
пътуването са непосредствена част от това този мотив. Пътят, в буквален смисъл,
като изминати разстояния, натрупани впечатления и опит, и пътят вътре в нас,
който е необходимо да извървим, за да открием онази част от себе си, която
всъщност ни определя – способността да обичаме. Способността да обичаме преди
всичко себе си, за да можем да обикнем и някого другиго.
Други нишки в
повествованието, на които си струва да бъде обърнато внимание са: интимността
като средство за контрол, играта на
власт и предателството. Първите две линии в романа служат за осигуряване на
доминираща роля, а третата се явява като естествено тяхно продължение,
развръзка. Предателството като проблемна зона е обговорено както посредством
отношенията «Ерика-Маги» (еднополова връзка), «Анабел-Никола» (виртуалната
връзка на Никола с друга жена), така и като категория на психологията.
Също като много от обговорените вече проблеми и този за мястото и ролята
на автора може да бъде открит още в поемата „Почти интимно”. Но разглежданото
от нас произведение е „Анабел” и то наистина започва на следващата страница. А
що се отнася до цитираните първи до начални изречения, то изглежда, че те
цялостно характеризират романа. В този кратък откъс може да се открият и
преходите които прави авторката от романовата линия към внедрения в нейната
структура блог „Космополитите” и „борбата” Аз като автор, част ли съм или не
съм от това, което излиза изпод пръстите ми.
Структурата на текста, макар да носи белезите на постмодерното писане има
сравнително подредена форма и носи някаква вътрешна последователност и логика,
въпреки мозаечната си фрагментарност. Проблемът с воденето на разказа е
формулиран от Десислава Неделчева: „Няма как да не бъде забелязана структурата
на книгата, която редува линиите, за да фрагментира текста според това кой
говори. Има няколко разказвачи, начален предговарящ аз, втори, който разказва
за героите Анабел, Никола, Ерика, Винсент през той/тя форма и трети аз, блогърът, чийто виртуален
дневник коментира „Кафене „Космополитите”[2]
Броят на
разказвачите условно определя и броя на сюжетните линии. Блогърът наблюдава и
коментира случващото се в Европейската общност и политика и се изказва в
рубриката или по-точно web блога „Кафене „Космополитите”, където посредством
него Ирина Папанчева слага на масата за разискване теми като: „Родина, не-родина”, „Евро инкубатор”, „Свят в света”, „Опит и
идентичност”, за да стигне до „Новият
космополит”.
Съвсем ясни са и
препратките към О‘Хенри, и към героинята на Едгар А. По.
Самата Ирина
Папанчева обяснява името на персонажа си подробно.
Героинята на
Ирина Папанчева Анабел е кръстена на героинята на Едгар Алън По – Анабел Лий,
която умира съвсем млада и неживяла. Романът поставя казуса възможна ли е
въобще Анабел и с този въпрос Авторката ни хвърля в евро скепсиса. И макар че
блогът, където се обговаря цялата проблематика и противоречивост на ЕС, пряко
кореспондира с разказа „Космополит в кафе” на О’Хенри, авторката изказва
тезата, че „космополитизмът не е липса на
корени и връзки, а по-скоро изграждане на нови връзки, които да трансцендентират
и допълнят националната идентичност.
Следователно новият космополит не е единичен свободен и необвързан индивид,
..., а по-скоро добре установено,
свързано със света и интегрирано човешко същество.”[3]
Десислава
Неделчева определя това като „идеалистично обвързване на европейско
административното със семейно-личното ...., преувеличено, неоносталгично...”[4]
Но защо да няма
и такъв прочит, какъвто ни предлага Ирина Папанчева - да бъдем граждани на
света без да ни се налага да носим негативите на това ново космополитно
общество.
Друг елемент от книгата, на който държа да се обърне особено внимание е
нейният външен вид - корицата. Тя чудесно онагледява романа и носи есенцията на
това, за което говори текста. Обърнатият свят на Анабел и велосипедът, който
кара в началото и на финала. С тази разлика, че на последната страница светът
си е дошъл на мястото, или поне отчасти, без излишен happy end Анабел е открила
отново пътя си. Корицата илюстрира и своеобразната рамкова структура на романа,
представена чрез бягството, пътуването и завръщането към себе си – към
творческото съзидателно начало.
Историята сама по себе си не съдържа
кой знае каква оригиналност. Момиче, което носи изкуството в себе си, момиче,
което е пропито от съзидателната му сила след първата си среща със Слънчогледите. Момиче, чийто живот е
представен през историята на Ван-Гоговия шедьовър.
Срещата на
Анабел и Слънчогледите се осъществява
три пъти в романа. И трите пъти тя е значеща, символ на преломен момент, на
тотално преобръщане на света и. И трите пъти тази среща е свързана пряко или
индиректно с нейния баща.
Първата среща се
случва в детството на Анабел, когато тя на съвсем крехка възраст вижда за пръв
път Слънчогледите върху корицата на
блокче за рисуване. Бащата е този, който купува „слънчогледите” и те стават
част от живота и вселената на малкото момиченце. В този момент тя открива
дарбата, която носи.
Втората се
осъществява, когато Анабел е студентка. Тя вижда за пръв път картината в
истинската и прелест в музея на Ван Гог в Амстердам. В този момент тя
осъществява детската си мечта и човекът, с когото споделя радостта от
преживяването, макар и индиректно, е отново баща и. Това е последния път,
когато чува гласа му.
Третата среща се
случва, когато Анабел е вече жена. Взела е всичко от сезона на опитностите, изградила е кариера, владее положението и
подчинените си, но при тази трета среща се оказва, че е загубила контрола над
собствения си живот и по-важното – изгубила
е самата себе си. Тази трета среща със Слънчогледите и помага да преоткрие себе си, собственото си битие и
най-сетне успява да „види” картината с очи, с които никога досега не е можела
да я погледне. За това прозрение голямо влияние оказва присъствието на Винсент
(чрез него се проектира фигурата на бащата).
И трите срещи са
знакови и определящи по-нататъшното развитие на образа. Но след третата,
Анабел, която е изгубила себе си, любовта и способността си да се изразява чрез
изкуството, се възражда, за да разбере, че само изкуството е вечно. Но именно
изстраданото, съпреживяното и претвореното чрез нас. И съвсем ненатрапчиво в
края на романа се прокрадва идеята, че завръщайки се към моливите, Анабел ще се
завърне и към способността истински да обича. Да се завърне към онази любов без
ултиматуми и условия, без желание за контрол и доминиране, а към онази, която
единствена е способна на съзидание - отдадената, откритата и незащитената.
Онази любов, в която човек се разтваря и изчезва, но въпреки това остава цял и
себе си.
В своя статия за „Литературен вестник“ Виолета Тончева определя „Анабел”
като роман прочетен през Слънчогледите,
един от шедьоврите в културното ни наследство. А за финал аз бих искала да цитирам
думите на един от героите, думи, които побират в едно изречение целия живот, в
това число и целия сюжет на романа. „Всички етапи от живота в няколко
слънчогледови цвята. Раждането, зрелостта и смъртта, всичко се съдържа в тази
ваза със слънчогледи”[5].
Автор: Нина Йорданова
"Под линия", 2015
[1] Папанчева Ирина. „Анабел”,
ИК Жанет 45, Пловдив, 2009, с.6
[2] Неделчева, Д. „Съвестта на космополитизма” //
Литературен вестник, 19, бр. 41, 08-14.12.2010, 4с.
[3] Папанчева Ирина. „Анабел”,
ИК Жанет 45, Пловдив, 2009, с.150
[4] Неделчева, Д. „Съвестта на космополитизма” //
Литературен вестник, 19, бр. 41, 08-14.12.2010, 4с.
[5] Папанчева Ирина. „Анабел”,
ИК Жанет 45, Пловдив, 2009
Няма коментари:
Публикуване на коментар